Рейчъл Хартман
Серафина (36)

31.

В мига, в който той си тръгна, мадам Окра се появи до мен.

— От какво имаш нужда пък сега? — попита кисело тя.

Дръпнах я настрана до стената на голямата зала, далеч от множеството — бяхме застанали до един висок свещник като под дърво за подслон.

— Имаме някои опасения за безопасността на Ардмагара тази нощ. Мога ли да разчитам на помощта ви, в случай на нужда?

Тя повдигна брадичка и огледа тълпата за Комонот.

— Какво трябва да правя? Да вървя по петите му ли?

— Наблюдавайте го дискретно, да. И дръжте стомаха си… ъъъ… концентриран.

Дебелите й очила отразяваха светлината на свещите към мен.

— Съгласна съм.

Хванах я за атлазения ръкав, докато тя се обръщаше, за да се гмурне сред гостите.

— Мога ли да се свържа с вас чрез ума си?

— Категорично не! — Тя парира възраженията ми: — Ако имаш нужда от мен, ще бъда там.

Въздъхнах.

— Хубаво. Но не съм само аз — някои от другите също може да имат нужда от вас.

Бръчките около устата й станаха по-дълбоки.

— Какви други?

Отворих и затворих уста, изумена, че съм способна да забравя, че тя не живееше вътре в главата ми. Само Абдо можеше да вижда градината.

— Другите… като нас — прошепнах бързо аз.

Само за няколко секунди лицето й премина през пълен спектър: учудване, скръб, любопитство, радост, а последната беше тази, в която тя беше особено добра: раздразнение.

Тя ме шляпна с ветрилото си.

— Защо не ми каза за това? Имаш ли представа на колко съм години?

— Ъъъ… не.

— На сто двадесет и осем! — изръмжа тя. — Прекарах цялото това време, смятайки, че съм сама. Тогава ти изникваш в живота ми, като едва не ме довеждаш до припадък, а сега благоволяваш да ми кажеш, че има и други. Колко са?

— Осемнадесет, ако броим мен и вас — отговорих аз, без повече да посмея да скрия от нея каквото и да е, — но само двама са тук — гайдарят — тя се изкикоти, очевидно спомняйки си за него, — и един от танцьорите на пайгири. Едно малко порфирийско момче.

Веждите й подскочиха нагоре.

— Поканила си танцьори на пайгири? Тази вечер? — Тя отметна глава назад и се изсмя. — Всичко може да се каже за теб, но ти наистина правиш нещата по свой начин — с приятно изненадваща твърдоглавост. Това ми харесва!

Тя се смеси с тълпата и ме остави да разгадая този комплимент.

* * *

Като стана въпрос за пайгири, не бях виждала трупата. Потърсих подсъзнателна връзка:

— Къде се намираш?

— В малката приемна зала. Твърде много хора сме, за да се поберем в тесните ви гардеробни.

— Стой там. Идвам ей сега…

Измъкнах се в коридора и лесно намерих двойните врати към малката зала. Когато ръцете ми хванаха месинговите дръжки на вратата, се поколебах. Абдо беше толкова различен от останалите, с които се бях запознала — умът му работеше подобно на моя и този на Джаноула, — че изпитах известно безпокойство от нашата среща. Когато го срещнех, той щеше да остане неразривно свързан с мен за цял живот — за добро или лошо.

Поех си дълбоко въздух и отворих вратите.

Посрещна ме вой на гласове и барабанен тропот.

Всички от трупата се движеха в концентрични кръгове, които се въртяха в различна посока. За един кратък миг не можех да се концентрирам върху нищо — всичко представляваше неясно петно от цветни шалове и трептящи воали, мургави ръце и дрънчащи връзки с монети.

Кръговете се разтвориха, танцьорите се пръснаха по допирателната и Абдо се показа в центъра, облечен в светлозелена туника и панталони. Краката му бяха голи, а ръцете правеха вълнообразни движения. Останалите продължиха да танцуват, потрепвайки с рамена на разстояние, а веригите и шаловете, окичени с монети, подрънкваха. Той се завъртя, разперил широко ръце, а ресните на колана му оформиха ореол в центъра.

