Рейчъл Хартман
Серафина (28)

23.

Бях останала будна цяла нощ — отправих се с клатушкане към леглото! Обикновено не мога да спя през деня, но честно казано не исках да съм будна. Будуването беше доста неприятно състояние, в което някой може да се намира. Цялото тяло ме болеше, а когато не се терзаех за вуйчо ми, не можех да спра да си мисля за Лусиън Кигс.

Някакво възмутително блъскане ме събуди в късния следобед. Бях заспала с дрехите, затова се изтърколих от леглото и се заклатушках към вратата, едва успяла да отворя очи. Едно бляскаво същество, цялото в перли и опална светлина, профуча надменно покрай мен: това беше принцеса Глизелда. По-любезното лице, което ме отведе до един стол, бе Мили.

— Какво си направила на Лусиън? — извика Глизелда, наведена над мен с ръце на кръста.

Все още не съумявах да се събудя напълно. Погледнах я неразбиращо. А и какво трябваше да кажа? Че едновременно му бях спасила живота и го накарах да ме намрази ли? Че изпитвах чувства, които не трябваше да изпитвам, за което съжалявам?

— Съветът току-що свърши — обясни тя, докато се разхождаше до камината и обратно. — Лусиън разказа на всички за срещата с отцепника в провинцията, за твоята смела постъпка да убедиш дракона да не ви убие. Вие сте забележителна двойка герои следователи.

— Какво реши съветът? — изграчих аз, като търках очи с дланта на ръката си.

— Ще изпратим група дракони — нарекохме го мъничък ард — в провинцията, предвождани от Ескар. — Тя си играеше с перлената огърлица, като я завърза на голям възел. — Те ще останат в своите саарантраи, освен ако няма критична ситуация. Ще започнат разследването от колонията на враните, защото това е единственото място, за което знаем, че е било посетено наскоро от Имлан, и ще се опитат да подушат дирите му от там.

Но виж сега, ето това ме обърква. — Тя се навъси и разклати завързаната огърлица към мен. — Ти си била толкова полезна и добре осведомена, че човек би очаквал Лусиън да те възхвалява до Райския купол. Той обаче не го прави. Зная, че те е арестувал под нищожен претекст. Очевидно ти е бесен, но не иска да каже защо — затворил се е в своята кула. Какво да си мисля, след като не зная какво става? Не мога да ви позволя да се карате!

Сигурно леко съм залитнала, защото Глизелда отсече:

— Мили! Направи чай на горката жена!

Чаят ми помогна, макар че изглежда и насълзи очите ми.

— Очите ми са навлажнени — казах аз просто, за да изясня на всички.

— Всичко е наред — успокои ме Глизелда. — И аз бих си поплакала, ако Лусиън ми е ядосан.

Не можех да реша какво да й кажа. Това никога не ми се бе случвало преди: винаги знаех кои неща мога да споделя и кои не, а макар и да не обичах да лъжа, то това никога не ми е било голямо бреме. Опитах се да си припомня моите правила: по-опростените неща винаги са по-добри. С треперещ глас й казах:

— Той ми е ядосан, защото го излъгах.

— Лусиън може да бъде докачлив за такова нещо — заключи важно Глизелда. — Защо го излъга?

Зяпнах, сякаш ме беше попитала защо дишам. Не можех просто да й кажа, че лъжата не е нещо, което правя, а нещото, което съм, или пък че исках да успокоя Кигс, че съм човек, в отчаян опит той да не се уплаши от мен, защото бях разбрала там, сред веещия сняг и пепел, че аз…

Дори не можех да си го помисля, когато годеницата му беше застанала точно пред мен, а това пък само по себе си беше още една лъжа. Тая работа нямаше край.

— Ние… ние бяхме толкова уплашени след срещата с Имлан — заекнах аз, — че аз говорех, без да мисля, като се опитах да му вдъхна увереност. Честно казано, в този момент дори бях забравила, че имам в мен…

— По лицето ти виждам, че си искрена. Просто му кажи всичко това и всичко ще бъде наред.

Естествено, аз вече му го бях казала по един или друг начин, но това допълнително бе влошило нещата. Принцеса Глизелда пристъпи към вратата. Мили вървеше като сянка зад нея.

— Вие двамата ще се срещнете и ще се сдобрите. Аз ще го организирам.

