Рейчъл Хартман
Серафина (20)

15.

Беше станало толкова късно, когато стигнах замъка „Орисон“ че не бях сигурна къде да открия Лусиън Кигс. Хрумна ми че мога да проверя в Синия салон, където принцеса Глизелда най-вероятно провеждаше своя миниатюрен прием, но се страхувах, че лъхам на таверна — или дори по-лошо, на куигутъл, а несъмнено предвид времето, което щеше да ми отнеме да се преоблека и да се измия, щеше да е станало твърде късно и всички щяха да са си легнали.

Знаех, че това не е така, но просто не исках да ходя там. Отидох в апартамента си и написах бележка до Кигс:

„Ваше Височество,

Разговарях с Орма, но за съжаление, той не успя да разпознае дракона отцепник по описанието на рицарите.

Аз обаче забравих да ви спомена, че старите бойци твърдяха, че един от тях, сър Джеймс Пийскод, бил специалист по разпознаване на дракони по време на войната.

Сър Джеймс е бил на мястото в нощта на визитата на отцепника и е възможно да го е разпознал. Мисля, че си заслужава той да бъде разпитан по този въпрос.

Надявам се, да не сте отложили разговора си с Ескар, като сте смятали, че аз ще се завърна с полезна информация. Извинявам се, че Орма не може да бъде по-конкретен.“

Не можех да реша как да се подпиша — всичко ми изглеждай твърде фамилиарно или абсурдно резервирано. Реших да се придържам към по-резервирания тип, като се вземеше предвид как бях започнала посланието си. Намерих един паж в коридора и му дадох писмото. Пожелах лека нощ на всички гротескни същества и си легнах рано — утре щеше да бъде най-дългият от дългите дни.

* * *

Слънцето изгря сред пъстрото небе, изпълнено с розово и сиво, като коремчето на пъстърва. Прислужниците затропаха по заключената ми врата, преди да приключа с миенето — залата за закуска бръмчеше в очакване. Пурпурнозеленото знаме на Белондуег, първата кралица на Горед, се вееше от всяка кула и бе окачено като дълги завеси върху всяка къща в града. Колона от карети се простираше от каменния двор чак до долната част на хълма на замъка: височайши персони пристигаха от всички краища на Южните земи. Никой не искаше да пропусне рядката възможност да се срещне с Ардмагар Комонот в човешка форма.

Наблюдавах бавната процесия на Ардмагара от върха на барбакана заедно с повечето музиканти. Комонот беше долетял до Южната порта преди изгрев-слънце, за да сведе до минимум безпокойството от люспестото си присъствие, но всички в града знаеха, че той пристига, и тълпата се беше събрала там още предната нощ. Представители на кралската власт бяха на разположение, за да посрещнат Ардмагара и да осигурят на него и свитата му дрехи веднага след тяхната трансформация. Комонот спокойно се бе насладил на закуската — беше късно утро, когато той потегли към двореца със своя антураж. Комонот отказа да язди кон и настоя да прекоси града пеш, като се поздрави лично с хората — тези, които го приветстваха и останалите, — застанали от двете страни на улиците.

Очевидно беше пристигнал на катедралния площад точно когато часовникът с обратно броене удари за последен път. Говореше се, че часовникът е изсвирил загадъчна, механизирана цигулкова мелодия и че кралицата и драконът са танцували заедно жига. Хора, които го бяха гледали, твърдяха, че не е било механично, а куклено представление. Никоя машина не можела да осъществи подобна постановка.

Можех да се обзаложа, че машината на Ларс беше в състояние да го направи, но уви, не бях видяла шоуто с очите си.

Макар Ардмагарът да беше облечен в светлосиньо, той трудно се различаваше сред вървящото множество и веещите се флагове — саарантрата му не беше на висок мъж. Онези от нас, които трепереха на барбакана, не го сметнаха за прекалено впечатляващ.

— Той е толкова мъничък! — изгугука слабичкият тромбонист. — Мога да го смачкам с тока на ботуша си!

