Рейчъл Хартман
Серафина (16)

11.

— Ама, разбира се, че мога да кажа всичко, защото ти въобще не си тук в момента — каза принц Лусиън, който очевидно ми говореше за нещо от известно време.

— Съжалявам. — Откъснах очи от Ларс и направих дълбок поклон към принца.

— Можехме да минем и без някои официалности — рече той, повдигнал вежди, съвсем очевидно развеселен. Той сложи ръка върху пурпурния си жакет точно до сърцето и искрено каза: — В момента съм просто капитан на стражата. Полупоклон би бил напълно достатъчен и може да ме наричаш капитан Кигс… или просто Кигс, ако желаеш. Всички останали ми казват така.

— Принцеса Глизелда ви нарича Лусиън — казах безгрижно аз, прикривайки вълнението си.

Той се изсмя.

— Зелда е изключение във всичко, както може би си забелязала. Дори собствената ми баба ме нарича Кигс. Би ли противоречала на кралицата?

— Не бих посмяла — отговорих аз, като се опитах да подражавам на неговото лекомислие. — Не и за нещо толкова важно.

— И аз така си помислих. — Той посочи със замах към стълбите, водещи нагоре към моста. — Ако не възразяваш, нека да си поговорим, докато вървим — трябва да се върна в замъка „Орисон“.

Последвах го, несигурна за какво точно искаше да говори с мен, но си спомних, че Орма ми бе възложил задача. Сложих ръка върху кесията на кръста си, но малката гущерова фигурка ме разтревожи, сякаш щеше да си покаже главата без разрешение.

Как ли би реагирал принцът, ако я видеше? Вероятно може просто да му разкажа историята.

Един член на гилдията на градската стража стоеше на парапета, точно като Ларс, и палеше лампите преди настъпването на залеза. Смеещи се търговци събираха сергиите си. Принц… Кигс мина бавно покрай оредяващата тълпа на пазара напълно спокоен сякаш беше само един гражданин. Отправих се нагоре към елегантно извития кралски път, но той ми посочи една тясна уличка, откъдето можеше да се мине напряко. Улицата, която в началото си не беше никак широка, по-нагоре се стесняваше още повече — горните етажи свободно бяха надвиснали над пътя, сякаш къщите се бяха навели една към друга, за да си клюкарстват. Жена от едната страна можеше да заеме бучка масло от съседката си от другата страна, без да се налага да излиза от къщи. Надвисналите сгради бяха притиснали небето в рязко потъмняваща тясна ивица.

Когато шумът от пазара заглъхна и по улицата отекваше само звукът от ботушите му, Лусиън Кигс рече:

— Исках да ти благодаря, че се намеси при случката със саарантраите предната вечер.

Отне ми момент, за да си спомня за какво говореше той. Боят с книгата, нанесен ми от мадам Окра, беше засенчил до известна степен събитията от онзи ден.

Той продължи:

— Никой друг не посмя да говори толкова откровено със Зелда… дори аз. Почувствах се парализиран точно като нея, сякаш проблемът щеше да се разреши сам, ако всички ние откажехме да го видим. Но, разбира се, Зелда твърди, че ти знаеш доста за драконите. Изглежда е била права.

— Много мило, че го отбелязвате — рекох спокойно аз, като не показах и следа от възела на безпокойство, надигнал се в гърдите ми. Не ми харесваше, че той ме свързва с дракони. Беше твърде наблюдателен.

— Това, разбира се, повдига въпроси — рече той, сякаш бе прочел мислите ми. — Зелда казва, че познанията ти са придобити от четенето на договора с баща ти. Може би това е така отчасти, но не изцяло. Спокойствието ти пред саарантраите — способността ти да разговаряш с тях, без да се обливаш в студена пот, — това не е нещо, което човек придобива, като изучава договори. Аз съм го чел — този договор по-скоро те кара да бъдеш предпазлив с тях, защото е пълен с дупки, като сирене „Дюканахан“.

