Рейчъл Хартман
Серафина (42)

37.

Когато стигнах двореца, пред портите имаше огромно струпване на карети. Градските магистрати, епископът, църковните сановници, председателите на гилдиите, кралската стража — всички висши персони в града, бяха пристигнали едновременно. Вътре в двореца аз бях отнесена към голямата зала от тълпата, която, както се оказа, беше по-многобройна и не можеше удобно да се настани. Наложи се половината от нас да се върнат обратно в каменния двор.

Очевидно съветът беше протекъл бързо. Всеки момент щяхме да чуем официалните резултати.

Някъде по средата на стената се издигаше един балкон, който гледаше както към залата, така и към двора, за да може някой със силен глас да бъде чут и от двете места. На балкона се появи Глизелда и започна да маха на ревящата тълпа. Тя изпълняваше задълженията от името на баба си, макар че всички, които я видяха този ден, облечена в бяло в памет на майка й, със златисторуса коса, която блестеше като корона, осъзнаха, че се намират в присъствието на следващата кралица. При вида й ние се смълчахме.

Тя подаде сгънато писмо на глашатая, един особено гръмогласен момък, чийто ясен глас прокънтя над смълчаната тълпа.

 

 

— Генерали на Танамуут, Горед отхвърля вашите претенции за върховна власт над Драконовите земи. Ардмагар Комонот все още е жив — дребнави заплахи няма да ни накарат да ви го предадем, както няма и да приемем тези изфабрикувани обвинения срещу него. Той е доказан наш приятел и съюзник, създател и защитник на мира и законен владетел на Танамуут.

Ако продължите да разпалвате тази война, не хранете неразумни илюзии, че ние сме безпомощни, или че вашият собствен народ ще избере да воюва за вашата кауза, вместо да подкрепи трайното сътрудничество между нашите видове. Този мир е истинска благословия за този свят, който се промени към по-добро — вие не можете да върнете всичко обратно в миналото.

С искрена надежда за разрешаване на настоящия конфликт по пътя на диалога — оставам ваша,

Нейно Височество принцеса Глизелда, първа наследничка на трона на Горед,

От името на Нейно Величество кралица Лавонда Великолепната.

 

 

Изръкопляскахме със свити сърца, защото знаехме, че това беше достатъчен претекст, от който генералите се нуждаеха, за да обявят война. Задаваше се нов конфликт, независимо дали го желаехме или не. Видях самодоволни усмивки по някои лица сред тълпата и се разтревожих, че имаше такива, които действително искаха това.

Мина цяла вечност, преди тълпата да се разпръсне — всички искаха да получат възможност да отправят молба към принцесата или Ардмагара, да се закълнат във вярност и да спорят. Дворцовата стража правеше всичко по силите си, за да държи под контрол тълпите, но никъде не видях Кигс. Не беше присъщо за принца да не се намира във вихъра на събитията.

Принцеса Глизелда също беше успяла да изчезне. Подозирах, че Кигс може да е с нея. Имаше две места извън кралското крило на двореца, където някой като мен можеше да ги потърси. Тъкмо бях тръгнала по главното стълбище обаче, когато един глас зад мен рязко ме спря:

— Кажи ми, че не е вярно, Серафина. Кажи ми, че лъжат за теб.

Погледнах назад. Графът на Апсиг прекоси вътрешния двор към мен, а обувките му отекваха по мраморния под. Не го попитах какво има предвид. Найнис и Самсам бях разпространили новините до всяко кътче на кралския двор. Стиснах здраво парапета и се стегнах.

— Не е лъжа — рекох аз. — Аз съм полудракон — като Ларс.

Той нито потрепна, нито се втурна нагоре, за да ме удари, както почти подозирах, че ще направи. Лицето му се отпусна отчаяно. Той се смъкна върху широките каменни стъпала и седна с глава в ръцете си. За миг си помислих дали да не седна до него — толкова тъжен изглеждаше, — само че беше и крайно непредсказуем.

— Какво ще правим сега? — каза най-сетне той, като вдигна ръце и погледна нагоре със зачервени очи. — Те победиха. Не съществува такова място, което да принадлежи само на човеците — няма страна в този конфликт, която да е само наша. Те проникват във всичко, те контролират всичко! Аз се присъединих към „Синовете на свети Огдо“, защото те изглеждаха единствените хора, които желаеха да предприемат действия, единствените, които съзнаваха какво представлява договорът и го наричаха с истинското му име: нашето падение.

