Рейчъл Хартман
Серафина (30)

25.

За мое смайване, това беше лейди Коронги — неправилно бях сметнала пеперудените крила на нейната старомодна шапка за рога.

— Вие ли сте това, госпожице Домбег? — попита тя, взирайки се, сякаш не може да фокусира поглед. — Изглежда сте се изгубила, мило момиче.

Леко се позасмях и направих реверанс, но не смятах да признавам, че имам среща с принцесата някъде тук долу.

— Тъкмо се бях запътила към Глизелда за урока ни по музика.

— Избрали сте странен маршрут. — Тя хвърли поглед към изцапаните троглодити зад мен и сбръчка с отвращение напудрения си нос. — Елате, ще ви покажа как да излезете от тук.

Тя застана в очакване, а левият й лакът стърчеше като пилешко крилце заключих, че трябва да го хвана.

— Е — започна тя, докато вървяхме обратно нагоре по тесния коридор, — мина доста време, откакто си поговорихме.

— Ъъъ… предполагам, че сте права — отвърнах аз, без да съм сигурна накъде бие тя.

Лейди Коронги се усмихна самодоволно под воала си.

— Дочух, че сте станала доста смела авантюристка оттогава — флиртувате с рицари, дръзко разговаряте с дракони, целувате годеника на втората наследничка на трона.

Побиха ме студени тръпки. И тази история ли се разпространяваше за мен? Това ли имаше предвид Виридий, когато каза, че слуховете набират сила толкова шеметно, че в един момент напълно излизат извън нашите възможности да ги спрем?

— Милейди — казах колебливо аз, — някой ви е наговорил лъжи мен.

Ръката, която бе сложила върху рамото ми, се беше забила в него като хищен нокът.

— Мислиш си, че знаеш толкова много — рече тя с нелепо любезен глас, — но ти си надхитрена, чедо мое. Знаеш ли какво казва свети Огдо за високомерието? И в зрението има слепота и в разума има безумство. Бъдете търпеливи, защото и най-яркият огън ще изтлее.

— Той е говорил за драконите — разясних й аз. — И какво съм направила, за да ви накарам да ме смятате за високомерна? Да не би, защото критикувах вашите учения?

— Всичко ще стане ясно за праведните — каза с безразличие тя и ме поведе след себе си. Завихме на запад — влязохме в едно перално помещение.

Второто перално помещение.

Всички котли бяха обърнати на обратно и перачките бяха отишли на вечеря, но огньовете все още фучаха. Спални чаршафи висяха от закачалките на тавана, а подгъвите им докосваха леко пода, веейки се като рокли на призрачен бал. Сенки трепереха странно по тези бледи паравани, като ту се разширяваха, ту се смаляваха от променливата светлина на огъня.

Една сянка се прокрадна целенасочено. Тук имаше още някой.

Лейди Коронги ме приведе през лабиринта от съхнещо спално бельо до далечния ъгъл на помещението, където принцеса Дион ни очакваше, разхождайки се напред-назад като затворена в клетка лъвица. Нещо не бе наред. Спрях рязко, но лейди Коронги ме издърпа напред. Принцесата се усмихна подигравателно.

— Предполагам, че би било честно да ви позволя да дадете разяснение, госпожице Домбег.

Стаята нямаше друга врата, а само един мъничък прозорец, който беше високо горе на стената, потънал целия в пара. Започнах да се потя от жегата — не знаех какво искаше да й разясня. Това, че не се бях явила за пускането на кръв ли? Слуховете, че съм от драконовия вид ли? Или другите обвинения, отправени ми от лейди Коронги? Всички тези неща едновременно ли? Не смеех да предположа.

— Да ви разясня какво по-точно, Ваше величество?

Тя извади кама от корсажа си.

— Моля да се вземе под внимание: аз постъпих честно. Клариса, дръж я.

Лейди Коронги беше изненадващо силна за толкова дребничък човек, който имаше претенции за изтънченост. Тя ме улови в хватка от борбата — нарича се поясен захват, макар че се захващат рамената и врата. Принцеса Дион се придвижи към мен, сякаш имаше намерение да ме сграбчи за лявата ръка — аз бързо и подадох дясната. Тя кимна леко и сбръчка нос, доволна, че оказвам съдействие. Очаквах да прободе някой от пръстите ми, но принцесата издърпа ръкава ми нагоре, изви силно ръката ми на обратно и прокара бързо ножа си по бледата ми китка.

Извиках. Сърцето ми галопираше като кон. Конвулсивно издърпах ръката си и струя от червени капчици пръсна по спалното бельо, окачено пред нас, като маково поле или някаква отвратителна пародия на сватбен чаршаф.

