Томас Енгер
Мнима смърт (16)

14

Започва да ръми. Хенинг обича дъжда. Обича да се мокри, докато е навън, обича да гледа нагоре към небето, обича да затваря очи и да се наслаждава на капките, които падат върху лицето му. Твърде много хора опропастяват добрия порой, разпъвайки чадъри.

Сега дъждът идва точно навреме. Той предоставя златна възможност на присъстващите да покажат, че не ги е грижа за личното им удобство в този труден момент; може би някой ги снима, дори е възможно да ги покажат по новините по-късно днес и затова се скупчват заедно. Дъждът е като сълзи от небето, сякаш дори Бог тъгува за смъртта на едно от децата си.

Хенинг снима. Неговият „Канон“ прави три снимки в секунда. Представя си страхотния фотомонтаж, който ще излезе във вестника. Но Хенинг не търси хора, които плачат. Търси някой, който стои сам, мълчи и размишлява.

Приближава се до младо момче с къса коса, наченки на брада и логото на „Бьорн Борг“, извезано на бельото, подаващо се над колана на панталоните му. Интервюира го Петер Стангхеле от Ве Ге. Те си падат по тъжните истории.

Момчето със сълзи на очи разказва за Хенриете Хагерюп, за това колко умна е била, как нейната смърт била огромна загуба за норвежката филмова индустрия и т.н. Хенинг продължава нататък, поддържайки достатъчно голямо разстояние между себе си и лещите на камерите, снимайки истерията, която го заобикаля.

Точно тогава я вижда. Бързо прави снимка. Тя стои пред дървото, въпреки че точно там само преди миг не е имало никого. Ту чете посланията, ту забива поглед в земята и клати глава, преди отново да я вдигне. Хенинг прави още снимки. Но се съмнява, че ще използва която и да е от тях.

Младата жена има черна коса, стигаща до раменете. Хенинг прави още снимки. Не може да дешифрира изражението на лицето й. Тя просто стои там, в свой собствен свят. Но има нещо в очите й. Той се приближава все повече и повече, докато накрая застава до нея. Преструва се, че чете блудкаво-сантименталните послания.

— Тъжно — казва той, достатъчно високо, за да го чуе. Това може да е най-обикновена констатация на фактите, но в същото време е покана за разговор. Младата жена не отговаря. Той прави крачка към нея, без тя да забележи. Дълго време просто стои там. Косата му вече е мокра. Предпазва фотоапарата с ръка, за да не се намокри и той.

— Добре ли я познавахте? — пита Хенинг и за първи път се обръща с лице към нея.

Тя кимва.

— В един и същ курс ли бяхте?

Най-накрая тя го поглежда. Той очаква да трепне при вида на лицето му, но тя не го прави. Просто отговаря:

— Да.

Хенинг чака да се изнижат още няколко минути. Той вижда, че тя не е готова за разговори, но и не плаче.

— Вие Анете ли сте? — пита той накрая.

Тя се стряска.

— Познавам ли ви?

— Не.

Дава й време да прецени ситуацията. Не иска да я изплаши, а да събуди любопитството й. Усеща, че тя го гледа преценяващо. Изведнъж тя трепва от страх, сякаш за да се подготви за това, което той може да й отговори.

— От къде знаете името ми?

Гласът й е тревожен. Той се обръща към нея. Тя за първи път вижда цялото му лице, с всички белези. Но сякаш не го вижда наистина. Той решава да разкрие картите си, преди страхът да я надвие.

— Казвам се Хенинг Юл.

Изражението й остава непроменено.

— Работя за „Новините 123“.

Изражението й веднага се втвърдява.

— Може ли да ви задам няколко въпроса, ако обичате? Не лични, досадни или нетактични, уверявам ви. Само няколко въпроса за Хенриете.

Апатичният поглед, с който е чела посланията, вече го няма.

— От къде знаете името ми? — повтаря въпроса си тя и скръства ръце в отбранителна поза.

— Налучках го.

Тя го поглежда с растящо нетърпение.

— Тук има сто човека, но вие сте познали, че името ми е Анете?

— Да.

Тя изсумтява.

— Нямам какво да ви кажа.

— Само няколко въпроса, след което ще ви оставя на мира.

— Вие, репортерите, винаги имате само няколко въпроса, но накрая задавате стотици.

— Добре, тогава само един. Ще ви оставя на мира, ако ми отговорите на този един въпрос. Ок?

Хенинг се обръща към нея и я гледа дълго време. Двамата мълчат. Тя свива и отпуска раменете си. Той опитва да се усмихне, но усеща, че чарът му, който благоразполага повечето хора, няма да проработи върху нея. Тя отмята глава назад и въздъхва. Хенинг решава, че жестът символизира съгласие и казва:

— Каква е била работата, която Хенриете е започнала и която вие възнамерявате да завършите?

Тя го поглежда.

— Това е въпросът ви?

— Да.

— Не „С какво ще запомните Хенриете?“ или „Можете ли да ми кажете нещо за Хенриете, което ще накара читателите ми да се просълзят?“, или някаква подобна глупост?

Нарочно променя гласа си, за да звучи като хленченето на досадно дете. Клати глава. Изсумтява. Очите й се впиват в неговите.

След това отново отмята глава назад, обръща се и се отдалечава.

„Браво, Хенинг — упреква се той. — Чудесна работа.“

И си мисли, че единственият интересен човек в това скучно гъмжило току-що си е тръгнал. Тя не е особено красива. Обзалага се, че не седи на първата скамейка по време на лекции и не позира за много снимки. Представя си как се оглежда в огледалото и въздъхва, примирена; вижда я как се отдава на подпийнали мъже късно вечер и се връща вкъщи, преди пукването на зората.

„Но Анете — казва си той. — Ти си интересна.“

Иска да изкрещи нещо след нея.

След това осъзнава какво е видял в очите й. Вдига фотоапарата точно когато тя изчезва зад ъгъла на сградата. Превърта до първата снимка, която й е направил, и се вглежда в очите й. И знае, че е бил прав.

Еврика! Познава чувството, когато е осъзнал или случайно се е натъкнал на нещо изключително важно. Хенинг увеличава мащаба на снимката и я разглежда внимателно. Чуди се от какво толкова се е уплашила Анете.