Томас Енгер
Мнима смърт (15)

13

Детектив Бругелан сваля якето си и го окача на закачалката в кабинета си. След това тръгва надолу по коридора и чука на вратата на сержант Санлан. Тайно надявайки се да я завари обладана от еротична фантазия за него той не чака отговор и отваря вратата. За съжаление, тя сякаш изобщо не разбира похотливите му намеци, защото досега не е обърнала внимание на нито един от тях. „Може би съм твърде директен. Или може би е, защото съм женен“ — мисли си Бругелан и влиза.

Санлан седи пред компютъра си и пише. Не вдига глава, когато Бругелан нахълтва в кабинета й.

— Готова ли си? — пита той. Тя вдига един пръст, след което продължава да набира текст на клавиатурата със скоростта на тайландска масажистка.

Бругелан се оглежда. „Типичен женски кабинет“ — мисли си той. Чист и подреден, всички документи събрани на купчини, чаша с две сини химикалки и една червена, телбод и перфоратор, лепящи се листчета, дневник, отворен на днешната дата, но без уговорени срещи, черни папки на рафтовете зад бюрото й, полицейски журнали и справочници на отделен рафт. Розите в стъклената ваза на бюрото са дългостеблени и свежи, в една дървена купа има ябълки и круши, напълно зрели, разбира се, а до тях — кактус, който изобщо не е прашен.

„Ти също си бодлива като кактус, Санлан — мисли си Бругелан, изучавайки съсредоточеното изражение на лицето и. Бодлива си, но в това има нещо възбуждащо“. Той се опитва да вдиша уханието й, без тя да забележи. Не си слага парфюм. Или може би си слага, но той е твърде дискретен.

Повечето жени, с които е спал, имат навика да се пръскат с толкова сладки и тежки парфюми, че след това все е трябвало да си взима дълги душове. Желанието му да ги изчука отново, се изпарява в мига, в който си спомня парфюмите им.

Със Санлан няма да е така. О, не. Той си представя как лежи до нея, потен и щастливо изтощен след продължителния, чувствен и див секс. Без обичайното неловко мълчание и мисли, насочени към това колко скоро ще дойде таксито му.

„Трябва да е лесбийка — заключва той, — щом не иска да ме изчука.“

Санлан натиска „Enter“ малко по-силно, отколкото е необходимо и принтерът започва да бълва листа. Тя става, отива до принтера и взима малката купчина, която е изплюта.

— Готова съм — заявява тя, без да се усмихне.

Проклятие. Бругелан й отваря вратата. Санлан излиза и те се насочват към стаята за разпити, където ги чакат Махмуд Мархони и неговият адвокат.

 

 

Първото впечатление на Бругелан, когато поглежда Махмуд Мархони, е „твърде много дюнери и твърде малко физически упражнения“. Качил е няколко килца от последния път, когато го е видял. Въпреки това носи плътно прилепнала тениска. Около ханша му виси обръч от тлъстини. „Ако искам да отвращавам жените — мисли си Бругелан, — ще направя точно това.“

Лицето на Мархони е кръгло. Бругелан преценява, че брадата му е на около седмица, но се е обръснал под брадичката, оформяйки триъгълник. Кожата му е кестеново кафява. Висок е малко под метър и седемдесет, но има самочувствието на човек, който не се притеснява от ниския си ръст и наднорменото си тегло.

Изражението на Мархони е предизвикателно, сякаш казва: „Какво зяпаш, прасе?“ Бругелан е виждал подобно изражение стотици пъти. Виждал е всичко. Вече знае точно как ще протече разпитът.

Адвокатът на Мархони, Ларш Индрехауг, е гнусна твар, посветила живота си на това да защитава други гнусни твари в съда. Всички го мразят и го считат за чакал, който използва пропуски в закона, за да връща изнасилвачи, наркотрафиканти и други отрепки обратно на улицата. Той е висок, мършав и длъгнест. Косата му постоянно влиза в очите и той я приглажда назад с ръка.

Бругелан и Санлан сядат срещу Индрехауг и неговия клиент. Бругелан започва пръв, минава през всички формалности и зяпва Мархони.

— Защо побягна, когато дойдохме да говорим с теб?

Мархони свива рамене. „Продължавай да си играеш игрички“ — мисли си Бругелан.

— Защо изгори лаптопа си?

Същият отговор.

— Какво имаше на него?

Пак мълчание.

— Знаеш, че рано или късно ще открием, нали? Можеш да направиш живота си по-лесен, като ни помогнеш и ни спестиш малко време.