— Кой сега е хлебарката, ард негоднико? — извика един от моите барабанчици, не кой знае колко тихо.

Свих се, надявайки се никой от по-важните лица да не го беше чул. Как успяваше мълвата да се разнесе толкова бързо из двореца? Обърнах се към музикантите:

— Да не съм чула повече нито една обидна дума… от който и да е от вас! Или ще се наложи да свирите за вечерята си по уличните ъгли. — Те ми отвърнаха с доста скептични погледи.

— Виридий ми е дал пълна свобода на действие по въпроса — уверих ги аз. — Предизвикайте ме, ако си въобразявате, че не е вярно.

Те снишиха погледи към обувките си. Благодарих на света Лула, покровителката на децата и глупаците, че никой не беше склонен да постави под съмнение думите ми.

Тези от нас, които отговаряха за фанфарите, поеха към залата за аудиенции и я откриха препълнена догоре със събралите се на едно място благородници на Южните земи. От високото ми разположение на балкона видях, че граф Песаволта от Найнис и регентът на Самсам бяха заели по една четвърт от залата, като първият беше пищен и шумен, а вторият — мрачен и суров. Забелязах мадам Окра измежду найнийците. Тя беше по-кротка от повечето от тях, но все пак беше живяла дълго време в Горед.

Ардмагарът пристъпи прага на вратата и залата мигновено се смълча. Той беше набит и имаше двойна брадичка, точно като Виридий. Черната му коса изглеждаше сякаш е била намокрена и строго сресана в права посока — тя заплашваше да щръкне буйно, ако изсъхнеше. Въпреки това, ястребовият му нос и пронизващият поглед му придаваха страховита осанка. Излъчваше сила, все едно завладян от някакъв вътрешен огън, който едва успяваше да сдържи. Самият въздух около него сякаш трептеше, както жегата трепти по улиците на града през лятото. Той носеше звънеца си като медал на тежка златна верига около врата. Ардмагарът вдигна ръка за поздрав — залата затаи дъх. Кралицата се изправи. Принцеса Дион стана едновременно с нея, като изглеждаше изпълнена със страхопочитание. Глизелда и Кигс, които седяха заедно вляво, бяха обикновени сенки, играещи по периферията на историческия миг.

Точно в този момент ние, плъховете от балкона, трябваше тържествено да засвирим с фанфари, макар че бяхме като попарени. На музикантите ми Комонот със сигурност се бе сторил по-внушителен отблизо.

Аз, от друга страна, бях обляна от студена пот.

Треперех цялата, изпълнена с какофония от враждебни емоции: страх, гняв, отвращение. Тази смесица от емоции обаче не бе моя.

Затворих очи и видях тенекиената кутия със спомените да стои в една локва и да процежда вода. Дебели капки от кондензация се стичаха отстрани по нея. Не можех да си върша работата, докато чувствата на майка ми към Комонот се стичаха в съзнанието ми. Отчаяно започнах да оглеждам главата си за някаква… кърпа. Една хавлия се появи при мисълта ми за това. Попих влагата отдолу и увих кутията в кърпата.

Бъркотията от емоции се разпръсна и аз отворих очи. Комонот не беше пристъпил по-напред по килима към подиума. Ръката му все още беше вдигната — приличаше на хоросанова статуя на самия него.

— Събудете се, простаци такива! — изсъсках аз на музикантите.

Те се сепнаха, сякаш бяха изпаднали в някакъв транс, и засвириха по мой сигнал.

При рязкото гръмване на позакъснелите фанфари генералът започна своя дълъг поход към подиума, и докато минаваше, оставяше във въздуха зад себе си своето обаяние, като се усмихваше и махаше с ръка. Той сякаш намигна на всеки един от нас поотделно.

Качи се горе, целуна украсената с бижута ръка на кралицата и се обърна към тълпата с кънтящ, басов глас:

— Кралице Лавонда, принцеси. Многоуважавани гости. Дойдох, за да почета четиридесет години мир между нашите народи.

