Томас Енгер
Мнима смърт (18)

16

Не му отнема много време да свърши работата си във „Вестердал“. Интервюира няколко човека и си записва информацията, която знае, че вестникът ще иска да публикува. Прави още няколко снимки и се отправя към вкъщи. Намира се пред суши бара „Джимис“ на улица „Фреденсборгвайен“, когато мобилният му телефон иззвънява.

— Хенинг — отговаря той.

— Здрасти, Хайди се обажда.

Смръщва се и отговаря „здрасти“ без какъвто и да било ентусиазъм.

— Къде си?

— На път за вкъщи, за да пиша. Ще ти изпратя статията тази вечер.

— „Дагбладет“ вече пуснаха статия за тъгуващите студенти от института. Ние защо още не сме? Защо се бавиш толкова време?

— Толкова време?

— Защо не позвъни да ни кажеш с какво разполагаш?

— Не трябва ли първо да напиша статията, преди да я изпратя?

— Четири реда за настроението, два цитата от разстроен приятел и можехме да сглобим една статия, която по-късно да разширим с няколко снимки и цитата. Сега вече сме мноооого късно.

Той се изкушава да й каже, че изразът не е „вече сме мнооооого късно“, а или „вече сме много закъснели“, или „вече е много късно“, но не го прави. Хайди въздъхва тежко.

— Кой ще прочете нашата статия за жертвата, когато вече я е чел някъде другаде?

— Защото моята ще бъде по-добра.

— Ха! Надявам се. Но следващия път я прати по-рано.

Няма време да отговори, защото Хайди затваря. Хенинг поглежда смръщено телефона. И минава по най-заобиколния път към вкъщи.

Сменя батериите на димните детектори в апартамента си и сяда на дивана с лаптопа. На път за вкъщи е обмислил различни варианти за статията. Не би трябвало да му отнеме много време да я напише. Може би дори ще му остане време да се разходи до „Делененга“ и да изгледа няколко тренировки, преди да се стъмни.

Най-досадната работа е качването и редактирането на снимките, но трябва да я свърши, преди да ги изпрати на новинарския отдел. Не иска да рискува някой да ги съсипе.

Преди шест или седем години, не си спомня точно, една жена е била жестоко убита в Гроруд. Тялото й е открито в контейнер за смет. Той прави около тридесет снимки и веднага ги изпраща на новинарския отдел на „Афтенпостен“, защото Старата дама се дава за печат по-рано от останалите вестници. Изрично посочва кои снимки могат да използват и кои не трябва, поне не без съгласието на роднините, тъй като неколцина от тях са на местопрестъплението. Освен това изпраща отделен имейл, в който изрично моли да му се обадят, преди да ги отпечатат.

Същата вечер никой не се свързва с него. На следващата сутрин статията е публикувана не само с грешните снимки, но и със сгрешен текст под тях. Време за извинения. Хенинг опитва да се извини на роднините на жертвата, но те отказват да говорят с него. „Точно така. Обвинявай новинарския отдел“ — заявяват те.

Но журналистиката е като всяка друга професия. Човек се учи от грешките си. Когато един негов приятел е приет в медицинската академия, първото нещо, което са му казали, е, че няма да стане добър лекар, докато не напълни едно гробище. Човек се учи с работата, придобива знания, овладява нови техники, адаптира се, опознава колегите си, научава се да използва техните умения и да пренебрегва недостатъците им, научава се да работи с тях. Това е един продължителен процес.

Хенинг отваря програмата „Фотошоп“ и качва снимките. Тъга, фалшива тъга и още фалшива тъга. И след това Анете. Кликва върху нейната снимка. Дори на този петнадесетинчов монитор всяка подробност се откроява съвсем ясно. Когато разглежда снимките една след друга, заключението му става още по-очебийно. Анете се оглежда, сякаш се страхува, че някой я наблюдава. Това трае само няколко секунди, но го е уловил с фотоапарата.

„Анете — мисли си той. — От какво се страхуваш?“

 

 

Писането на статията и изпращането й на новинарския отдел му отнема повече време, отколкото е очаквал. Изреченията не му идват толкова лесно, колкото се е надявал. Но решава, че дори старото куче може да научи нови номера. Надява се, че Хайди си е вкъщи и беснее заради забавянето.

Поглежда към часовника. 8:30 часа. Твърде късно, за да ходи до „Делененга“.