Той прокара ръце през косата си, сякаш искаше да я изскубе из корен.

— И кой ме свърза със синовете и ме подтикна да се включа? Онзи дракон, лейди Коронги.

— Но те не се опитват да ни докопат с цената на всичко — тихо казах аз.

— Така ли? Ами какво ще кажеш за този, който е измамил баща ти, или пък за онзи, който е заблудил майка ми и я е накарал да роди копеле?

Поех си рязко въздух, а той ме изгледа гневно.

— Майка ми отгледала Ларс като мой равноправен брат. А един ден на него му изникнаха люспи направо от плътта. Беше само на седем — показа ни всичко, навивайки невинно ръкава си… — Гласът му секна и той се изкашля. — Баща ми я наръга право във врата. Това беше негово право заради наранената му чест. Можеше да убие и Ларс.

Той се втренчи в нищото, сякаш не желаеше да говори повече.

— Не сте му позволили — подсказах аз, — убедили сте го да постъпи другояче.

Той ме изгледа, сякаш му говорех на муутия.

— Да го убеждавам ли? Не. Убих стареца. Бутнах го от кръглата кула. — Той безрадостно се усмихна, виждайки колко съм шокирана. — Ние живеем в най-отдалечения планински регион. Подобни неща се случват постоянно. Приех фамилното име на прабаба ми, за да избягна неудобни въпроси, ако отидех на съд в Блистан. Родословията на планинския народ са сложни — никой от самсамците от крайбрежието не ги следи.

Значи това беше той — не дракон, а отцеубиец, който беше сменил името си.

— А какво се случи с Ларс?

— Казах му, че ще го убия, ако го видя отново, и го пуснах в планината. Нямах представа къде е отишъл, преди да се появи тук като призрак на отмъщението, изпратен да ме преследва.

Джоузеф ме гледаше свирепо и мрачно, изпитвайки омраза към мен за това, че знаех твърде много, въпреки че самият той ми го беше казал. Изкашлях се.

— Какво ще правите сега?

Той стана, пооправи подгъва на черния си жакет и се поклони с подигравателен реверанс.

— Връщам се в Самсам. Ще накарам регента да се вразуми.

От тона му ме побиха тръпки.

— Как да се вразуми?

— По единствения възможен начин. Този, който поставя хората преди животните.

С тези думи той наперено прекоси вътрешния двор. Когато си тръгна, сякаш отнесе и всичкия въздух със себе си.

* * *

Открих Глизелда да ридае в стаята на Мили, уловила глава в ръцете си. Мили, която разтриваше рамената на принцесата, изглеждаше разтревожена, че аз бях влязла, без да почукам.

— Принцесата е изморена — заяви придворната дама и пристъпи страхливо към мен.

— Всичко е наред — рече Глизелда и избърса очите си.

Косата й беше пусната по рамената, а покритите й с петна розови бузи я правеха да изглежда много млада. Тя се опита да се усмихне.

— Винаги се радвам да те видя, Фина.

Сърцето ми се сви, когато я видях толкова опечалена. Тя току-що беше загубила майка си и тежестта на цялото кралство беше паднала върху рамената й, а аз бях лош приятел. Не можех да питам за Кигс — не знаех защо това въобще ми се бе сторило като добра идея.

— Как сте? — попитах аз и седнах срещу нея.

Тя погледна към ръцете си.

— Достатъчно добре за пред хората. Просто ми трябваше малко време… за да мога да осъзная, че съм дъщеря. Тази вечер трябва да останем на бдение със свети Юстас, очите на света ще бъдат вперени в нас и затова решихме, че ще бъде най-уместно да изразим по тих и възвишен начин скръбта си. Което означава, че сега ще отделя малко време да порева като бебе.

Реших, че тя говори за себе си в множествено число, което беше нейно кралско право, но тя продължи:

— Трябваше да ни видиш как изготвяме писмото след съвета. Аз плачех, Лусиън се опитваше да ме утеши, и от това и той също се разрида, а аз започнах да хленча още по-силно. Отпратих го в скотската му кула и му казах да излее мъката си там.