Той изчака ръкоплясканията да утихнат със самодоволно изражение като на котка.

— Знаете ли защо драконите се научиха да приемат човешка форма? Ние се променяме, за да можем да разговаряме с вас. В нашата естествена форма гърлата ни са толкова дрезгави от пушека, че не можем да произнасяме вашите думи. Вие, от друга страна, не можете да възприемете нашата муутия като реч. Драконът мъдрец Голия, или Голий, както го наричат в Порфирия, е бил този, който е открил как се осъществява тази промяна преди почти едно хилядолетие. Той е искал да разговаря с порфирийските философи и е основал един могъщ университет за нашия народ. Това е бил първият случай, в който драконите са се обърнали към хората за нещо добро и полезно, но не и последният. Голия е останал в нашата история като един от най-великите… и така ще бъда запомнен и аз.

Нови ръкопляскания разтърсиха залата. Комонот ги изчака и пъхна лявата си ръка в пролуката между предните копчета на своя лъскав жакет, сякаш възнамеряваше тайничко да почеше корема си.

— Идеята за мир ми се яви в един сън, когато бях студент в университета на Голия, „Данло Муутсай“. Ние, драконите, не сънуваме. Аз се бях записал на курс по сънуване: спяхме трансформирани в нашите саарантраи и докладвахме всеки ден за чудесата, които бяхме видели.

Една вечер видях съкровище, което блестеше като слънцето. Пристъпих към имането, за да прокарам пръсти през него, но това не беше злато, а беше знание! И тогава осъзнах една удивителна истина: че познанието може да бъде нашето съкровище, че има неща, които човешкият вид знаеше, а ние не. Че нашият поход не трябва да се състои в грабежи и убийства, а може да представлява един общ поход срещу невежеството и недоверието.

Той започна да крачи по подиума и да жестикулира през странни, равни интервали, сякаш беше виждал хората да го правят преди и беше решил, че това е ритуален танц, който можеше да усвои. Ардмагарът продължи:

— Разказах за съня си в час и ми се присмяха. Как изглежда знанието? Какво е това познание, което си заслужава да притежаваме и което не можем да открием сами? Но аз знаех, каква е истината, вярвах в нея до дъното на тлеещото си ядро и от този ден нататък аз действах само в името на това видение. Станах могъщ в негово име. Изковах железен мир. Водих тежка борба за това как е най-добре да изучаваме вашите изкуства, дипломацията ви, вашата способност да се обединявате, като все пак запазим драконовата си същност. Това не бе никак лесно.

Драконите се променят бавно — всеки от нас иска да лети в своя собствена посока. Единственият начин да бъдеш водач е да издърпаш останалите, пляскайки с крила и хвърляйки огън в правилната посока. Водих тайно преговори с кралица Лавонда, съзнавайки, че ще е по-добре да наложа договор на своя народ, вместо в продължение на цял век да го обсъждам в Кер. Оказах се прав.

Договорът беше и продължава да бъде успешен, благодарение на реформите, направени от наша страна, и трайната преданост от ваша. Дано продължи да е такъв поне още четиридесет… или ако ми позволите да екстраполирам… още сто години. Лицето, което подписа двустранния договор от ваша страна, ще бъде отдавна мъртво, а аз ще държа реч пред вашите внуци, защото възнамерявам този мир да просъществува до края на дните ми и дори след мен.

Събралите се благородници бяха разколебани, вероятно отблъснати от толкова небрежната препратка за кратката продължителност на нашия живот, но накрая всички изръкопляскаха. Кралицата посочи на Комонот стола, който беше поставен за него между нея и принцеса Дион, и така дългият и скучен ритуал по отдаването на почести започна. Всички, намиращи се в залата, от регента на Самсам до малкия лорд Никой от Свинския облак край Свинското езеро, се надяваха да имат възможност да се срещнат с Ардмагар Комонот и да целунат пръстените по дебелите му пръсти. Забелязах, че графът на Апсиг се е наредил заедно с всички останали и изпитах чувство на жестоко задоволство.