Хенинг въздъхва и се обляга на дивана. „Трябваше да отида да видя мама — мисли си той. — Не съм ходил от дни. Сигурно ми се сърди.“

Той се замисля и осъзнава, че не си спомня последния път, когато тя не се е самосъжалявала.

Кристине Юл живее в скромен тристаен апартамент в „Хелгесенсгатен“. Живее там от четири години. Сградата е новопостроена — една от онези, които се отличават от твърде скъпите апартаменти, които после бързо губят стойността си. Има такива и в Грюнерльока.

Преди „Хелгесенсгатен“ тя е живяла в „Кльофта“, където Хенинг е израснал, но това е твърде далече за него и Трине. Тя иска да бъде близо до децата си, за да могат те да се грижат за нея. Похарчва почти всичките си пари за апартамент без характер. Стените й още са голи, а всичко бяло в апартамента е потъмняло от цигарения дим, който бълва всеки ден. Но Хенинг не мисли, че му се сърди заради това.

Според него тя е доволна от живота до смъртта на съпруга си. Има добра работа като медицинска сестра, щастлив брак и щастливи и преуспели деца; няма много приятели, но цени онези, които има. Участва в местния хор и членува в местния клуб на дегустаторите на вино, но когато Якоб Юл умира неочаквано, тя се разпада на парчета. Просто така, за една нощ.

Въпреки че Хенинг и Трине са едва тийнейджъри, когато това се случва, те скоро откриват, че трябва сами да се грижат за себе си. Трябва да пазаруват, да готвят, да косят трева, да кастрят плета, да перат дрехи, да чистят къщата, да ходят сами на тренировки по футбол, на училище и на почивка в крайбрежната вила. Ако имат въпроси, свързани с образованието си, трябва да питат съседите. Или да ги забравят.

И всичко това, защото Кристине Юл си е намерила нов най-добър приятел.

„Св. Халвард“ е сладък билков ликьор, който се прави от картофи и съдържа достатъчно алкохол, за да притъпи терзанията на един неспокоен мозък. Сега не минава и седмица, без Хенинг да я посети, за да попълни резервите й. Поне две бутилки. Сърди му се, ако й донесе само една.

Хенинг е разсъждавал много по този въпрос и е стигнал до заключението, че ако майка му иска да се пропие до смърт, няма да й пречи. Тя показва съвсем слаб интерес, когато синът й се оженва; идва на кръщенето на Юнас, но си тръгва след около час. Не плаче, когато Юнас умира, въпреки че идва на погребението му. Пристига последна и не сяда най-отпред, при другите членове на семейството, а на последния ред и излиза от църквата веднага след края на службата. Когато Хенинг лежи в отделението по изгаряния на болница „Хокеланд“, тя нито го посещава, нито му се обажда да го попита как е. Когато го прехвърлят в рехабилитационния център „Сунас“, го посещава само два пъти, оставайки не повече от тридесет минути. Почти не го поглежда и двамата си разменят десетина думи.

Ликьор, цигари „Марлборо“ и клюкарски списания.

Хенинг не може да я лиши от тези удоволствия, единствените, които са й останали, на шестдесет и две годишна възраст. Тя почти не яде, въпреки че той от време на време зарежда хладилника й. Опитва се да разнообразява менюто й, кара я да яде повече протеини, калций, витамини. Но тя няма апетит.

От време на време й сготвя нещо и двамата сядат да вечерят на малката кухненска масичка. Не говорят. Просто ядат и слушат радио. Хенинг обича да слуша радио. Особено когато е с майка си.

Не знае защо му е толкова сърдита — може би защото не е „направил нещо от себе си“, за разлика от сестра си. Трине Юл-Осмундсен е министър на правосъдието на Норвегия. И определено е направила нещо от себе си. Харесват я дори полицаите. Но той знае това само защото майка му му е казала.

Двамата със сестра му не си говорят. Тя иска така. Хенинг е спрял да се опитва много отдавна. Той не знае причината, но в някакъв момент от живота си Трине просто е решила да прекрати взаимоотношенията с брат си. Напуска къщата им, когато навършва осемнадесет и не се връща нито веднъж, дори за Коледа. Пише писма на майка си, но никога на него. Дори не го е поканила на сватбата си.

Семейство Юл. Не съвсем щастливо. Но единственото, с което той разполага.