Томас Енгер
Мнима смърт (3)

1

Юни 2009 г.

Русите й къдрици са просмукани с кръв.

Земята се е отворила, сякаш в опит да я погълне. Виждат се единствено главата и торсът й. Вкочаненото й тяло стои изправено заради влажната пръст. Прилича на дългостеблена червена роза. Кръв се стича надолу по гърба й на тънки, дълги вадички, като сълзи по бузите на меланхолик. Голият й гръб прилича на абстрактна картина.

Той прави няколко колебливи крачки в палатката и се оглежда. „Махай се от тук — казва си. — Това няма нищо общо с теб. Просто се обърни, излез навън, прибери се вкъщи и забрави това, което видя.“ Но не може. Как би могъл?

— Из… извинете?

Отговарят му единствено плющящите клони. Прави още няколко крачки. Въздухът е влажен и задушлив. Миризмата му напомня на нещо. Но на какво?

Вчера палатката я е нямало. За човек като него, който всеки ден разхожда кучето си в парка „Екеберг“, гледката на голямата бяла палатка е просто неустоима. Странното й местоположение. Просто трябва да погледне вътре.

По-добре е било да не го прави.

Ръката й не е прикрепена към тялото. Отрязана е до китката и лежи на земята до нея, сякаш просто се е отчупила. Главата й е наклонена към едното рамо. Отново поглежда към тях — русите къдрици. Няколкото кичура сплъстена червена коса я правят да изглежда като перука.

Прави още няколко крачки към младата жена, но изведнъж се заковава на място. Спира да диша. Стомашните му мускули се стягат на възел и се подготвят за изхвърлянето на кафето и банана, с които е закусвал, но все пак успява да потисне рефлекса. Отстъпва внимателно назад и примигва, след което отново я поглежда.

Едното око виси от очното дъно. Носът й е сплескан и сякаш е хлътнал навътре в черепа. Челюстта й е изкривена и покрита със синки и ранички. Гъста черна кръв е шурнала от дупка в челото и е потекла надолу върху очите и това, което е останало от носа й. Един зъб виси на нишка съсирена кръв от вътрешната страна на долната й устна. Няколко зъба са разпилени в тревата пред жената, която някога е имала лице.

Но вече не.

Последното нещо, което Турбьорн Скагестад запомня, преди да изхвърчи от палатката, е лакът върху ноктите й. Кърваво червен.

Точно като тежките камъни, подредени около нея.

 

 

Хенинг Юл не знае защо седи тук. Точно на това място. Пейката на хълма е неудобна, защото е твърда. Груба и грапава. Болезнена. Но той винаги седи тук. На едно и също място. Здрачът пълзи нагоре по склона към частен клуб „Далененга“. Големи мъхести пчели бръмчат около отровните горски плодове. Дъските са влажни. Чувства влагата със задника си. Трябва да смени панталоните си, когато се прибере вкъщи, но знае, че едва ли ще си направи труда.

Едно време Хенинг е идвал тук да пуши. Сега вече не пуши. Няма общо с доброто здраве и здравия разум. Майка му има рак на белите дробове, но не това е причината да откаже цигарите. Отчаяно му се иска да може да запали. Тънки бели приятелки, които винаги се радват да те видят, въпреки че никога не остават за дълго. За жалост.

Но не може. Просто не може.

Наоколо има хора, но никой не сяда до него. Майка на средна възраст до изкуственото хълмче поглежда към него. Но бързо извръща очи. Свикнал е с това хората да го зяпат, преструвайки се, че не го виждат. Знае, че се чудят кой е, какво му се е случило и защо седи там. Но никой не го пита. Никой не смее.

Той не ги обвинява.

Става, когато слънцето започва да потъва отвъд хоризонта. Влачи единия си крак. Лекарите са му казали, че трябва да се опитва да ходи по естествен начин, но той не може. Боли го твърде много. Или може би не го боли достатъчно.

Познава болката.

Дотътря се до парк „Биркелюнден“ и минава покрай наскоро реставрирания павилион с нов покрив. Обажда се чайка. Има много чайки в парк „Биркелюнден“. Той мрази чайките. Но харесва парка.

Все още куцайки, минава покрай налягали двойки, голи пъпчета, разпенени кенчета бира и облаци дим, издигащи се над запалени барбекюта. Старец се мръщи съсредоточено и хвърля метална топка към купчина други метални топки на чакъла. Наблизо има бронзова статуя на кон, която дечурлигата незнайно защо са оставили на мира. Старецът пропуска. Винаги пропуска.

„Двамата с теб — мисли си Хенинг, — имаме много общо.“

Първата капка дъжд капва, когато завива по „Сейлдюксгатен“. Няколко метра по-нататък той оставя зад гърба си глъчката на Грюнерльока. Не харесва шума. Освен това не харесва футболен клуб „Челси“ и всички регулировчици, но не може да направи нищо по въпроса. На „Сейлдюксгатен“ има доста регулировчици. Не знае колко от тях подкрепят „Челси“. Но „Сейлдюксгатен“ е неговата улица.

Харесва „Сейлдюксгатен“.

Дъждът мокри главата му. Той върви на запад към залеза над старата църква, на която е кръстена улицата. Оставя капките да се сипят отгоре му. Присвива очи, опитвайки се да фокусира нещо пред себе си. Огромен жълт кран, увиснал в небето. Там е, откакто се помни. Облаците отвъд все още са сиви.

Хенинг наближава кръстовището, където шофьорите, завиващи по „Марквайен“, имат предимство. Мисли си, че утре всичко може да е различно. Не знае дали тази мисъл е негова, или някой я е посадил в главата му. Може би нищо няма да се промени. Може би единствено гласовете и звуците ще бъдат различни. Някой може да извика. Или да прошепне нещо.

Може би всичко ще бъде различно. Или нищо. И тук се крие един свят, обърнат наопаки. „Дали все още принадлежа към него? — чуди се той. — Има ли място за мен? Достатъчно силен ли съм, за да отключа думите, спомените и мислите, които са заровени дълбоко в мен?“

Не знае.

Не знае много неща.

 

 

Влиза в апартамента си, но първо трябва да изкачи три реда стъпала и да се надиша с прах, който се рее във въздуха над вбитата в дървения под мръсотия. Това е един подходящ увод, защото живее в истинска кочина. И това му харесва. Не мисли, че заслужава огромен коридор, гардероби, големи като търговски центрове, кухня с шкафове и чекмеджета, в които можеш да се огледаш, самопочистваща се печка, под, който те подканя да танцуваш, стени, украсени с картини от известни художници, и лавици, натежали от дебели справочни книги; не заслужава и скъп стенен часовник, свещник от Гьорг Йенсен или кувертюра, направена от препуциуми на колибрита. Единственото, от което има нужда, е матрак 90 на 200, хладилник и място, където да седне, когато мракът нахлуе вътре. Защото винаги го прави.

Всеки път, когато затваря входната врата след себе си, придобива усещането, че е пропуснал нещо. Пулсът му се учестява, обливат го горещи вълни, дланите му се изпотяват. По коридора вдясно има подвижна сгъваема стълба. Покатерва се и отваря чантата „Клас Олсон“, която винаги го чака на старата зелена закачалка. Вади кутия батерии, посяга към димния детектор, вади батерията и я заменя с нова.

Проверява дали димният детектор работи.

Когато дишането му се нормализира, слиза от стълбата. Научил се е да харесва димните детектори. Харесва ги толкова много, че има осем.