Станах и се поклоних. Тя добави:

— Трябва да ти кажа: вчера граф Джоузеф не е бил в двореца през целия ден. Лусиън ми спомена за твоите подозрения и аз го накарах да разпита по въпроса. Апсиг твърди, че е бил в града на посещение при своята любовница, но не желае да назове името й. — Изражението й беше почти извинително. — На бала наистина му споменах за вашата експедиция. Той искаше да разбере защо Лусиън иска да говори с теб. Вероятно това е било неразумно. Само че — добави тя, като отново се развесели, — нашето зорко око вече го следи.

Глизелда се спря на вратата, вдигна пръст и ме смъмри:

— Не мога да позволя ти и Лусиън да сте във вражда! Имам нужда от вас!

Затътрих се към другата стая и се пльоснах на леглото, когато тя си тръгна. Искаше ми се да споделя нейния оптимизъм и се зачудих дали принцесата щеше толкова силно да желае да оправи нещата между мен и Лусиън, ако знаеше какво бях запазила неизказано в сърцето си.

* * *

Събудих се в полунощ от паника, че нещо гори.

Седнах с изпънат гръб или поне се опитах: блатото на пухения ми дюшек ме теглеше обратно надолу, сякаш раираният калъф на леглото се опитваше да ме изяде. Завесите на леглото леко се вееха, осветени от напълно кроткия огън в камината. Да не би да бях сънувала? Не си спомнях никакъв сън и знаех, че огънят все още… все още гореше. Почти можех да подуша дима — можех да усетя топлината му вътре в главата си. Да не би нещо да се случваше в градината на гротескните същества?

Да го вземат мътните. Щях да си помисля, че полудявам, ако подобни неща не се случваха в ума ми през цялото време.

Пльоснах се обратно върху леглото, затворих очи и влязох в градината си. В далечината се виждаше дим — затичах се, докато не стигнах до ръба на блатото Ябълков пудинг. Слава богу, самият Ябълков пудинг беше под водата заспал и аз успях да си проправя път покрай него. Това беше съществото, което най-малко приличаше на човек — беше подобно на плужек и обичаше да се въргаля. То ме изпълваше със съжаление и ужас, но си беше мое точно толкова, колкото и Ларс.

В средата на блатото беше приклекнал Плодоядния прилеп, целият в пламъци.

Или не точно: пламъците излизаха от кутията със спомени, която той стискаше здраво до себе си, а цялото му тяло се бе извило около нея. Той изхленчи отново и това ме извади от шока. Втурнах се, грабнах кутията — тя изгори пръстите ми — и я метнах в черната вода. Кутията изсъска и изпусна облак мръсна пара. Коленичих до Плодоядния прилеп — та той беше просто дете — и огледах голия му корем, дланите и лицето му. Нямаше видими мехури, но кожата му беше толкова тъмна, че не бях сигурна дали ще разпозная как изглеждат изгарянията. Извиках:

— Наранен ли си?

— Не — отвърна той и се прободе с върха на пръстите си.

Да го поживи свети Маша, той вече разговаряше с мен. Преборих се със страха си и го попитах:

— Какво правеше? Опитваше се да надзърнеш в кутията на моите тайни ли?

Той отвърна:

— Кутията се запали.

— Защото си се опитал да погледнеш вътре!

— Никога, мадамина. — Той кръстоса палци и ръцете му оформиха птица — порфирийският знак за смирение. — Знам кое е твое и кое е мое. Кутията избухна в пламъци снощи. Аз се метнах отгоре й, за да не те нарани. Добре ли съм направил?

Рязко се обърнах към водата — тенекиената кутия беше изплувала, но огънят не беше изгаснал. Започнах да усещам болката от пламъците сега, когато Плодоядния прилеп вече не ги потушаваше с тялото си.

Знаех, без да ми е съвсем ясно как, че кутията се бе запалила, когато Имлан се беше приземил на снежното поле, точно както се беше наводнила и при вида на Комонот. Беше цяло щастие, че Плодоядния прилеп е скочил отгоре й точно тогава. Ако бях завладяна от спомен в момента, в който Имлан се бе спуснал към нас, то тя щеше да е нещо повече от въображаема кутия, лумнала в огън.

Обърнах се пак към момчето. Бялото в очите му блестеше ярко на фона на смуглото му лице.

— Как се казваш? Имам предвид истинското ти име — уточних аз.

— Абдо — рече той.

Името му ме накара да изпитам леко дежа вю, но не можах да свържа с какво.