— Той е късметлия, щом вие се грижите толкова много за него — казах аз, като наистина го мислех, колкото и раздвоена да се чувствах.

— Обратното също е вярно — рече тя и гласът й пресекна, — но вече е почти залез-слънце, а той все още не е слязъл.

Лицето й се сбръчка — Мили бързо застана от едната й страна и я прегърна.

— Ще отидеш ли да го доведеш, Фина? За мен това ще бъде огромна услуга.

Уменията ми да лъжа ми изневериха в неподходящ момент, ала твърде много противоречиви чувства ми се бяха струпали наведнъж. Ако бях постъпила любезно с нея по егоистични причини, нима това щеше да е по-лошо, отколкото да не окажа помощ, водена от най-чисти намерения? Нямаше ли друг ход, който можех да предприема и който да не ме остави опустошена от усещането за вина?

Глизелда забеляза колебанието ми.

— Зная, че той се държи малко своенравно, откакто научи, че ти си полудракон — рече тя и се наведе към мен. — Несъмнено разбираш, че може да му е трудно да свикне с тази идея.

— Не го ценя по-малко заради това — отвърнах аз.

— И аз… и аз не те ценя по-малко — заяви категорично Глизелда.

Тя стана и аз я последвах, като си мислех, че възнамерява да ме отпрати. Принцесата повдигна леко ръце и отново ги отпусна — лошо начало, — но след това тя превъзмогна себе си и ме прегърна. Аз също я прегърнах, без да съм в състояние да спра сълзите си или да определя дали те бяха от облекчение или скръб.

Тя ме пусна и застана с повдигната брадичка.

— Не беше толкова трудно да се приеме — заяви решително тя. — Просто беше въпрос на воля. — Изявлението й беше твърде пламенно, но аз разпознах добрите й намерения и напълно вярвах в непреклонната й воля. Тя каза: — Ще смъмря Лусиън, ако някога не е достатъчно вежлив с теб, Серафина. Само ми кажи!

Кимнах, леко паднала духом, и се отправих към източната кула.

* * *

Първоначално не бях сигурна дали той е там. Вратата беше отключена, затова се втурнах нагоре по стълбите, глътнала езика си от страх, само за да открия, че най-горната стая е празна.

Е, не напълно празна — беше пълна с книги, пера, геоди, увеличителни стъкла, старинни ковчежета и чертежи. Кралицата имаше друг кабинет — този беше на принц Лусиън, очарователно разхвърлян и всичко вътре в него се използваше. Не бях обърнала внимание на околната обстановка, когато бях тук горе с лейди Коронги. Сега всичко, което виждах, бяха още неща, заради които можех да го обичам, и това ме натъжи.

Вятърът прокара ледения си пръст по врата ми — вратата към външната рампа беше леко открехната. Поех си дълбоко въздух, потиснах световъртежа си и я отворих.

Той се беше облегнал на парапета и гледаше към залязващото над града слънце. Вятърът беше разрошил косата му — краят на плаща му танцуваше. Предпазливо пристъпих навън при него, като избягнах внимателно заледените участъци и придърпах плаща плътно около тялото си, за да се сгрея и да си вдъхна кураж.

Той обърна поглед към мен — тъмните му очи бяха резервирани, но не съвсем неприветливи. Изпелтечих съобщението си:

— Глизелда ме изпрати да ви напомня… ъъъ… че всички ще бъдат със свети Юстас на бдението на майка й, когато слънцето залезе и тя… ъъъ…

— Не съм забравил. — Той отмести поглед. — Слънцето все още не е залязло, Серафина. Ще постоиш ли с мен за малко?

Пристъпих към парапета и наблюдавах как сенките се удължават в планините. Цялата решителност, която бях натрупала, залязваше заедно със слънцето. Може би така бе по-добре. Кигс щеше да слезе долу при братовчедка си, а аз щях да тръгна на пътешествие, за да открия останалите от моя вид. Всичко щеше да бъде така, както трябва, поне на повърхността, всяка объркана и създаваща ми неприятности част от мен, щеше да остане скрита там, където никой нямаше да я види.

За бога, Светци! Бях приключила с този начин на живот.

— Истината за мен се разчу — рекох аз, а думите ми се кристализираха в облак в ледения въздух.