Безкрайната опашка на аудиенцията изискваше, разбира се, музикален акомпанимент. Аз свирех на уда, но си бях забравила перцето — до обяд пръстите ми се покриха с пришки.

Също така имах и главоболие. То бе започнало от капещата кутия със спомени и се бе усилвало с всеки изминал час.

— Добре ли сте, помощник-учителке? — попита ме един глас от… не можех да определя точно.

Изгледах от край до край музикантите си, които ми се сториха странно отдалечени. Лицата им потрепваха. Примигнах.

— Тя е толкова бледа! — каза един наистина много бавен глас, който се точеше като изцеден черен мед.

Почудих се дали ще пропусна обяда и тогава споменът на майка ми ме връхлетя неочаквано.

 

 

Сто шестдесет и един дракона бяха кацнали на върха на Главното гнездо. Под нас: планини. Над нас: дъждовни облаци, които се движат на югоизток с крайна цел 0.0034.

Ардмагарът изнася лекция пред студентите и преподавателите на „Данло Муутсай“ при започване на новия семестър. Заглавието на лекцията му е „Коварната болест“.

Зная за какво се отнася. Не мога да заспя, мислейки си само за него. Най-вероятно съм заразена.

Изваждам автоматичния писец и го включвам. Направи ми го един от куигутълите на баща ми. Помага ми да си спомням, но нищо не може да ми помогне да забравя.

— Човечеството може да ни бъде учител — провиква се Ардмагарът. — Смисълът от примирие е обмяната на познания. Моите реформи — забраната за кръвно отмъщение и на второ място, за трупане на съкровища — са подкрепени от човешките философии. Там, където подобни философии са логични, етични и определени, ние можем да ги направим наши собствени.

Но нека ви предупредя, всички вас, от новолюспестия, тръгнал на първо пътешествие на юг, до достопочтения учител, който е прелетял над огромния облак на непредпазливостта: човечеството крие опасност. Не се водете по размътените умове. Изкушени от химическата интоксикация, драконите забравят своята същност.

Ардмагарът не е прав. Никога не съм могла да забравя до три по-значими неща, които съм преброила на пръсти, дори когато ми се е искало да го направя. И ето ме, кацнала тук, без да мога да забравя Клод.

— Емоциите водят до пристрастяване! — казва високо Ардмагарът. — Те нямат смисъл — те са противоположност на здравия разум. Те ви отвеждат към нелогичните, непринадлежащи на драконите ценности.

— Те ни водят към изкуството — измърморвам аз.

Той чува ехото на гласа ми — акустиката на Главното гнездо е била усъвършенствана преди повече от хилядолетие, за да може всеки един да бъде чут.

— Кой говори извън ард?

Повдигам глава до ъгъл от 40 градуса и променям покорната си поза. Всички ме поглеждат.

— Аз казах, Ардмагар, че емоциите водят хората към изкуството.

— Изкуството — той насочва хищническия си поглед към мен и преценява бързината и защитата ми. — Изкуството грее пред всички нас, то е едно несъбрано съкровище. Разбирам това, новоизлюпена. Но ние изучаваме изкуството. Летим над него от всяка посока на една разумна, безопасна дистанция. Един ден ние ще разберем неговата сила. Ще го приемем в ард. Ще се научим как да го мътим и защо си заслужава да го правим. Но недейте да се изкушавате от посоката на полета на хората. Заслужава ли си заради един дъх изкуство да живеете живот, поробен от зловонното отражение на пихтиестия мозък?

Навеждам глава и потискам инстинкта си. За човек това би било гняв — бях го почувствала. В драконовия мозък то се отчиташе като „хвърляй огън или бягай“. Защо реших да проговоря? Той ще измери думите ми и ще изчисли, че съм заразна. Цензорите ще дойдат през нощта — ще бъда изпратена за изрязване. Те ще изрежат неопределимото от мен.