— И къде си ти, Абдо?

— Аз съм в една странноприемница с моето семейство. Получих главоболие, докато държах кутията — останах си в леглото цял ден. Дядо ми е много притеснен, но сега вече мога да заспя и да го успокоя.

Горящата кутия му бе причинила болка, но той я беше удържал повече от ден.

— Как разбра, че трябва да ми помогнеш? — попитах аз.

— На този свят има две свещени каузи — рече той и вдигна кутрето и безименния си пръст. — Съдбата и нуждата. Съдбата ме изпрати, когато ти имаше нужда.

Той беше един малък философ. Може би в неговата страна всички бяха такива. Отворих уста, за да продължа да го разпитвам, но той положи ръце върху бузите ми и ме погледна искрено.

— Чух те, търсих те и те намерих. Достигнах те, като преминах отвъд пространството, смисъла и законите на природата. Не зная как.

— Можеш ли да говориш и с други по този начин? А те говорят ли с теб?

Страхът ми изчезна. Той беше толкова невинен.

Абдо сви рамена.

— Познавам само още трима итисаари в Порфирия. Но ти също ги познаваш: те са тук. Нарекла си ги Тритон, Мизарери и Човека пеликан. Никой от тях не говори с мен чрез своя ум, но от друга страна — никой от тях не ме е призовавал. Само ти.

— Кога съм те повикала?

— Чух флейтата ти.

Точно като Ларс.

— Мадамина — рече той, — трябва да заспивам. Дядо ми е притеснен. — Той ме пусна и се поклони.

Аз неуверено отвърнах на поклона му, след което погледнах към пламтящата кутия. Ябълковия пудинг избълбука под водата и плесна раздразнено с опашка, тласвайки кутията към мен. Сега вече усещах силно главоболие. Не можех да отложа проблема с кутията споменът несъмнено щеше да ме погълне пряко волята ми, ако го потиснех, точно както се бе случило с предишния. Хвърлих поглед към Абдо, но той се беше обърнал настрана и спеше под един голям блатен фар. Аз избутах кутията до брега с един здрав папур.

Когато я докоснах, кутията избухна. Задавих се от дима и се зачудих как е възможно да имам вкус на гняв и да усещам миризмата на зеленина по кожата си.

 

 

Изстрелвам се от планинския склон и политам към слънцето. Удрям с опашката си и заравям изхода под лавина. Събраната ведно маса на дванадесет древни генерала ще успее да надхвърли този леден водопад — просто бях успяла да си спечеля малка отсрочка. Трябваше да се възползвам от това. Гмуркам се на изток, а вятърът се накланя през ниските лещовидни облаци към ледниковия циркус.

Под ледника има пещера, дано да успея да я достигна. Плъзгам се над бледата като тебешир, разтопена ледникова вода твърде близко — студът опарва корема ми. Оттласквам се от морената, около мен се разпръскват камъни, а аз успявам да се издигна бързо, за да избягна острите ледени връхчета, които са достатъчно остри, за да ме изкормят.

Зад себе си, високо горе в планината, чувам рев и тътен. Генералите и баща ми са успели да се освободят, но аз бях летяла достатъчно бързо. Даже прекалено бързо: блъскам се в ръба на циркуса и по повърхността на урвата се посипват глинести шисти, а аз се притеснявам, че те ще забележат смачканите лишеи. Навирам се в пещерата, а синият лед се топи при допира ми, което улеснява моето преминаване.

Чувам ги да кръстосват небето с крясъци, надвиквайки рева на подледниковите потоци. Влизам по-навътре, за да не предизвиквам твърде много изпарения и да се издам.

Ледът охлажда мислите ми и кондензира рационалността. Видях и чух това, което не трябваше — баща ми и единадесет други генерали разговаряха заедно върху съкровището му. Както се казваше в древната поговорка: думи, изречени върху скрито съкровище, трябва да останат скрити. Те можеха да ме убият, защото ги бях подслушала.

По-лошо: те говореха за предателство. Аз не можех да крия тези думи.

Пещерата ме кара да изпитвам клаустрофобия. Как ли куигутълите се промушват в дълбоките ледникови пукнатини, без да полудеят? Може би не успяват. Разсейвам се, като се замислям за моя новоизлюпен брат, който учи в Найнис и ще бъде в безопасност, ако остане там; за най-краткия път обратно към Горед и за Клод, когото обичам. Не мога да чувствам любовта, когато приема естествената си форма, но си спомням за нея и я искам обратно. Огромното празно пространство, където някога се бе настанило това усещане, ме кара да се свивам от смущение.