За първи път разбрах смисъла на танца. Бях свикнала музиката да бъде инструмент на изразяване, но тук той ми говореше не с ума си, а с тялото си: Усещам музиката в собствената си кръв. Ето това съм аз, точно тук, точно сега, целият от плът, ефимерен въздух и безкрайно движение. Изпитвам всичко това и то е по-истинско от истинското.

Небесата сякаш кръжаха с него заедно със слънцето, луната и самото време. Той се въртеше толкова бързо, че изглеждаше застанал неподвижно. Можех да се закълна, че усещам миризмата на рози.

Барабаните гръмнаха и той застина неподвижно като статуя. Не бях сигурна дали порфирийците аплодират изпълнения, но аз реших да го направя и изръкоплясках. Това развали магията — танцьорите се усмихнаха, излязоха от формацията и започнаха да си бъбрят помежду си. Приближих се към Абдо, който ме чакаше със сияещи очи.

— Това беше прелестно — казах аз. — Мисля, че публиката ще те хареса, независимо дали им се иска или не.

Той се усмихна.

— Сложила съм ви по-късно в програмата, когато хората ще имат нужда от нещо, което да ги оживи. Има храна и напитки за изпълнителите в малката стая зад…

— Мадамина! — извика един възрастен мъж.

Отне ми известно време, за да разпозная, че това бе човекът, който бе искал да се срещне с мен след погребението на принц Руфъс. Сега той беше облечен в копринени дрехи. Предположих, че беше дядото, за който ми бе споменал Абдо.

— Ваше извинение! — рече той. — Вие дошла тук да опита говори с Абдо, но той не разговаря с вас без помощ. Ваше извинение.

— Той… какво?

Не бях убедена, че съм разбрала.

Погледнах към Абдо, който изглеждаше ядосан. Той направи няколко жеста с ръце към възрастния мъж, който също му отвърна с бързи жестикулации. Да не би да беше… глух? Ако това бе така, как тогава говореше толкова свободно горедски в градината? Той най-сетне убеди стареца да ни остави сами, което аз сметнах за удивително. Абдо беше на десет, може би единадесет години, но възрастният мъж се държеше почтително с него. Всички танцьори се държаха така с него. Той беше водачът на тази трупа.

Момчето ми се усмихна извинително и чух гласа му в ума си:

— Шумния момък и Суетната госпожица. Знам какво трябва да правя. Няма да те подведа.

— Не можеш да говориш ли? — отвърнах му в мислите си, като не исках да изрека очевидното.

Той се усмихна леко с болка, отметна назад глава и отвори устата си, колкото може по-широко. Дългият му език, венците, небцето и всичко дълбоко в гърлото му, докъдето можех да видя, блещукаше със сребърни, драконови люспи.

* * *

Тази нощ сякаш продължи вечно, но същевременно вихрено преливаше в неясни очертания. Кигс беше разположил стражите навсякъде, където имаше място. Неколцина от тях без униформа се бяха нахвърлили, сякаш небрежно, върху храната на блок-масата, а един, на сцената, плашеше музикантите ми. Кралските братовчеди и аз срещахме погледи, докато наблюдавахме Ардмагара. Глизелда танцува с него три пъти, или по-скоро танцува близо до него с Кигс. Мадам Окра го ангажира в лек разговор близо до масата с храната и напитките, а аз стоях на сцената зад завесите и оглеждах тълпата през процепа. Никой не правеше нищо подозрително — е, принцеса Дион се усмихваше често, което беше необичайно, и клюкарстваше с лейди Коронги, нещо напълно в реда на нещата. Графът на Апсиг танцуваше с всяка дама в залата — той сякаш не изпитваше умора.

Виридий беше там, настанен в инвалидна количка, а няколко млади мъже го снабдяваха непрекъснато с вино и сирене. Толкова много обилна храна щеше да го извади от строя и да го направи раздразнителен за седмица — не разбирах защо беше преценил, че си заслужава да си причини това.