— Цялата ли? — попита той.

Не произнесе думите толкова остро, колкото когато наистина ме разпитваше, но можех да предугадя, че много зависеше от отговора ми.

— Всички важни части, да — казах категорично аз. — Може би не всичките ексцентрични детайли. Питайте ме и ще ви отговоря. Какво искате да знаете?

— Всичко. — Той се беше опрял на лактите си, но се отдръпна назад и хвана здраво парапета с двете си ръце. — При мен винаги е така: ако е възможно, искам да зная всичко.

Не знаех откъде да подхвана, затова просто започнах да разказвам. Обясних му как припадам от виденията и за майчините ми спомени, които падаха около мен като сняг. Разказах му как съм разпознала Орма като дракон, как люспите са изникнали през кожата ми, какво беше усещането да се чувстваш изключително противен и как лъжите са станали непоносимо бреме.

Изпитвах удоволствие от това да говоря. Думите излизаха от устата ми с такава сила, че си се представих като кана, от която се излива съдържанието й. Олекна ми, когато свърших, и този път по изключение тази празнота носеше приятно облекчение и състояние, което трябваше да съхраня.

Хвърлих поглед към Кигс. Очите му все още не бяха станали безжизнени, но внезапно осъзнах колко дълго бях говорила.

— Сигурна съм, че забравям някои подробности, но има неща в мен, които самата аз не мога още да проумея.

— Светът вътре в мен е по-обширен и по-пищен от тази незначителна плоскост, населена с тривиални галактики и божества — изрецитира той. — Започвам да разбирам защо харесваш Некан.

Срещнах погледа му и усетих топлината и съчувствието в очите му. Беше ми простено. Не, дори по-добре: бях разбрана. Вятърът се втурна помежду ни и разчорли косата му. Най-накрая успях да измънкам:

— Има още едно… едно истинско нещо, което искам да знаете и аз… обичам ви. — Той ме гледаше съсредоточено, но не каза нищо. — Толкова съжалявам — казах отчаяно аз. — Всичко, което правя, е грешно. Вие сте в траур. Глизелда се нуждае от вас. Съвсем наскоро научихте, че съм получудовище…

— Нито една част от теб не е чудовище — рече разпалено той.

Отне ми миг, за да възвърна гласа си.

— Исках да го знаете. Исках да си тръгна от тук с чиста съвест, знаейки, че най-сетне съм ви казала истината. Надявам се, това да има стойност във вашите очи.

Той погледна нагоре към почервеняващото небе и каза със самоосъдителен смях:

— Ти ме караш да се засрамя, Серафина. Твоята смелост винаги ме кара да се чувствам така.

— Това не е смелост, а вироглава нетактичност.

Той поклати глава, гледайки разсеяно някъде пред себе си.

— Мога да разпозная смелостта, когато я видя и когато не ми достига.

— Вие сте твърде жесток към себе си.

— Аз съм копеле: ние постъпваме по този начин — рече той с горчива усмивка — и точно ти от всички хора разбираш какво бреме е да доказваш, че си достатъчно добър, за да можеш да съществуваш, че заслужаваш цялата тази мъка, която майка ти е причинила на всички. В речника на нашите души копелето е равнозначно на чудовището. И точно затова ти винаги така добре проумяваш всичко.

Той потри ръце, за да ги стопли.

— Желаеш ли да чуеш още една самосъстрадателна история от рода като дете аз бях едно тъжно, тъжно копеле?

— С удоволствие ще я изслушам — вероятно даже съм я изживяла.

— Не и тази история — рече той, докато почистваше едно петно от лишеи върху парапета. — Когато родителите ми се удавиха и аз пристигнах тук за първи път, бях разгневен. Играех ролята на копелето, като се държах толкова лошо, колкото едно малко момче може да съумее. Лъжех, крадях, предизвиквах пажовете на бой и излагах баба ми при всяка отдала ми се възможност. Продължих да се държа така с години наред, докато тя не повика чичо Руфъс…

— Дано почива в Райското огнище — казахме и двамата в един глас, а Кигс се усмихна печално.

— Тя го доведе обратно чак от Самсам, като си мислеше, че той ще има достатъчно здрава ръка, за да ме вкара в правия път. Той успя, макар че минаха месеци, преди да спра да се съпротивлявам. В мен имаше някаква празнота, която не можех да проумея. Той я видя и ми я назова.