Това ще върне невроните ми обратно в ард. Бях поискала да забравя — затова се бях върнала вкъщи. Искам го, но и не го искам.

Не можеш да летиш в две посоки едновременно. Аз не мога да седя сред тези, които ме смятат за повредена.

Хвърлям поглед на текста, записан върху автоматичния ми писец. Добавям към записаното: „Любовта не е болест“.

 

 

Отворих очи и незабавно ги затворих отново, когато видях Кигс надвесен над мен със загрижен поглед и с ръка върху челото ми. Да го вземат мътните, бях колабирала от силата на този спомен. Защо просто не се бях хвърлила през парапета с главата напред, за да си спестя унижението да се събудя, и всички да са се втренчили в мен?

— Започва да се свестява — каза принцът. — Фина, чуваш ли ме?

— Малко е задушно тук, горе — рече най-добрият ни тромпетист. — Свирим от три часа. Добре ли е наистина?

— За всичко е виновно онова копеле Виридий. Той я кара да се занимава с всичко!

Това прозвуча като гласа на Гънтард.

Ръката на челото ми се сви при споменаването на думата копеле. Очите ми се отвориха точно навреме, за да уловят раздразнението, изписано по лицето на Кигс — то поомекна, когато ме видя будна.

Принцът ми помогна да се изправя. Олюлях се замаяно — земята беше твърде далеч! — докато не осъзнах, че все още бях горе, на балкона, и гледах надолу към вече почти празната зала. Последните височайши особи се изнизваха навън, като се опитваха да се престорят, че не зяпат нагоре към мен.

— Какво стана? — изграчих аз, а гърлото ми беше станало сухо като пергамент.

— Ти припадна — отговори Гънтард. — Помислихме, че си получила топлинен удар, но не знаехме как да те охладим по-благоприлично. Свалихме ти обувките — за което молим за извинение, — и тъкмо щяхме да ти навием ръкавите…

Извърнах поглед и се хванах за парапета, за да не се разтреперят ръцете ми.

— … но принц Лусиън предложи да те разхладим с ветрило. Удът ти не е пострадал.

— Благодаря ти, Гънтард — казах аз, като избягвах да го погледна, и се пресегнах за обувките си.

Музикантите ми се въртяха насам-натам загрижено, сякаш не бяха сигурни от какво имам нужда. Дадох им знак да се оттеглят. Те за малко не се стъпкаха един друг, втурвайки се към обяда. Кигс си беше поискал един стол, седеше на него с облегалката напред и ме наблюдаваше с опряна брадичка върху ръцете си. Днес той беше облечен в по-луксозен ален жакет с шнурове от златист ширит, които го пресичаха на зигзаг — простата бялата лента на ръката му изглеждаше още по-траурно в контраст.

— Не трябва ли да седите на някое официално място? — попитах безгрижно аз, докато закопчавах токите на обувките си, опитвайки се гласът ми да прозвучи шеговито, ала в същото време се страхувах, че той ще усети несигурността зад закачката ми.

Принцът повдигна вежди.

— Всъщност трябва. Но също така отговарям и за сигурността, а тук настана голямо вълнение, когато ти се катурна. Зелда обеща да ми пази чинията. Ще те придружа до долу, ако желаеш.

— Не ми се яде.

Освен това не ми се и повръщаше, слава на всички Светии. Седнах и потрих очи — зад тях главата още ме болеше.

— Получихте ли бележката ми? — попитах аз.

Той се поизправи на мястото си.

— Да. Благодаря ти. Изглежда, че усилията ти вчера са били безуспешни, също както и моите. Не успях да разговарям с Ескар. Тя беше тръгнала за аванпоста Дюком заедно с останалия персонал на посолството, за да изчакат пристигането на Ардмагара.

— Знаят ли от посолството за историята на рицарите?

Той изду бузи и въздъхна.

— Баба се срещна с посланик Фулда, преди той да замине, и го уведоми за този слух.