Симфоничният оркестър освободи сцената, докато Ларс и Грънтард изнасяха клавесина за изпълнението на принцеса Глизелда. Тя внезапно се оказа до мен зад кулисите, изкикоти се и ме сграбчи за ръката.

— Няма да мога да се справя, Фина!

— Дишайте — казах й аз и хванах ръцете, за да ги успокоя. — Недейте да увеличавате темпото при арпеджото. Нека паваната да звучи величествено. Ще се справите прекрасно.

Тя ме целуна по бузата и пристъпи в светлината, където рязко се трансформира от нервно, хленчещо, малко момиченце в изпълнена с достойнство млада жена. Роклята й беше светлосиня, като небесата, а косата й златна, като слънцето. Тя се държеше самоуверено и вдигна ръка към публиката, като държеше брадичката си гордо вдигната. Премигнах изумено, но не трябваше да бъда изненадана от това спокойно и внушително присъствие на духа. На нея все още й предстоеше да израства в това отношение, но си личеше, че притежава нужната основа по рождение.

Музикалните й способности от друга страна… ех. Тя беше зашеметяващо посредствена, но това нямаше значение. Глизелда компенсира това в края на изпълнението си с истинска самоувереност и дух и напълно постави Виридий на мястото му. Наблюдавах го иззад завесите. Устата му беше отворена. Това ми достави удовлетворение и причината съвсем не бе една-единствена.

Наблюдавах също и Комонот, тъй като изглеждаше, че никой друг не върши това. Мадам Окра беше разсейвана от най-нелюбимия си човек, лейди Коронги, и я оглеждаше подозрително. Кигс, застанал вляво, се усмихваше сърдечно на изпълнението на братовчедка си. Това ме жегна и аз насочих погледа си на друго място. Ардмагарът — когото уж трябваше да наблюдавам, — стоеше най-отзад с принцеса Дион, без да говори, и наблюдаваше изпълнението с чаша в едната си ръка, а с другата беше обгърнал кръста на принцесата.

Тя нямаше нищо против, но… уф.

Бях шокирана от отвращението, което изпитах. Точно аз от всички хора нямах право да бъда погнусена от идеята човек да има връзка със саарантра. Не, със сигурност смущението ми беше предизвикано от неприятните личности, замесени в тази сценка, както и фактът, че току-що си бях представила Ардмагара в разголено състояние. Имах нужда от сериозно прочиствано на ума.

Глизелда завърши изпълнението си под оглушителни аплодисменти. Очаквах от нея директно да скочи от сцената долу, но тя не го направи. Принцесата застана най-отпред и вдигна ръка, за да помоли за тишина, след което каза:

— Благодаря ви за щедрите аплодисменти. Надявам се, обаче да сте запазили малко и за човека, който най-много ги заслужава — моята учителка по музика Серафина Домбег!

Ръкоплясканията започнаха отново. Тя ми махна, за да се присъединя към нея на сцената, но аз се стреснах. Принцесата закрачи към мен, грабна ръката ми и ме издърпа пред завесите. Силно смутена, аз се поклоних на морето от лица. Вдигнах поглед и видях Кигс — той леко ми помаха. Опитах се да отвърна, като му се усмихна, но подозирам, че не успях да постигна целта си.

Глизелда отново даде знак на тълпата да замълчи.

— Надявам се, че госпожица Домбег ще ми прости, че прекъсвам нейната внимателно подготвена програма, но всички вие заслужавате малко прекрасна музика за награда, че изтърпяхте моя скромен принос: вие заслужавате изпълнение от самата Серафина. И моля ви, помогнете ми да се обърнем с молба към кралицата да провъзгласи Фина за кралски композитор, равноправен на Виридий. Тя е прекалено добра, за да му бъде само асистент!

Очаквах Виридий да се намръщи, но той отметна глава назад и се изсмя. Публиката отново изръкопляска и аз се възползвах от възможността да кажа на Глизелда:

— Не си нося инструментите.

— Ами нали има клавесин точно зад нас, глупчо — прошепна тя. — А и трябва да си призная: позволих си да ти донеса флейтата и уда. Ти избираш.