Ти си като чичо си, момче — каза ми той. — Светът не ни е достатъчен без истинска работа, която да вършим. Светците са те определили, за да ти поставят някаква цел. Казвай молитвите си, разхождай се с открито сърце и ще чуеш повика. Ще видиш мисията си да блести пред очите ти като звезда.

И така — аз се молех на света Клер, но стигнах и по-далеч: дадох й обет. Ако тя ми покаже пътя, аз нямаше да изричам нищо друго, освен истината от този ден нататък.

— Свети Маша и свети Даан! — изтърсих аз. — Искам да кажа, че това обяснява много неща.

Той се усмихна едва забележимо.

— Света Клер ме спаси и завърза ръцете ми. Но аз избързвам. Когато бях на девет, чичо Руфъс посети една сватба, за да представи кралската фамилия. Аз отидох с него. Това беше първият път от години, когато ми се бяха доверили да напусна стените на замъка и аз изпитвах силно желание да докажа, че мога да се справя.

— Това е била сватбата на баща ми, на която пях — рекох аз с неочаквано дрезгав глас. — Казахте ми за това. Смътно си спомням, че видях и двамата с чичо ви.

— Песента беше прелестна — каза той. — Никога не я забравих. Все още ме побиват тръпки, когато я чуя.

Втренчих се в силуета му на фона на ръждивото небе, смаяна, че тази песен на майка ми му е любима. Тя възхваляваше романтичното безразсъдство — тя беше всичко, което той презираше да бъде и да върши. Не можах да се възпра. Започнах да пея, а той се присъедини към мен:

„Благословен е този, който, скъпа моя,

минава под окото на

прозореца ти без въздишка.

О, скъпа моя, погледни ме,

погледни надолу,

преди да съм умрял.

Едничък поглед само, кралска моя перла,

една усмивка —

те стигат

сила, за да ми дарят,

о, дай ми ти това, или

живота ми вземи, той нека бъде твой,

ще водя аз сто хиляди воини

макар и само за една целувка твоя.“

— Вие не сте лош певец. Могат да ви вземат в хора на замъка — рекох аз, опитвайки се да кажа нещо неутрално, за да не се разплача.

Майка ми е била безразсъдна колкото неговата, но тя бе вярвала в това — беше дала всичко, което има. Ами ако нашите майки не са били глупачките, за каквито ги вземахме? Колко всъщност струваше любовта? Сто хиляди войни?

Той се усмихна към ръцете си върху парапета и продължи:

— Ти пееше и тогава нещо ме порази като светкавица, като небесния боен рог: гласът на света Клер, който ми казваше: Истината ще излезе наяве! Ти самата олицетворяваше истината, която не можеше да бъде прикрита или задържана — не и от стотици бащи или стотици бавачки, — и която щеше да се появи внезапно и без да иска, щеше да изпълни света с красота. Разбрах, че трябва да разследвам истината за нещата — бях призован да върша това. Паднах на колена, благодарих на света Клер и се заклех, че няма да забравя за клетвата си, дадена пред нея.

Гледах го смаяно.

— Аз съм била истината и съм била красива? Раят има ужасно чувство за хумор.

— Припознах те като метафора. Но ти си права за Рая, защото как иначе щях да съм в това положение сега? Дадох обещание и го спазвах, доколкото ми бе по силите… макар че съм се лъгал сам, дано света Клер ми прости. Но аз се надявах да избягна точно този капан, в който съм хванат в момента — между собствените си чувства и знанието, че абсолютната истина, казана на глас, ще нарани някой много важен за мен човек.

Почти не смеех да си помисля коя истина имаше предвид той — едновременно се надявах и се страхувах, че ще ми каже.

Гласът му се изпълни с мъка.

— Вниманието ми беше толкова погълнато от теб, Фина. Продължавам да се съмнявам в себе си сега, когато вече е късно. Можех ли да попреча на леля Дион да отиде в апартамента на Комонот, ако не бях танцувал с теб? Бях толкова погълнат от желанието да ти подаря тази книга. Ние можеше въобще да не забележим, че Комонот си тръгва от бала, ако не бе мадам Окра.

