Томас Енгер
Мнима смърт (32)

30

Оставя телефона да звъни дълго време. Може би на дисплея й пише, че обаждането е от него? Или си е купила нов телефон и не е прехвърлила номерата от стария? Или пък просто е изтрила неговия? Или е заета с нещо? С живота си може би.

Изненадва се, когато Нора най-накрая вдига. Би могъл и би трябвало да затвори след десетото иззвъняване, но не успява да го направи.

— Здравей, Хенинг — казва тя.

— Здрасти, Нора.

Господи, колко боли да произнася името й на глас.

— Как си? — пита го тя. — Чух какво се е случило.

— Добре съм.

— Сигурно много си се уплашил?

— По-скоро се вбесих.

Това е вярно. Не се опитва да се прави на екшън герой. Наистина се е бил вбесил, най-вече защото не е искал животът му да свърши така, насред един неразрешен случай.

Двамата мълчат. Едно време това им се е отдавало, но сега мълчанието е неловко. Тя не го моли да й разкаже преживяното. Той започва разговор, преди нещата да станат още по-неловки. Предполага, че Нора не иска да звучи твърде загрижена за състоянието му, тъй като Гюнешен е в стаята с нея.

— Слушай, работя върху една статия и попаднах на нещо, което си писала за бандата „Лошите момчета на огъня“. Статия, публикувана в „Афтенпостен“ преди около шест месеца. Помниш ли?

Няколко секунди тишина.

— Да. Бяха се сбили с членовете на друга банда, ако си спомням правилно. „Щурмуващите“ или нещо такова.

„Звучим като приятелски настроени хора“ — мисли си той.

— Точно така.

— Четирима или петима от тях бяха приети в болница с прободни рани и счупени кости.

— Да.

— Защо пишеш за тях?

Той се колебае дали да й каже, но после си спомня, че работят за конкурентни вестници и че доверието е затворена глава от книгата им с общи спомени. Или частично затворена.

— Не пиша за тях. Още не.

— ЛМО не е шега, Хенинг.

— Никога не се шегувам.

— Говоря сериозно. Някои от тези момчета са истински психопати. Не им пука за никого. Да не мислиш, че са замесени в убийството на Тарик Мархони?

„Ох, Нора. Познаваш ме твърде добре.“

— Не знам. Още е твърде рано за заключения.

— Ако решиш да пишеш за тях, Хенинг, внимавай. Ок? Не са приятни хора.

— Сигурно ще се оправя — отговаря той и се замисля. Колко странно е това, че двамата с Нора отново обсъждат статии и източници. Журналистите неминуемо говорят за работата си. Особено когато живеят заедно. Поне докато всичко не отиде по дяволите.

Имало е период, през който Хенинг е работил твърде много. Когато се е връщал от работа, Нора е била твърде изтощена и не е искала дори да чуе за вестници. Нещата излизат от контрол. Вината е негова, разбира се. „Това се превръща в моя запазена марка — мисли си той. — Успявам да унищожа дори най-прекрасните неща.“

Благодари й за помощта и затваря. Остава на дивана, втренчен в телефонната слушалка, сякаш очаква Нора да продължи да говори, въпреки че връзката е прекъсната. Отново притиска телефона до ухото си. Тишина.

Спомня си едно двойно убийство в Бодьо отпреди няколко години. Това е една от първите нощи, когато не са били заедно. Хенинг се обажда на Нора, преди тя да си легне. Говорят половин час, може би повече. Когато най-накрая чува прозявката й, той й казва да остави слушалката на възглавницата, но да не затваря. Иска да чуе как спи. Хенинг дълго седи в хотелската си стая, слушайки дишането й. Отначало то е бързо, но постепенно става все по-дълбоко. След това и той си ляга. Не си спомня дали изобщо е затворил. Но е спал като бебе.