Тя беше донесла майчината ми флейта. Усетих силно пробождане, когато я видях: исках да свиря на нея, но изживяването бе твърде лично. Удът, стар подарък от Орма, щеше да ми бъде най-лесен за дясната китка — това ме накара да го избера. Гънтард ми донесе инструмента и перце, а Ларс домъкна стол. Прегърнах инструмента с формата на пъпеш в скута си, докато проверявах тоновете на всичките единадесет струни, но те бяха настроени добре. Хвърлих поглед към публиката, докато извършвах проверката. Кигс ме наблюдаваше — Глизелда се присъедини към него, а той я обгърна с ръка. Никой не наблюдаваше Ардмагара. Свързах се с Ларс подсъзнателно и го изпратих в тази посока — когато се успокоих, че той успя да мине през тълпата, затворих очи и започнах да свиря.

Не започнах с нещо конкретно — използвам зизибанския подход към уда, като импровизирам, докато търся определени форми на звука, все едно намирам образи в облаците, и чак тогава ги обединявам. Мислите ми постоянно се връщаха към Кигс, който беше застанал редом с Глизелда и океанът от хора помежду ни, а това придаде на музикалния ми облак форма, която не ми хареса — тъжна и погълната в себе си. Докато свирех обаче, се появи още едно очертание. Океанът все още беше тук, но музиката ми беше като мост, като кораб, като сигнален огън. Тя ме свърза с всички присъстващи, улови всички и ни задържа в ръцете си, за да ни отнесе на едно по-добро място. Тоналността се промени веднъж (появиха се вълнички сред океана), а после още веднъж (долетя ято чайки) и накрая се приземи точно върху един лад, който обожавах (брулен от вятъра фар върху тебеширенобяла скала). Точно под повърхността можех да различа един различен мотив, който беше на майка ми — свирех мелодията свенливо, като загадъчна вариация, която се отнасяше към нейната песен, без категорично да я доближава. Подминах песента й, заобиколих я, докоснах я леко, преди отново да я подмина още веднъж. Тя ме притегляше в орбитата си отново и отново, докато не й отдадох дължимото. Звучно изсвирих мелодията в пълния й блясък и запях стиховете на баща ми — така в един светъл миг ние тримата бяхме заедно:

„Хиляда пъти в любовта си се разкайвах,

хиляда пъти миналото да сменя копнеех.

Да, зная аз, любов, че няма връщане назад.

Не можем бремето безкрайно да отхвърлим.

Да продължим, макар сърцата да са свити.

Хиляда пъти в любовта си се разкайвах,

за теб обаче никога не ще да съжалявам.“

Тогава песента ме изпусна и аз отново се почувствах свободна да импровизирам, а кръговете ми станаха още по-широки докато отново не обградих света с музика.

Отворих очи и видях публиката със зяпнали уста, сякаш се надяваха да запазят вкуса от последният звучащ тон. Никой не изръкопляска, докато не се изправих напълно, и тогава овациите бяха толкова оглушителни, че ме накараха да отстъпя назад. Поклоних се — бях изтощена и въодушевена.

Когато вдигнах очи, видях баща си. Дори не бях разбрала, че е тук. Беше толкова блед, колкото и след погребението, но този път осъзнах неговото изражение по различен начин. Той не ми беше ядосан: това беше израз на болка и на непреклонна твърдост да не позволи това чувство да вземе връх над него. Изпратих му въздушна целувка.

Кигс и Зелда стояха заедно отляво и това ми причини болка. Те ми се усмихнаха и ми помахаха — бяха мои приятели и двамата, колкото и горчиво-сладко да смятах, че е това. Отзад мадам Окра Кармайн беше застанала заедно с Ларс и Абдо, който подскачаше от радост. Те се бяха открили един друг — всички ние бяхме направили това.

Когато свирих на погребението, се бях почувствала изтощена, но този път беше различно. Бях заобиколена от приятели, а и кралският двор ми се бе отблагодарил със своите аплодисменти. За един дълъг миг почувствах, че мястото ми е тук. Поклоних се отново и напуснах сцената.