Тревожният възел в гърдите ми се стегна. Припомних си, че сиренето от провинция Дюкана беше известно с решетъчните си дупки — той просто правеше проста аналогия, а не някаква завоалирана препратка към Амелин Дюканахан, измислената ми човешка майка.

Кигс погледна нагоре към моравеещото небе със сключени зад гърба ръце като някой от моите педантични, възрастни наставници и каза:

— Аз считам, че това е свързано с твоя драконов учител. Орма ли се казваше?

Поуспокоих се.

— Точно така. Познавам го от цяла вечност — на практика той е като част от семейството ми.

— Това е логично. Свикнала си с него.

— Той ме е научил на много неща за драконите — намекнах аз. — Задавам му въпроси постоянно — по природа съм любопитна.

Почувствах се добре, че можех да кажа на принца нещо, което е истина.

Тук улицата ставаше толкова стръмна, че се появиха стълби. Той подскачаше пред мен като планинска овца. В тази пресечка бяха окачени фенери за Преображението — парчета от огледала зад свещите хвърляха ослепителни петна от светлина по улицата и стените. До тях бяха закачени камбанките за Преображението, които Кигс се залови да бие. Прошепнахме обичайните думи под радостната какофония:

— Пръсни се, мрак, пръсни се, тишина!

Сега моментът изглеждаше подходящ, за да спомена притесненията на Орма, тъй като току-що бяхме разговаряли за него. Отворих уста, но не успях да стигна по-далеч.

— Кой е твоят Светец от псалтира? — попита принцът без предисловия.

Тъкмо обмислях какво точно да кажа за Орма и за момент не успях да му отговоря.

Той ме погледна, а тъмните му очи блестяха от откъслечната светлина на фенера.

— Ти каза, че си любознателна. Ние, любопитните, обикновено сме деца на един от трима Светци. Виж. — Той бръкна в жакета си и извади сребърен медальон на верижка, който проблясваше на светлината. — Аз принадлежа на света Клер, покровителка на проницателността. Ти не ми изглеждаш обгърната в тайнственост обаче, нито пък си достатъчно общителна, за да си чадо на свети Уилибълд. Вих предположил света Капити — живота на ума!

Примигнах изумено към него. Наистина, псалтирът ми се бе отворил на света Йортрудис, еретика, но света Капити бе моят заместник-светия. Това бе наистина близо.

— От къде…

— В природата ми е да обръщам внимание на нещата — рече той. — И двамата със Зелда забелязахме твоя интелект.

Внезапно установих, че ми е топло от усилието да се изкачвам и студено от това напомняне, че той е толкова наблюдателен. Трябваше да внимавам. Въпреки дружелюбното му отношение, принцът и аз не можехме да бъдем приятели. Трябваше да крия толкова много неща, а той имаше вроден усет да разкрива тайни.

Дясната ми ръка се бе навряла колкото може по-навътре в левия ми ръкав и опипваше с пръсти люспестата китка. Това беше точно такъв тип навик, какъвто той би забелязал — заставих се да престана.

Кигс попита как е баща ми, а аз отговорих нещо уклончиво. Той ме помоли за мнението ми относно възпитателните методи на лейди Коронги, а аз изразих известна доза учтиво притеснение. Принцът ми предложи своето виждане по въпроса по откровен и неласкателен начин, а аз държах устата си затворена.

Пътят се изравни и скоро ние преминахме през барбакана на замъка „Орисон“. Стражите отдадоха чест — Кигс кимна в отговор. Започнах да се успокоявам — бяхме си почти вкъщи и тази среща със сигурност приключваше. Прекосихме скърцащия чакъл на каменния двор, без да обелим и дума. Кигс се спря на стълбите и се обърна с усмивка към мен:

— Майка ти сигурно е била много музикална.

Кутията с майчините спомени потрепна неприятно в главата ми, сякаш искаше да му отговоря. Опитах да се измъкна без думи, само с поклон. Получи се зле: ръцете ми се бяха увили около кръста толкова здраво, че едва успях да се прегъна.