О, Орма. Ти няма да разбереш какво ми се случи.

Настъпи нощ — блещукащият син лед потъмнява до черно. Пещерата е твърде тясна, за да се обърна — аз не съм толкова гъвкава и змиевидна като някои, — затова тръгвам назад, стъпка по стъпка, нагоре по хлъзгавия проход. Върхът на опашката ми се подава сред нощния въздух.

Подушвам го твърде късно. Баща ми ме захапва за опашката под предлог да ме издърпа навън, след което ме захапва отново зад главата като наказание.

— Генерале, върнете ме обратно в ард — казвам аз и понасяй още три ухапвания.

— Какво успя да чуеш? — изръмжава той.

Няма смисъл да се преструвам, че не съм чула нищо. Той не ме бе отгледал да бъда невъзприемчива глупачка, а и миризмата ми, останала в пасажа, щеше да му подскаже колко дълго бях подслушвала.

— Това, че генерал Акара е проникнал при горедските рицари и че тези му действия са довели до тяхното изгнание.

Това беше най-незначителното от всичко — собственият ми баща бе част от коварен заговор за съзаклятничество срещу нашия Ардмагар. Не желая да изрека това на глас.

Той бълва огън към ледника и срутва входа на пещерата.

— Можех да те заровя жива там. Не го направих. Знаеш ли защо?

Трудно е да се преструваш на покорен през цялото време, но баща ми не приема друго отношение от своите деца, а и ме превъзхожда двукратно по тегло. Ще дойде ден, в който силата на нашия интелект ще е по-могъща от физическата власт. Това е мечтата на Комонот и аз вярвам в нея, но засега прекланям глава. Драконите се променят трудно.

— Позволявам ти да живееш, защото зная, че няма да кажеш на Ардмагара какво си чула — казва той. — Няма да кажеш на никого.

— Какво е основанието ти за това убеждение?

Привеждам се още повече, за да не изглеждам като заплаха за него.

— Твоята преданост и честта на семейството ти трябва да са достатъчно основание — извиква той. — Но ти признаваш, че не притежаваш нито едно от двете.

— Ами ако моята вярност е към моя Ардмагар?

Или поне към неговите идеи.

Баща ми бълва огън към пръстите на краката ми — отскачам назад, но усещам миризмата на опърлени нокти.

— Тогава чуй това, Лин: моите съюзници измежду Цензорите ми казват, че ти си в беда.

Не бях чувала нищо официално, но очаквах това. Разширявам ноздри и изваждам шиповете по главата си, сякаш съм изненадана.

— Казаха ли защо?

— Те прикриват детайлите, но няма значение какво си направила. В списъка си. Ако разкриеш какво бе казано върху моето съкровище — ще бъде твоята дума срещу моята. Ще те обявя за опасна отстъпница.

Всъщност аз съм опасна отстъпница, но до този момент бях опасна отстъпница, която се колебае дали да се завърне в Горед. Вече нямах никакви колебания.

Баща ми се изкачва по повърхността на ледника, за да може да се изстреля във въздуха по-лесно. Ледът е размекнат от силното лятно топене — ледени блокове, големи колкото главата ми, се отчупват под ноктите му, търкалят се към мен и се пръскат на парчета. Срутването на тунела от страна на баща беше увеличило натоварването върху ледника — виждам дълбока пукнатина в леда.

— Качвай се, новоизлюпена — вика той. — Ще те придружа обратно до майка ти. Повече няма да ходиш на юг — ще се по грижа от Кер да анулират визата ти.

— Генерале, вие сте мъдър — казвам аз и повишавам тона на гласа си, имитирайки цвърченето на наскоро излюпена.

Не се изкачвам — в момента завършвам едно изчисление. Трябва да го разтакавам.

— Върнете ме обратно в ард. Ако няма да ходя повече на юг не е ли време да се чифтосам?

Той достигна до върха на ледената скала. Извива шията си, а мускулите се изпъват по нея. Луната се е издигнала над него и му придава застрашителен блясък. Той изглежда заплашително — почти искрено се присвивам. Имам само още няколко вектора, които да изчисля, както и триенето. Дали триенето ще ми бъде приятел или враг? Без да се набивам на очи, разтварям едното си крило, за да се опитам да измеря по-точно температурата.