Мархони му хвърля поглед, изпълнен с презрение. Бругелан въздъхва.

— Какво можеш да ми кажеш за връзката ти с Хенриете Хагерюп?

Мархони дори не го поглежда. Индрехауг се накланя към него и прошепва нещо в ухото му, което нито Бругелан, нито Санлан могат да чуят.

— Тя ми беше гадже — отговаря Мархони на лош норвежки.

— От кога сте заедно?

— От около година.

— Къде се запознахте?

— На концерт.

— На какъв концерт?

— Нима това на какъв концерт са се запознали има някакво отношение към разследването? — намесва се Индрехауг.

Бругелан му хвърля мръсен поглед. Адвокатът го поглежда предизвикателно от името на клиента си.

— Опитваме се да установим какъв е бил характерът на връзката, която клиентът ви е имал с жертвата — обажда се Санлан.

Този път Бругелан решава да не поглежда към нея. Вместо това поглежда изпитателно към Индрехауг, но той изобщо не се впечатлява.

— Какъв концерт? — повтаря въпроса си Бругелан.

— Ноори.

— Ноори?

— На фестивала „Мела“.

— Ноори е сравнително известна пакистанска рок група — казва Санлан.

Този път Бругелан поглежда към нея, защото е вбесен от това, че го прекъсва.

— Членовете на групата са двама братя от…

— Да, ясно.

За първи път от началото на разпита нещо, различно от презрение, се изписва на лицето на Мархони. Той поглежда към Санлан с подобие на интерес. Бругелан забелязва това и й прави знак да поеме щафетата. Санлан се придвижва малко по-близо до масата.

— Кога видя Хенриете за последен път?

Мархони се замисля.

— Вчера следобед.

— Можеш ли да бъдеш по-точен?

— Беше у нас, докато свърши „Хотел Сесар“^[1].

— Гледали сте „Хотел Сесар“?

— Какво значение има това? — пита Индрехауг. Бузите му са почервенели от възмущение. Очевидно си пада по червеното вино. Санлан вдига ръце в извинителен жест.

— За какво си говорехте?

— За това-онова.

— Като например?

Индрехауг отново прошепва нещо в ухото на Мархони.

— Не е твоя работа.

Санлан се усмихва. Накланя се към Бругелан, имитирайки представлението от другата страна на масата, но Бругелан спира да слуша, когато осъзнава, че не го кани да отидат у тях, след края на този скучен разпит — думи, които е мечтал да чуе от устата й от толкова време.

— Къде отиде тя след края на „Хотел Сесар“?

— Не знам.

— Не знаеш? Не я ли попита?

— Не.

— Понякога прекарва нощта в твоя апартамент, нали?

— Да, понякога.

— Но вчера не си я питал защо няма да остане?

— Не.

Санлан въздъхва. Безизразната маска на Мархони остава непокътната.

— Чувал ли си за парка „Екеберг“? — пита го тя.

— Не.

— Бил ли си някога там?

— Не си спомням да съм бил.

— Ходил ли си там да гледаш мачове от Купата на Норвегия?

— Не се интересувам от футбол.

— Нямаш ли братя или племенници, които играят? Не си ли ходил там, за да гледаш техни мачове?

Той клати глава и в очите му заиграват весели пламъчета.

— Играл ли си някога крикет там?

Кани се машинално да отвърне „не“, но се поколебава секунда по-дълго, отколкото трябва. Бругелан си отбелязва „Ходил е в «Екеберг», но ни лъже“. Санлан прочита изречението и продължава:

— Притежаваш ли електрошоков пистолет?

Реакцията му е такава, сякаш току-що са му задали най-глупавия въпрос на света.

— Какво дали притежавам?

— Не ми ги разправяй тези. Знаещ какво е електрошоков пистолет. Не ходиш ли на кино? Не гледаш ли полицейски сериали?

Той отново клати глава и се усмихва самодоволно.

— Не харесвам ченгетата.

— Каква е целта на тези въпроси? — пита Индрехауг.

— Ще стигнем и до нея — отговаря Бругелан, опитвайки да запази тона си учтив. Санлан се подготвя за атака. Вади лист хартия.

— Жертвата бе открита с белези на врата. Сравнихме ги и открихме, че са били направени с електрошоков пистолет. Предполагам, че знаете какво е това.

Тя плъзга листа по масата към тях и го обръща, за да го видят. Близък план на врата на жертвата. Двете изгаряния с цвят на ръжда се виждат съвсем ясно. Индрехауг взима снимката и я разглежда.