— Или можеше да спрете и двамата, а после да се качите горе и да вдигнете тост за новата година заедно с лейди Коронги — казах аз, като се опитах да го успокоя. — Вие можеше да сте мъртъв при този сценарий.

Той вдигна отчаяно ръце.

— Цял живот се боря да слагам разума преди чувствата, да не съм прибързан и безотговорен като майка ми!

— А, да, вярно, вашата майка и нейните ужасни злодеяния срещу семейството й! — извиках аз, като сега вече му се ядосах. — Ако видя майка ви в Рая, знаете ли какво ще направя? Ще я целуна право в устата! След това ще я завлека до най-долното стъпало на Райската стълба, ще ви посоча къде сте и ще извикам: „Виж какво си направила, сатана!“

Той изглеждаше възмутен или поне изненадан във всеки случай. Аз не можах да се възпра.

— Какво ли си е мислила света Клер, избирайки ме за неин недостоен инструмент? Тя трябва да е знаела, че аз не мога да ви кажа истината.

— Фина, недей — рече Кигс и аз първоначално си помислих, че той ми се кара, защото злословех срещу света Клер.

Лусиън вдигна ръка, остави я да виси във въздуха за миг, след което я сложи върху моята. Тя беше топла и накара дъха ми да секне.

— Света Клер не е направила грешен избор — тихо прошепна той. — Винаги съм виждал истината в теб, колкото и много да си я извъртала, дори когато си ме лъгала право в очите. Аз надзърнах в дълбините на сърцето ти — ясно като слънчеви лъчи — и това беше нещо удивително. — Той улови ръката ми с двете си ръце. — Лъжите ти не ме накараха да спра да те обичам — истината за теб — също.

Инстинктивно погледнах надолу — той държеше лявата ми ръка. Кигс забеляза смущението ми и с деликатно и пъргаво движение запретна назад ръкава ми — всичките ми четири ръкава — и оголи ръката ми, излагайки я на ледения въздух, залеза и изгряващите звезди. Той прокара палец по сребърната линия от люспи, веждите му се присвиха загрижено, когато стигна до струпея, и след това със закачлив поглед към мен наведе главата си и целуна люспестата ми китка.

Не можех да си поема дъх — бях като омагьосана. Обикновено не усещах много през люспите си, но тази целувка усетих чак до петите си.

Той смъкна ръкавите ми с такава почит, сякаш драпираше олтара на някой светец. Ръцете му все още държаха моята и я топлеха.

— Мислех си за теб, преди да се качиш. Разсъждавах и се молех, но не достигнах до никакво заключение. Бях склонен да оставя любовта неизказана. Нека прекратим тази война, нека Глизелда се утвърди на престола. Ще дойде денят, моля се на небесата, когато ще мога да й кажа всичко това, без да хвърля цялото кралство в хаос. Може би тя ще ме освободи от обета ми, но може и да не го направи. И в единия, и в другия случай може да се наложи да се оженя за нея, защото тя трябва да се омъжи, а аз оставам най-добрата й партия. Ще можеш ли да понесеш това?

— Не знам отвърнах аз. — Но ти си прав: тя има нужда от теб.

— Тя има нужда и от двама ни — рече той, — има нужда да не се разсейваме толкова много един от друг, защото можем да не успеем да изиграем ролите си в тази война.

Кимнах.

— Първо кризата, после любовта. Този ден ще дойде, Кигс. Вярвам в това.

Веждите му се присвиха с тъга.

— Не ми е приятно да крия това от нея. Малките лъжи не са по-безобидни от големите, обаче ако можем да сведем всичко до минимум, докато…

— Всичко ли? — попитах аз. — Порфирийската философия? Забавните истории за незаконородените?

Той се усмихна.

О, аз можех да изкарам дълго с тези усмивки. Бих ги посаждала и жънала като жито.

— Знаеш какво имам предвид — каза ми той.

— Искаш да кажеш, че няма да целунеш китката ми отново — рекох аз, — но това няма значение, защото аз ще те целуна.

Което и направих.

* * *

Ако можех да запазя един-единствен миг за всички времена, то щях да избера именно този.