— О! Това е неприятно — рече отвратено принцесата.

— Не! — извика лейди Коронги. — Това е някакъв номер! Имах сведения от достоверен източник, че тя вони на саар!

— Достоверният ти източник се е объркал — каза принцеса Дион и сбърчи нос. — Не подушвам нищо, както и ти. Слуховете се променят от всеки нов разказвач — може би тя не е била замесена от самото начало. Всички от тези примитивни добичета си приличат.

Лейди Коронги ме пусна и аз рухнах на пода. Тя придирчиво повдигна подгъва на полата си с вдигнати кутрета и ме изрита с островърхите си обувки.

— Как успя да направиш това, чудовище? Как прикри кръвта си?

— Тя не е саарантра — каза един спокоен женски глас иззад гората от чаршафи.

Някой тръгна да прекосява стаята, без да обръща внимание на хаоса, като избутваше встрани спалното бельо и стъпваше тежко.

— Престани да я риташ, мършава кучко — озъби се мадам Окра Кармайн и остави окървавения чаршаф да падне след нея.

Принцеса Дион и лейди Коронги гледаха втренчено, сякаш плътната форма на мадам Окра изглеждаше като по-убедителен призрак, отколкото всички издути чаршафи около нея.

— Чух писък — рече мадам Окра. — Обмислих дали да не извикам стражата, но реших първо да проверя какво се е случило. Може би някой просто е видял плъх.

Тя се усмихна подигравателно на лейди Коронги.

— Доста добро предположение.

Лейди Коронги ме изрита за последно, сякаш за да докаже на мадам Окра, е не може да я спре. Принцеса Дион избърса кинжала си в една носна кърпичка, която след това хвърли в някаква кошница с капак, и пристъпи префинено покрай проснатото на земята ми тяло. Спря се и ме изгледа свирепо.

— Недей да си въобразяваш, че само защото си човек, ще си възвърнеш уважението ми, проститутко. Дъщеря ми може да е глупачка, но не и аз.

Тя хвана лейди Коронги за ръката и двете си тръгнаха с важни физиономии на благороднички, които няма от какво да се срамуват.

Мадам Окра не се осмели да каже нищо, докато те не напуснаха, след което се втурна към мен, цъкайки с език.

— Ами, да, ти си глупачка, щом си ги последвала в това пусто перално помещение. Да ни си си въобразявала, че те ще ти покажат някоя хубава калъфка за възглавница?

— Никога не съм си представяла такова нещо! — притиснах леко ръката си, която кървеше тревожно.

Мадам Окра взе изхвърлената кърпичка на принцеса Дион и завърза китката ми.

— Ти наистина миришеш на саар — каза тихо тя, — малко парфюм ще прикрие миризмата моментално. Така правя аз. Няма да позволим на нещо толкова незначително като потеклото ни да ни се пречка на пътя, нали?

Тя ми помогна да се изправя на крака. Казах й, че трябва да стигна до южния солар. Възрастната дама избута нагоре очилата си с дебел пръст и ме погледна навъсено, сякаш се бях побъркала.

— Имаш нужда от помощ за много неща — заяви тя. — Стомахът ми ме води в две различни посоки едновременно, което е изключително дразнещо. Не съм сигурна накъде първо да поема.

Появихме се на горния етаж недалече от Синия салон. Мадам Окра вдигна предупредително ръка — аз изостанах, докато тя надникна иззад ъгъла. Чух гласове и стъпки, които бяха на принцеса Глизелда и Мили — те се отдалечаваха от южния солар, където бяха чакали за урока по музика, който така и не се бе осъществил.

Мадам Окра ме стисна за лакътя и прошепна:

— Каквото и да казва майка й, Глизелда не е глупачка.

— Знам — отвърнах аз и преглътнах с усилие.

— Тогава не бъди и ти такава.

Мадам Окра ме издърпа покрай ъгъла и двете застанахме на пътя на момичетата. Принцеса Глизелда нададе кратък писък.

— Серафина! О, Светии от Рая, какво си направила?

— Изглежда, че има добро извинение за това, че е закъсняла — рече Мили. — Дължите ми…

— Да, да, млъкни. Къде я намерихте, госпожо посланик?

— Нямам време да ви обясня точно сега — отвърна мадам Окра. — Отведете я на безопасно място, инфанта. Може някои хора да я търсят. И се погрижете за ръката й. Има още едно нещо, за което аз трябва да се погрижа, и след това ще ви намеря.

