Томас Енгер
Мнима смърт (22)

20

Сънища. На Хенинг му се иска да има копче, което да натисне, за да блокира достъпа до подсъзнанието си нощем. Току-що се е събудил. Очите му се нагаждат към тъмнината, а дробовете му жадно поемат въздух. Целият гори. Още не се е развиделило, но той е буден. Още помни съня.

Двамата с Юнас отиват до детската площадка в парка „Софиенберг“. Зима е и е студено. Хенинг седи на една пейка, която е почистил от снега и скрежа, и пие прекрасно горещо кафе от пластмасова чаша, докато гледа ухиленото лице на Юнас, неговите зачервени бузи и дъхът, излизащ от устата под светлосинята вълнена шапка, дръпната твърде ниско над очите му, които през цялото време търсят неговите. Вижда как Юнас достига до най-високата точка на катерушката. Той гледа към баща си и затова не вижда къде стъпва — кракът му потъва между две хоризонтални пръчки, ръката му се плъзва, той полита напред и удря лицето и устата си в един от металните пръти. Хенинг скача на крака, изтичва до него и обръща главата му, за да види дали се е наранил. Но вижда само едно черно, обгорено лице. Устата на Юнас я няма. Няма ги и зъбите.

Единственото нещо, което не е черно, са горящите му очи.

Хенинг се събужда и осъзнава, че духа — духа отчаяно към лицето на Юнас, за да изгаси горящите му очи. Но те никога не изгасват. Те са като онези свещи, които сами се запалват, след като бъдат издухани: можеш да се опитваш, но никога няма да успееш да ги изгасиш.

Този сън всеки път го изтощава. Когато се събужда, пулсът му препуска и трябва да затвори очите си, за да не вижда тази картина. От нея му се гади. Вместо това си представя океана. Доктор Хелге го е научил на това — да се съсредоточава върху любимо място или дейност всеки път, когато си спомни нещо ужасно.

Хенинг харесва морето. Има щастливи спомени, свързани със солена вода. И морето му помага отново да отвори очите си. Той се обръща и поглежда часовника на мобилния си телефон. Спал е почти три часа. За него това никак не е зле. Решава, че му е достатъчно.

Поне за днес.

 

 

Няма много неща, които може да свърши посред нощ. Пренебрегва клечките и става. Влиза в дневната и поглежда пианото, но не спира. Хълбокът го боли, но е твърде рано за хапчета.

Сяда в кухнята. Заслушва се в хладилника. Той бръмчи и жужи. Май е към края на живота си. Като него.

Жуженето на хладилника му напомня за семейната лятна вила, въпреки че не е ходил там от много, много години. Тя се намира в покрайнините на Ставерн, близо до къмпинг „Анвикстранда“. Една съвсем обикновена малка хижа, не повече от тридесет квадратни метра. Фантастична гледка към морето. Много влечуги.

Дядо му е построил хижата с подръчни материали малко след войната и доколкото Хенинг знае, хладилникът никога не е сменян. Той бръмчи и жужи почти толкова пронизително, колкото този в апартамента му.

Не е ходил в хижата от малък. Подозира, че Трине ходи там от време на време, но няма как да бъде сигурен. Може би хладилникът още е там. От съвсем малък знае, че винаги трябва да ритат долната част на вратата, за да се затвори. Ако не го направят, след време тя сама ще се открехне. Камерата е развалена, а рафтчетата на вратата са хлабави и напукани, което означава, че тежки неща като мляко и бутилки трябва да бъдат пъхани в основното тяло на хладилника.

Но той работи. Хенинг още помни колко студено става млякото. Изведнъж той решава, че няма нищо лошо в това да остарееш, стига все още да работиш. Не си спомня някога да е опитвал толкова студено мляко. Малката им хижа е топла и уютна. Прекарвали са си страхотно там. Ловили раци, играли са футбол на голямата поляна до къмпинга, катерели са се по скали, учели са се да плуват в морето, а всяка вечер са пекли наденички на плажа.

Невинни години. Защо нещата са се променили толкова много?

Чуди се дали Трине помни тези лета.

 

 

Хенинг отново се сеща за шериата. Аллах акбар^[1]. Спомня си какво е казал Захид Муктар, председател на ислямския съвет в Осло, през 2004 г.:

„Всеки мюсюлманин е субект на ислямското право и за мюсюлманите шериатът е по-важен от всички останали закони. Не е възможна друга интерпретация на исляма.“

Малко след това Хенинг интервюира един социален антрополог от християнския институт „Микелсен“ и тя му обясни, че повечето европейци имат изопачена представа за шериата. Въпреки че той съдържа хилядолетни обичаи и традиции и наистина съществува консенсус относно това как да бъдат интерпретирани законите на Аллах, шериатът не е хомогенен, едносмислен кодекс от писани закони. Теолозите, които интерпретиран Корана и хадисите, решават кое е правилно и кое — грешно. Техните интерпретации се влияят от субективни фактори, като например към кой етнос принадлежат самите те. Повечето норвежци свързват шериата със смъртните наказания в някои мюсюлмански държави. И това невежество се използва съвсем целенасочено.

Социалният антрополог, чието име Хенинг не си спомня в момента, му е показала норвежка интернет страница, на която са изредени законите на шериата и наказанията за нарушаването на всеки един от тях.

„Това е много опростено — обяснила му е тя, сочейки монитора. — Малко хора биха разбрали истинския смисъл на шериата, четейки тази страница. Сигурна съм, че този списък е съставен от хора, които не са теолози. Използват шериата, за да се издигнат в йерархията и да придобият власт. Повечето хора не осъзнават, че в Корана не се отдава голямо значение на наказанията «худуд». Някои теолози дори смятат, че те трябва напълно да се пренебрегнат.“

Интервюто оказва влияние върху Хенинг, защото поставя под съмнение собствените му предразсъдъци по отношение на шериата и мюсюлманите като цяло. И сега, докато разсъждава върху наказанията „худуд“ и убийството на Хенриете Хагерюп, той открива твърде много разминавания. Тя не е мюсюлманка. Не е омъжена за мюсюлманин и не е откраднала нищо, поне доколкото той знае. Въпреки това убиецът е отрязал ръката й.

Хенинг клати глава. Преди няколко години може би е щял да измисли някакво правдоподобно обяснение, но сега е почти напълно убеден, че тук нещо не съвпада. И това е проблемът. Нещата винаги съвпадат. Винаги. Просто трябва да открие най-малкото общо кратно.