Превърнах се в самия въздух — бях изпълнена със звезди. Аз бях реещите се пространства между шпиловете на катедралата, тържественото дихание на комините, прошепната молитва, носеща се по зимния вятър. Аз бях мълчание и музика, един ясен, съвършен акорд, който се възнася към Рая. В този миг вярвах, че мога да се понеса тялом в небето, ако не ме спираше ръката му, пусната като котва в косата ми, и кръглата му, мека, съвършена уста.

Няма друг рай, освен този! — помислих си аз и разбрах, че това е толкова вярно, че дори света Клер не би го оспорила.

* * *

Тогава всичко свърши и той държеше ръцете ми в своите, когато ми каза:

— В някоя балада или порфирийска любовна история ние щяхме да избягаме заедно.

Погледнах бързо към лицето му и се опитах да забележа дали не предлага да направим точно това. Решителността в очите му казваше не, но аз виждах точно къде трябва да го притисна и колко силно, за да я пречупя. Щеше да бъде ужасно лесно, но открих, че не го желая. Моят Кигс не можеше да постъпи толкова подло и въпреки това да си остане онзи Кигс, когото познавах. Някаква част от него щеше да се пречупи заедно с решимостта му и аз не виждах как той отново щеше да възстанови целостта си. Назъбеният край на счупеното щеше да го пронизва през целия му живот.

Ако трябваше от тук да продължим напред, ние нямаше да се втурнем безразсъдно или необмислено, а щяхме да постъпим като Кигс и Фина. Това беше единственият начин, по който това можеше да се случи.

— Мисля, че съм я слушала тази балада — рекох аз. — Тя е прелестна, но краят й е тъжен.

Той затвори очи и опря челото си в моето.

— Ще ти бъде ли също толкова тъжно, ако те помоля да не ме целуваш пак?

— Не. Защото това е само временно. Ще дойде и този ден.

— Искам да вярвам в това.

— Повярвай.

Той разтреперано си пое дъх.

— Трябва да тръгвам.

— Зная.

Оставих го да влезе вътре първи — присъствието ми на тазвечерния ритуал не беше уместно. Облегнах се на парапета и наблюдавах как сивите облачета на дъха ми се издигат на фона на почернялото небе, сякаш бях дракон, който шепнешком изпуска дим по вятъра. Това странно сравнение ме накара да се усмихна и тогава ми хрумна една идея. Предпазливо и избягвайки леда, аз се покачих на парапета. Балюстрадата беше достатъчно широка за сядане, но аз не възнамерявах просто да седна. С комично бавни движения като Комонот, когато се беше опитал да се придвижва тихомълком, аз качих краката си върху перилата. Свалих обувките си, защото исках да почувствам камъка под краката си. Исках да почувствам всичко.

Изправих се на крака, като Ларс върху барбакана, а тъмният град се простираше в краката ми. В прозорците на таверните проблясваха светлинки, каквито се люлееха и откъм строежа на моста „Уолфстут“. Някога ме бяха провесили над това огромно пространство, висях безпомощно, оставена на милостта на един дракон. Някога се бях страхувала, че да говориш истината е, като да падаш, че любовта е, като да тупнеш върху земята, а ето сега бях тук, краката ми бяха намерили здрава опора, стоях права без чужда помощ.

Ние всички бяхме чудовища и копелета, и всички бяхме прелестни.

Днес аз бях получила и нещо повече от своя дял от красотата. Утре щях да върна част от него, щях да възстановя и допълня красотата на света. Щях да свиря на погребението на принцеса Дион — този път нарочно възнамерявах да се включа в програмата, тъй като вече нямаше нужда да оставам в сянката на публичния взор. По-добре да се изправех и да дадях това, което можех да дам.

Вятърът внезапно повдигна полата ми и аз се изсмях. Протегнах ръце нагоре към небето, разтворих пръсти и си представих, че ръката ми е гнездо от звезди. Във внезапен порив аз запратих обувките си с всичка сила в нощта и извиках:

— Пръсни се, мрак! Пръсни се, тишина!

Те имаха ускорение от десет метра в секунда на квадрат и се приземиха някъде в каменния двор, но Зейд не беше права, че ние неизбежно сме привличани с всички сили към гибелта си. Бъдещето щеше да дойде, изпълнено с войни и несигурност, но аз нямаше да се изправя пред него сама. Аз имах любов и работа, приятели и свой народ. Имах място, където да застана.