— Казвала се е Амелин Дюканахан, нали? — попита той, като огледа лицето ми. — Направих справка за нея, когато бях млад, заинтригуван от мистериозния първи брак на баща ти — онзи, за който никой не бе чувал, преди ти да изскочиш като кукувичка при втората му женитба. Аз бях там. Чух те да пееш.

Всяка част от мен се вледени, с изключение на блъскащото ми сърце и кутията със спомени, която подскачаше като жребче в ума ми.

— Това бе първата ми загадка: кое бе пеещото момиче и защо съветник Домбег бе толкова засрамен, когато тя се появи? — каза той, а очите му сякаш се бяха върнали в спомена. Тихият му смях се издигна като облак пара във въздуха и той поклати глава, удивлявайки се на младежката си страст. — Не можех да оставя така нещата, докато не откриех истината. Може би съм се надявал да се окажеш извънбрачна като мен, но не, всичко беше наред. Поздравления!

Със сигурност всичко е било в безукорен вид. Бащината ми параноя не бе изпуснала нито детайл: брачен договор, удостоверение за раждане и смъртен акт, писма, разписки…

— Била ли си в провинция Дюкана? — попита изненадващо Кигс.

— Защо? — не следях посоката на мисълта му. Имах усещането, че запъва арбалет: всичко, което казваше, натягаше кривошипа още по-здраво.

— За да видиш надгробния й камък. Баща ти й е направил много хубава плоча. Аз самият не съм ходил — добави веднага той. — Бях на девет години. Един от хората на чичо Руфъс имаше семейство в Троубридж, затова помолих него. Той ми откопира надписите. Може би още имам натривката и ако ти трябва, ще ти я дам.

Не знаех какво да отговоря. Бях толкова ужасена да науча как той е разследвал семейната ми история, че се страхувах какво мога да кажа. Колко близо бе стигнал? Бях наранена до краен предел — сега ставах опасна. Направих последен опит да размахам белия флаг на примирието:

— Не желая да разговарям за майка ми. Моля да ме извините.

Веждите му се събраха загрижено. Той усети, че съм разстроена, но не разбра защо. Опита се да налучка напълно погрешно.

— Сигурно ти е било трудно, защото те е напуснала, когато си била толкова малка. И с моята майка стана така. Но тя не е живяла напразно. Какъв прекрасен завет ти е оставила само!

Завет ли? Свързан с ръката и кръста, и разпръснат из цялата ми глава ли? Или пък крещящата кутия със спомени, която се страхувах, че ще зейне всеки миг?

— Тя ти е дала умение да докосваш хората до дъното на душите им — рече любезно той. — Какво е чувството да бъдеш толкова талантлив?

— Какво е чувството да бъдеш копеле? — изтърсих аз.

Плеснах се с ръка през устата, потресена. Бях предусетила хапливата забележка — не бях осъзнала, че арбалетът е запънат със същата тази стрела, която бе перфектно калибрирана, за да уцели възможно най-силно. Каква ли част от мен го бе изучавала, събирайки познания като амуниции?

Ведрото изражение на лицето му рязко се смени. Внезапно принцът изглеждаше като непознат — с чужд и студен поглед. Той се стегна и застана в отбранителна поза. Аз залитнах и отстъпих назад, сякаш ме бе изблъскал.

— Какво е чувството ли? Ами ето такова — рече Кигс и ядосано посочи пространството помежду ни. — Почти през цялото време.

После той изчезна, сякаш отвян от вятъра. Аз стоях сама в двора и осъзнах, че не успях да говоря с него за Орма. Раздразнението от това, че бях забравила, бледнееше пред всичко останало, което настойчиво желаеше да бъде почувствано, затова аз се улових здраво за яда си, все едно беше плаваща отломка в бурното море. Въпреки че краката ме боляха, успях някак си да се добера до вкъщи.