— Има много различни модели, но електрошоковият пистолет се използва тогава, когато искаш да парализираш, а не да нараниш жертвата си. Когато искаш да предизвикаш безпомощно състояние. За да можеш после да я сложиш в дупка и да я заровиш.

Санлан поглежда към Мархони, но той продължава да не се влияе от думите й.

— Не изглеждаш много разстроен или натъжен за човек, чиято приятелка е била убита по един изключително брутален начин — продължава тя. Това е въпрос, а не твърдение. Мархони отново свива рамене.

— Не ти ли е пукало за нея?

Той облизва нервно устните си.

— Не си ли я обичал?

Бузите му почервеняват.

— Може би вчера тя е скъсала с теб. Затова ли я уби?

Вече е бесен.

— Може би е имала друг любовник. Може би й е писнало от теб.

Мархони тръгва да става, но Индрехауг слага ръка на рамото му.

— Сержант…

— Затова ли я уби?

Мархони поглежда Санлан така, сякаш иска да я разкъса на парчета.

— Така ли я гледаше, когато взе камъка и счупи главата й?

— Сержант, достатъчно.

— Кажете на клиента си да отговори на въпроса.

Бругелан кашля в шепа и прави знак на Санлан да се успокои. В стаята става тихо. Бругелан вижда пулсиращата вена на челото на Мархони. Решава да кове желязото, докато е горещо.

— Предварителният оглед на местопрестъплението и медицинският преглед на жертвата разкриха, че тя е правила секс преди убийството. Знаеш ли нещо за това, Мархони? Можеш ли да ни кажеш нещо, което да ни помогне в разследването?

Мархони продължава да гледа свирепо към Санлан, след което мълчаливо се обръща към Бругелан. Не казва нищо.

— Въпреки че не гледаш полицейски сериали, сигурно знаеш, че най-хубавото нещо, което един убиец може да остави на местопрестъплението, е семенната си течност, нали? Най-хубавото за нас, разбира се. ДНК. Чувал ли си това съкращение?

Никакъв отговор. „Студенокръвно копеле“ — мисли си Бругелан.

— Снощи, точно в 21 часа и 17 минути, ти си получил есемес от Хенриете Хагерюп.

Зениците на Мархони се свиват. Бругелан забелязва това.

— Спомняш ли си какво пишеше в този есемес?

Той вижда, че Мархони се опитва да си спомни. Поглежда към листа пред себе си. Отново кашля в шепата си и прочита:

— „Извинявай. Това не означава нищо. ТОЙ не означава нищо. Ти си този, когото обичам. Може ли да поговорим за това? Моля те!“

Бругелан първо поглежда към Мархони, а после към Индрехауг. Дава им време да осъзнаят значението на есемеса, преди да продължи.

— Искаш ли да прочета следващия есемес, който ти е изпратила?

Мархони поглежда към адвоката си. За първи път от началото на разпита, каменната му маска започва да се пропуква.

— Изглежда, че Хенриете е била убита някъде между полунощ и два часа сутринта, няколко часа след като ти е изпратила три есемеса. Ако бях на твое място, щях да започна да говоря за това, което се е случило снощи между вас.

Мархони продължава да мълчи. Бругелан въздъхва и отново поглежда листа пред себе си.

— „Обещавам, че ще ти се реванширам. Дай ми още един шанс, моля те!“

Мархони клати глава.

— Инспекторе, струва ми се, че…

— Позвънил си й след втория есемес, но не ти е вдигнала. Нали така? — пита Бругелан. Мълчанието на копелето започва да го дразни. — „Моля те, отговори ми! Моля те! Никога повече няма да правя така. Обещавам.“ Това е третият есемес, изпратен десет минути по-късно.

Мархони забива поглед в краката си.

— Какво е обещала да не прави пак, Мархони? Какво е било това ужасно нещо, което е направила? Толкова ужасно, че не можеш да ме погледнеш в очите и да ми кажеш?

Нищо.

— Кой е „той“?

Мархони вдига глава, но не поглежда към Бругелан.

— Кой е този мъж, който не означава нищо за нея?

Мархони свива устни, но не казва нищо. Бругелан въздъхва.

— Ок. Не зависи от мен, но ти гарантирам, че по-късно днес ще бъдеш изправен пред съдия, който ще нареди да бъдеш върнат в ареста. Ако бях на мястото на адвоката ти, щях да те подготвям за между петнадесет и двадесет години, прекарани на закрито.

— Не съм я убил.

Гласът му е слаб, но Бругелан вече е станал от стола. Навежда се над масата и натиска един бутон.

— Разпитът приключва в 15 часа и 21 минути.