* * *

Неумолимият воденичен камък на нощта смели нашата бдителност на прах към третия час след полунощ, а аз установих, че се надявам някой да наръга Комонот, за да може да се свършва с това и да си лягаме. Трудно беше да го държиш под око, когато той самият сякаш нямаше умора. Ардмагарът танцуваше, ядеше, пиеше, бъбреше си с принцеса Дион, смееше се удивено на танцьорите на пайгири и все още имаше енергия като за трима обикновени мъже.

Чух камбаната да бие за четвъртия час след полунощ и тъкмо бях решила да помоля другарите си да се измъкна за една кратка дрямка, когато самият Кигс застана в празното място до мен и ме хвана за ръката.

— Паваната! — само каза той, като се усмихна и ме издърпа за официалното откриване на танца.

Измореният ми мозък беше спрял да обръща внимание на танците, но музиката веднага ме накара да се съсредоточа, както и свещите, великолепните танцьори и цялата зала. Кигс ми действаше по-ободряващо от кафе.

— Започвам да си мисля, че сме хвърлили много усилия за нищо — рекох аз, като пристъпвах с доста повече енергия, отколкото имах преди миг.

— Ще се чувствам щастлив да призная, че сме сбъркали, веднага щом Комонот се прибере благополучно вкъщи — отговори Кигс. — Недей да плащаш на Пау-Хеноа, докато не те закара до другата страна.

Огледах се за Ардмагара сред танцьорите, но по изключение него го нямаше. Най-накрая го забелязах облегнат до една стена да наблюдава с изцъклени очи, без да разговаря с никого, с чаша вино в ръка. Дали го беше налегнала умора? Това бяха добри новини.

— Къде е принцеса Глизелда? — попитах аз, защото не успях да я видя.

Той ме завъртя.

— Или си подремва, или обсъжда нещо с баба. Тя имаше намерение да направи и двете, но не беше сигурна в какъв ред.

Може би и аз щях успея да подремна в крайна сметка. Точно сега обаче нямах нужда от сън. Не исках този танц да свършва, нито Кигс да пуска ръката ми. Не исках той да отмества очи, нито аз да живея в друг момент, освен този.

Едно чувство се бе надигнало в мен, а аз просто го оставих така, защото кому щеше да навреди? То имаше само още тридесет и два такта живот ададжо на този свят. Двадесет и четири. Шестнадесет. Още осем такта, през които ще те обичам. Три. Два. Един.

Музиката свърши и аз го пуснах, но не и той.

— Само още една минута, Фина. Имам нещо за теб.

Той ме поведе към сцената, нагоре по стълбите и ние се озовахме зад кулисите, където вече бях прекарала по-голямата част от вечерта. В ъгъла стоеше термосът с кафе на Глизелда, който отдавна бе празен — до него имаше малък вързоп, увит в плат, който не бях докоснала, защото не знаех на кого принадлежи. Той го взе и ми го подаде.

— Какво е това?

— Очевидно няма да разбереш, преди да го отвориш — рече той с искрящи в сумрака очи. — Честита Нова година!

Подаръкът беше тънка книга, подвързана с телешка кожа. Отворих я и се изсмях.

— Това Понтий ли е?

— Единственият и неповторим. — Той стоеше точно до мен, сякаш за да чете през рамото ми, като съвсем леко се докосваше до ръката ми. — Това е последната му книга, Любов и труд, онази, за която ти споменах. В нея се говори, както може да се очаква, за труда, но също така и за размислите, самопознанието и какво е полезното в живота, както и…

Той замлъкна. Имаше, разбира се, и една друга дума в заглавието. Тя беше застанала между нас като буца.

— И истината ли? — попитах аз, като сметнах това за неутрална тема, ала твърде късно осъзнах, че категорично не беше такава.

— Ами, да, но аз щях да кажа… ъъъ… приятелството. — Той ми се усмихна извинително, а аз отново погледнах към книгата. Принцът добави: — А също така и за щастието. Затова го считат за луд. Всички порфирийски философи подписват договор да бъдат нещастни.