Носната кърпичка беше подгизнала — тънка ивица кръв се спускаше чак по предната част на роклята ми. Очите ми се премрежиха, но в този момент двете млади момичета застанаха от двете ми страни, придържайки ме за лактите и ме избутваха да се придвижвам напред, докато бъбреха помежду си. Замъкнаха ме на горния етаж в някакъв апартамент, който установих, че е на Мили.

— … ти имаш почти същия размер — пискаше развълнувано Глизелда. — Най-сетне ще те направим да изглеждаш красива, такава, каквато можеш да бъдеш!

— Най-напред най-важното, принцесо — рече Мили. — Нека се погрижим за ръката й.

Трябваше да се зашие. Те извикаха личния хирург на кралицата. Той ми предписа чаша сливово бренди, после още една, докато най-накрая не преглътнах и трета. Изглежда, бях имунизирана към притъпяващия ефект на питието, затова докторът най-накрая се предаде и ме заши, като пуфкаше неодобрително, когато ми потекоха сълзи и на висок глас пожела да съм по-пияна. Очаквах момичетата да извърнат очи, но те не го направиха. Двете пъшкаха, хванати една за друга, но следяха всеки бод на иглата и издърпването на конеца.

— Мога ли да запитам как си причинихте това, помощник-учителке? — попита хирургът, който бе флегматичен, възрастен мъж, без нито един косъм по главата си.

— Паднала е — притече ми се на помощ Глизелда — върху някакво остро… нещо.

— В мазето — добави Мили, което предполагам, че неимоверно подкрепи правдоподобността на историята.

Хирургът извъртя очи, но не си даде труд да разпитва повече.

Веднага след като момичетата го изпроводиха, Глизелда стана сериозна.

— Как се случи това?

Изглежда, че алкохолът най-сетне бе стигнал до главата ми — от брендито, кръвозагубата и защото не бях вечеряла, стаята започна да плува пред погледа ми. Колкото и да ми се искаше да излъжа — защото как можех да кажа на Глизелда, че собствената й майка ме беше порязала, — не успях да измисля правдоподобна алтернативна история. Поне щях да пропусна принцеса Дион от нея.

— Нали сте чули за слуха, че аз съм… аз съм саар?

Не дай си боже тя да бе чула и за другия слух.

— Злобничко — каза принцесата — и очевидно неоснователно.

— Все още не ми бе пусната кръв. Някакви фанатични… ъъъ… пазители на реда решиха да ми направят тази услуга.

Глизелда скочи на крака, кипнала от ярост.

— Не се ли надявахме да избегнем точно такива прояви?

— Така е, принцесо — каза Мили и поклати глава, поставяйки чайника на камината.

— Серафина, ужасена съм, че се е стигнало до тук — рече принцесата. — Моето първоначално намерение…

— И това на Лусиън — намеси се Мили, на която очевидно й бе разрешено да прекъсва втората престолонаследница.

Глизелда й хвърли ядосан поглед:

— Един от неговите порфирийски философи също ни помогна, ако трябва и това да добавим. Намерението бе всички да се подложим на пускането на кръв — абсолютно всички, като започнем лично от баба и стигнем до най-нисшия слуга в кухнята — както благородниците, така и простолюдието, и хора, и дракони. Така щеше да бъде честно.

Но неколцина благородници и високопоставени персони гласовито оспориха предложението. „Ние трябва да бъдем освободени от това задължение! Ние сме хора от висшето общество.“ Накрая само придворни с по-малко от две години служба трябваше да се подложат на теста — и виждаш ли какви са резултатите от това, скъпа Мили? Ненужна бдителност, докато онова копеле Апсиг се измъкна невредим.

Глизелда продължи тирадата си, но аз не можах да я изслушам внимателно. Сега вече бях съвсем пияна — имах чувството, че главата ми може да падне, защото ми се струваше твърде тежка, за да я крепя. Някой каза нещо, но изминаха няколко минути, преди думите да стигнат в съзнанието ми:

— Трябва поне да й сменим кървавата рокля, преди мадам Окра да се върне.

— Не, не — възразих аз или поне имах такова намерение.

Намеренията и действията ми бяха странно неясни, а разсъдъкът сякаш тотално ме беше напуснал за тази нощ. Мили имаше висок, интимен параван, изрисуван с плачещи върби и водни лилии, зад който се оставих да ме убедят да застана.

— Добре, но само горната дреха е за смяна — заявих, а думите ми се носеха над паравана като плоски, неубедителни мехури.

— Но ти кървеше ужасно — обади се Мили. — Няма съмнение, че кръвта се е просмукала и навътре, нали?

— Никой не може да види какво има под… — започнах някак си неясно аз.

Глизелда подаде глава иззад края на лакирания параван — аз ахнах и за малко не се прекатурих, макар че все още бях облечена.