— Слух ли? — смаяно рекох аз. — Тя не вярва, че сър Карал е видял дракон, така ли?

Кигс поклати изнервено глава.

— Неприятно ми е да го кажа, но тя не иска да повярва, че драконите могат да нарушат нейния договор. Тя е заложила цялото си кралство върху представата, че ние можем да имаме доверие на драконите, и отказва да обсъжда възможността, че съществува непокорен дракон, който свободно обикаля из провинцията — камо ли да се говори, че е убил чичо Руфъс, — без да имаме ужасно много недвусмислени доказателства.

— Монетата на Орма… — започнах аз.

— Не можа да я убеди в нищо — рече той, потропвайки с пръсти по облегалката на стола. — Ноктите му бяха къси, все едно ги беше изгризал, неподозиран навик от страна на капитана на кралската стража. Очите му се присвиха замислено. — Предполагам, че учителят ти изобщо не е описал саарантрата на Имлан?

— Сини очи, светла коса — казах аз. — Така могат да бъдат описани две трети от найнийските придворни.

— Така могат да бъдат описани всички найнийци, ако включим и червенокосите, както и половината от самсамските планинари — рече принцът. — Но със сигурност няма причина да смятаме, че той е в двореца, нали? Къде според Орма може да е той?

— Орма няма никаква представа, естествено. Той знае само, че Имлан е бил на погребението.

Кигс размаха пръст към мен.

— Зелда и аз го обсъдихме. Смятаме, че идеята ти да отидем да се срещнем със сър Джеймс и рицарите…

Тропотът под нас го прекъсна. Една дружина от дворцовата стража беше влязла в залата. Те веднага отдадоха чест, когато видяха Кигс горе на балкона.

— Капитане! Кралицата е крайно недоволна, че сте пренебрегнал предписанията за учтивост към нашите…

— Идвам незабавно — рече Кигс и се изправи.

Той се обърна с извинение към мен.

— Не сме приключили. Запази четвъртия танц на бала за мен.

Започнах да изброявам реда на танците.

— Паванатали?

— Чудесно. Ще си поговорим повече тогава.

Принцът вдигна ръка, сякаш за да ме потупа по войнишки по рамото, но след това пъргаво се завъртя в учтив поклон и се запъти към официалния обяд с Ардмагара.

Останах да седя още няколко мига, а мислите ми бяха объркани. Бях приела покана за танц. Каквото и да си говорим, аз не умеех да танцувам. Освен това, не ми беше работа да танцувам с какъвто и да било принц, дори и с такъв, който, изглежда, забравяше различното ни социално положение и сякаш смяташе, необяснимо защо, че аз съм човек, на когото може да се довери.

Облегнах челото си върху хладния каменен парапет. Той ме смяташе за нормална и това ме караше да се чувствам такава, което просто беше мъчително. Можех да разсея илюзиите му само за миг, ако си навиех ръкава. Защо трябваше да живея в страх, че той може да разбере колко съм отвратителна някой ден, когато можех да направя така, че това да се случи сега? Прокарах дясната си ръка под връзките около левия си ръкав, опипах студените плаки, острите изпъкнали ръбове, моите телесни грозотии и изпитах ненавист към тях.

Какво беше събудило толкова неочаквано в мен този спомен?

Дали беше още една перла на спомена като онази, която отключи, когато Орма се разкри пред мен в естествената си форма? Дали имаше още такива спомени? Дали главата ми беше пълна с лесно възпламенимо вещество, което само чакаше някоя искра?

Изправих се несигурно и думите на майка ми отекнаха в ума ми: Не мога да седя сред тези, които ме смятат за повредена. Ядосах се на арогантността и късмета й.

— Работата е там, майко, че ти не си била повредена — измънках аз, сякаш тя стоеше точно до мен. — Аз съм повредената. А ти си била тази, която ме е направила такава.

Кутията в главата ми помръдна, сякаш беше живо същество.