Не можах да се въздържа да не се засмея, Кигс също ме последва, а Гънтард, който беше по средата на солото си на шалмай, хвърли свиреп поглед към нас, както си хихикахме зад сцената.

— Сега се чувствам неудобно — казах аз, — защото нямам подарък за вас.

— Не ставай смешна! — разпалено заяви той. — Тази вечер ти направи подарък на всички.

Обърнах се, сърцето ми болезнено заблъска, и през цепнатината на завесите видях мадам Окра Кармайн, застанала до една врата от другата страна на залата, да маха настоятелно с дългия си зелен ръкав.

— Нещо се е случило — казах аз.

Кигс не попита какво, а ме последва надолу по стълбите, през вихрушката от танцьори, навън в коридора. Там мадам Окра Кармайн държеше ръката на Комонот, като не му позволяваше да тръгне накъдето и да е, докато обърканите стражи, разположени наблизо, се колебаеха на чия страна да застанат.

— Той твърди, че отива да си дремне, но аз не му вярвам! — извика тя.

— Благодаря ви, госпожо посланик — рече Кигс, без да е особено наясно защо въобще мадам Окра е замесена в това.

Трябваше да си измисля някаква причина. Цялата тежест на вечерта отново се стовари отгоре ми.

Комонот, с кръстосани ръце и стиснати зъби, изгледа мадам Окра, докато тя направи саркастичен реверанс и се върна обратно на партито.

— Сега, след като се освободихме от тази ненормална жена — рече той, — ще ми бъде ли позволено да си гледам работа?

Кигс се поклони.

— Сър, боя се, че трябва най-настойчиво да изискам от вас да вземете със себе си един или двама пазачи. Имаме известни опасения за вашата безопасност тази вечер и…

Комонот поклати глава.

— Все още ли си убедена, че срещу мен има заговор, Серафина? Ще ми се да можех да видя този твой спомен. Твоята параноя по този въпрос е толкова заразителна, че едва ли не се виждам принуден да се озъртам през рамо. Това е още една реакция на човешкото тяло, нали? Страх от загадъчното и неизвестното? Страх от дракони?

— Ардмагар — обърнах се към него аз, силно разтревожена, че той бе споменал майчиния ми спомен толкова нехайно, — моля ви да се съобразите с нас по този въпрос.

— Вие почти нямате как другояче да постъпите.

— Мирът зависи от това да запазите позицията си на водач — изтъкнах аз. — Ще изгубим много, ако нещо се случи с вас.

Очите му се свиха проницателно.

— Знаете ли от кой друг зависи мирът? От кралската династия на Горед — ако си спомням правилно, един от нейните принцове неотдавна беше убит. И тях ли дебнете с такъв ястребов поглед, с какъвто следите мен?

— Разбира си — потвърди Кигс, но въпросът очевидно го изненада.

Виждах, че той се опитва да даде обяснение за местонахождението на своите баба, леля и братовчедка и че достига до смущаващото заключение, че не знае къде се намира нито една от тях.

— Зная, че ти не знаеш къде е твоята леличка — рече Комонот със смущаващо дяволит поглед.

Кигс и аз го изгледахме ужасено.

— Какво намеквате, Ардмагар? — попита Кигс с треперещ глас.

— Само че не си толкова наблюдателен, за колкото се мислиш — отвърна Комонот, — и че… — Гласът му рязко секна, а лицето му пребледня. — По дяволите всичко, което блести, защото и аз съм също толкова глупав, колкото и ти.

Той хукна да бяга. Кигс и аз го погнахме, като принцът викаше:

— Къде е тя?

Ардмагарът зави нагоре по голямото, мраморно стълбище. Той качваше по две стъпала наведнъж.

— Кого възнамеряваше да наръга убиецът — извика Комонот, — преди да се насочи към Серафина?

— Къде е леля Дион, Ардмагар? — изкрещя Кигс.

— В апартамента ми! — отвърна старият саар, който вече се бе запъхтял.

Кигс го изпревари, изтичвайки нагоре по стълбите към обитаваното от кралското семейство крило на двореца.