— Аз ще разбера — изчурулика тя. — Мили! И горния, и долния кат!

Мили извади една долна риза, която бе от най-мекия и най-белия лен, който някога бях докосвала. Исках да я облека, което размъти допълнително преценката ми. Започнах да се събличам. В другия край на стаята момичетата се препираха за цветовете на роклята — очевидно намирането на обяснения за цвета на кожата и косата ми изискваха сложни познания по алгебра. Изкикотих се и започнах да обяснявам как да се реши квадратно уравнение за цвета на кожата, макар че не можех да си спомня много добре.

Бях свалила всичките си дрехи — а заедно с тях и здравия си разум, — когато Глизелда подаде главата си иззад края на паравана и каза:

— Сложи тази алената до брадичката си, за да видим… о!

Викът й рязко ми върна света обратно на фокус за миг. Завъртях се, за да застана с лице към нея, държейки ризата на Мили пред себе си като щит, но тя бе изчезнала. Стаята се въртеше. Принцесата беше видяла ивицата от сребърни люспи, която минаваше по гърба ми. Плеснах се с ръка през устата, за да се възпра да не изкрещя.

Те си шепнеха бързо, като гласът на Глизелда беше панически писклив, а този на Мили спокоен и разумен. Нахлузих долната риза на придворната дама презглава и в бързината почти разкъсах един шев на рамото, защото не можех да установя къде се намират всичките ми крайници и как да ги движа. Рухнах на пода, свих на топка собствената си рокля и я притиснах до устата си, защото дишането ми бе доста затруднено. Зачаках в пълно отчаяние някоя от двете да каже нещо.

— Фина? — обади се най-сетне принцесата и почука по паравана, сякаш бе врата. — Това да не би да беше… бреме на Светец?

Замъгленият ми ум не можеше да подреди смислено думите. Какво беше бреме на Светец? Първичната ми реакция бе да кажа не, но слава богу, успях да се възпра. Тя ми предлагаше начин да се измъкна, само ако можех да го осмисля.

Бях успяла да остана безмълвна. Тя не можеше да чуе сълзите, които се стичаха надолу по бузите ми. Поех си дълбоко въздух и попитах с разтреперан глас:

— Кое дали е бреме на Светец?

— Този сребърен пояс, който носиш.

Благодарих на всичките Светии и дяволи. Принцесата не беше повярвала на собствените си очи. Колко ли налудничаво бе да си помислиш, че си видял как от човешка плът са израснали драконови люспи? Трябва да е било нещо друго, каквото и да е. Изкашлях се, за да прочистя гласа от сълзите си и казах колкото е възможно по-спокойно:

— О, това. Да. Бреме на Светец е.

— За кой Светец?

За кой Светец… за кой Светец… Не можах да се сетя за нито един. За щастие Мили се обади:

— Леля ми носеше желязна гривна за глезен заради свети Вит. Свърши й работа: тя никога повече не изпита съмнения.

Затворих очи беше ми по-лесно да възпроизведа разбираеми мисли, без зрението ми да ме разсейва. Добавих малко истина към лъжата:

— В деня на благословението ми за светец покровител ми се падна света Йортрудис.

— Еретичката ли?

И двете ахнаха. Изглежда, че никой въобще не знаеше в какво точно се състоеше ереста на Йортрудис, но сякаш това нямате значение. Самата идея за ерес беше достатъчно страшна.

— Свещеникът ни каза, че Раят е имал предвид света Капити — продължих аз, — но оттогава до ден-днешен трябва да нося сребърен пояс, за да… ъъъ… отблъсквам ереста.

Това очевидно ги впечатли и удовлетвори. Те ми подадоха една рокля: аленото беше спечелило спора. Сресаха косата ми и се възхищаваха колко прекрасно изглеждам, когато положа усилие.

— Задръж роклята — настоя Мили. — Облечи я в Нощта на договора.

— Колко си благородна, скъпа Мили! — възхити се Глизелда и щипна ухото на Мили, сякаш тя лично бе създала своята придворна дама.

На вратата се почука. Беше мадам Окра, която застана на пръсти, за да надникне зад рамото на Мили.

— Успяхте ли да я зашиете? Намерих подходящия човек, който бързо да я измъкне на безопасно място — след което бих желала да поговоря с вас, инфанта.

Мили и принцесата ми помогнаха да се изправя на крака.

— Толкова съжалявам — прошепна сърдечно Глизелда в ухото ми.

Сведох поглед към нея. Всичко изглеждаше по-лъскаво на три чаши бренди, но блясъкът в ъгълчетата на очите й беше истински.

Мадам Окра ме изведе през вратата, където ме очакваше баща ми.