— Ти си дъщерята на Имлан! — изкрещява той. — Можеш да имаш всеки от онези генерали, които видя днес. Можеш да ги имаш всичките в какъвто ред пожелаеш.

Истинско предизвикателство е да го карам да продължава да говори, докато моята уста е заета. Отдръпвам се с преувеличено страхопочитание, доста превзето за един дракон, но баща ми го приема, без да се съмнява, като нещо дължимо.

— Аз ще се погрижа за това — казва той. — Ти не си най-силната женска, но летиш добре и зъбите ти са здрави. За тях ще бъде чест да свържат своето потекло с моето. Само ми обещай да строшиш всяко слабо яйце, преди да се излюпи, както трябваше да сторя аз с това на Орма.

О, Орма. Ти си единственият, който ще ми липсва.

Бълвам бърза и точна огнена топка, с която се целя в тънка подпора под ледената стена. Нейното разрушаване нарушава структурния баланс. Дълбока пукнатина зейва зад баща ми — ледът пищи, докато повърхността на ледника се откъсва. Отскачам назад от пътя на летящия лед и се хвърлям надолу към морената, носейки са над големи скални блокове, докато не успявам да се изхвърля във въздуха. Лавирам по ветровете на срутения ледник, като се въртя в посока нагоре. Трябва да полетя, колкото се може по-бързо нанякъде и по-далеч, но не мога да се заставя да тръгна. Трябва да видя какво съм направила — болката си беше моя, бях си я заслужила и щях да я нося в себе си до края на дните си.

И двамата си го заслужихме.

Точно според изчисленията ми ледът под излъчващия му топлина обем беше твърде мек и хлъзгав, за да може ноктите му да се впият здраво. Той не можа да се оттласне навреме — беше се строполил назад в пукнатината. Един леден шип отгоре — от повърхнина, която не влизаше в алгебричните ми изчисления — падна върху него и притисна крилото му. Може би го беше пробило. Обикалям в кръг и се опитвам да разбера дали съм го убила. Подушвам кръвта му, която е с мирис на сяра и рози, но той ръмжи и се мята и аз стигам до извода, че не е мъртъв. Включвам всички куигутълски устройства, които имам, и ги хвърлям долу, върху тялото му — те проблясват на лунната светлина и аз изчислявам, че от разстояние някой може да го обърка за съкровище. Ще го намерят.

Кръжа из небето и се сбогувам с Танамуут — с планините, небето, водата и целия драконов вид. Бях съсипала семейството си, баща си, обещанията си, всичко. Сега аз бях предателят.

О, Орма. Пази се от него.

 

 

Завесите на леглото танцуваха своята призрачна сарабанда сред топлите въздушни течения. Аз ги гледах втренчено известно време, без да виждам нищо, и се чувствах изцедена и безгръбначна.

Всеки следващ спомен запълваше празнини в моя разум. Онзи първи спомен, преди толкова много време, беше разкъсал мощно ципите върху слепите ми очи и бе унищожил мира ми, мисля си, за добро. Следващият ме бе оставил да ненавиждам нейния безразсъден егоизъм — сега можех да призная това пред себе си. Завиждах й след третия, но сега… нещо бе различно. Не беше тя — тя беше мъртва и неизменяема, — а аз. Аз се бях променила.

Притиснах лявата китка, която ме болеше, плътно до гърдите си, осъзнавайки същността на тази промяна.

Този път усетих нейната борба, усетих и отзвука от моята собствена. Тя беше избрала татко пред семейството си, страната си, собствения си вид и всичко, с което бе израснала. Чувствала се е загрижена за Орма дотолкова, доколкото драконите могат да изпитват загриженост — това изигра своята роля, за да спечели симпатията ми. Колкото до отекващата празнота в самото й сърце, то това ми бе твърде познато.

— Мислех си, че аз съм единствената, която някога се е чувствала така, майко — прошепнах аз към завесите на леглото. — Мислех, че съм напълно сама и че полудявам.

Пухеното легло спря да се опитва да ме погълне. Сега по-скоро приличаше на облак, който ме издигаше към някакво прозрение: тя беше разкрила съществуването на заговор, насочен към Ардмагара. Колкото и трудно да ми беше в личен план и колкото и по-силно да ме презираше Кигс или да бях порицавана от Ардмагара, не можех да скрия тези думи.