Рейчъл Хартман
Серафина (13)

8.

Лейди Коронги беше дребничка и старомодна възрастна жена. Забрадката й беше строго колосана, а пеперуденият й воал, който беше излязъл от мода преди десетина години, беше изпънат толкова безкомпромисно, че можеше да извади очите на някого с него. Ръкавите покриваха ръцете й изцяло, което правеше храненето и писането истинско предизвикателство, но тя произлизаше от една антична школа, в която изисканите маниери се припокриваха с претенциозните ритуали. Облекло, което пречеше на основните функции и движения, вероятно й даваше повече възможности за придирчиво мърморене.

Тя ме изгледа шокирано иззад воала, а начервените й устни бяха свити в превзета и неодобрителна гримаса Гувернантката не продума нито дума — трябваше да й се извиня, тъй като очевидно от двете ни аз бях тази без всякакви обноски.

Направих толкова нисък реверанс, че за малко да загубя равновесие. Тя извъртя очи, когато залитнах.

— Смирено моля за извинение, милейди — рекох аз.

— Удивена съм, че на нескопосана маймунка като теб й е позволено да се носи толкова свободно нагоре-надолу по коридорите — подсмръкна тя. — Нямаш ли си дресьор? Ами каишка?

Надявах се да си поговоря с нея за образованието на принцесата. Когато видях Глизелда толкова изплашена от истински живи саарантраи, желанието ми да разговарям с гувернантката само се усили, но сега самата аз изпитах страх.

Лейди Коронги сви подигравателно устни и мина бързо покрай мен, като ме избута от пътя си с лакът в ребрата ми. Тя направи само две крачки, преди рязко да се обърне.

— Как каза, че се наричаш, госпожичке?

Направих импровизиран поклон.

— Серафина, милейди. Преподавам на принцеса Глизелда…

— … клавесин. Да. Тя те е споменавала. Каза, че си умна.

Лейди Коронги се върна назад, застана пред мен и повдигна воала си, за да може да вижда по-ясно, след което огледа критично лицето ми със зорките си сини очи.

— Затова ли й пълниш главата с глупости за драконите? Защото си много умна ли?

Ето че без да ми се налага да насочвам разговора, преминахме на въпроса, който исках да обсъдим. Опитах се да я успокоя:

— Тук не става дума за това колко съм умна, милейди. Тук става въпрос за гледна точка. Баща ми, както може би знаете, е кралският експерт по Договора на Комонот. Аз самата дълги години имах драконов учител. Имам известен поглед…

— … затова, че драконите ни смятат за нищожни насекоми ли? Това ли наричаш поглед?

Тя стоеше достатъчно близо до мен, за да видя как гримът се е размазал по гънките на лицето й и да усетя задушаващият й найнийски парфюм.

— Опитвам се да вдъхна самочувствие на следващата престолонаследница, за да я накарам да се чувства горда от своя народ и победата му над драконовия вид.

— Не й вдъхвате самочувствие, а презрение — отвърнах аз. — Трябваше да видите безпокойството й преди малко, когато се наложи да обмени само няколко думи със саарантраите. Принцесата изпитва погнуса и страх от тях. Един ден тя ще бъде кралица — не може да си позволява подобни чувства.

Лейди Коронги сви палеца и показалеца си във формата на кръг и го притисна до сърцето си: това бе знакът на свети Огдо.

— Когато тя стане кралица, дано такава бъде Райската воля, ние ще приключим този конфликт по начина, по който трябваше да бъде завършен, а не вместо това да сключваме мирни договори като някакви страхливци.

Тя се завъртя на пети и влезе наперено в Синия салон.

* * *

Срещата ми с лейди Коронги силно ме разтревожи. Върнах се в апартамента си, упражнявах се на клавесина и уда, за да се успокоя, и се добрах до леглото часове по-късно, без все още да се чувствам изморена.

Трябваше естествено да се погрижа за градината си, но щях да свърша тази работа легнала. Половината от гротескните същества вече бяха заспали, когато пристигнах при тях. Дори Плодоядния прилеп се беше излегнал сънливо. Минах на пръсти покрай него, без да го обезпокоя.

Пристигнах в Розовата градина и дълго време зяпах как Суетната госпожица стреля по листните въшки с един много мъничък арбалет. Бях забравила, че съм я видяла на соарето, но една по-мрачна част от ума ми не беше. Роклята й се беше променила — сега бе облечена в зеленото кадифе, което носеше вечерта. Всъщност тя цялата изглеждаше с някак по-остри черти и с по-осезаемо присъствие, по-пълна и по-стабилна. Дали това беше доказателство, че наистина я бях видяла, или че вярвах, че съм я видяла?

Ако сега я хванех за ръцете, какво ли щях да видя? Ако тя все още бе в Синия салон, щях да го разпозная мигновено. Почувствах се виновна за това, че я шпионирам съзнателно, но любопитството ми надделя. Трябваше да разбера.

Суетната госпожица ми подаде ръцете си без никакво суетене. Усещането от навлизането във видение бе, все едно да бъдеш засмукан в канавка и изплют навън в света.

Слабо осветената стая, над която се рееше окото на видението ми, не беше Синият салон, но това ме озадачи за кратко. Бяха изминали часове — тя може да се бе прибрала вкъщи. Надничах в един спретнат будоар: тежка, резбована мебел в старинен стил, легло, оградено със завеси (празно), лавици за книги, странна скулптура, като всичко това бе осветено само от камината. Не приличаше на стая от двореца, но може би Суетната госпожица имаше къща в града.

Къде обаче беше тя?

— Кой е там? — попита внезапно възрастната жена и така ме изплаши, че за малко да прекъсне напълно видението ми.

Фигурата, която бях взела за скулптура, се размърда, движейки се бавно с вдигната ръка, с която опипваше наоколо из празното пространство, все едно бе сляпа или сякаш търсеше нещо невидимо.

— Не зная кой си — изръмжа възрастната дама под мен, — но имаш две възможности: или се покажи, или очаквай да те намеря. Не би искал последното да ти се случи. Не ме интересува, че е посред нощ. Ще дойда право при теб и ще те накарам да съжаляваш.

Все още ми бе трудно да я разпозная. Вина за това носеше светлината от камината, но не беше само слабото осветление. Тя изглеждаше различно.

Жената не носеше дрехи и бе много по-слаба, отколкото изглеждаше, облечена в роклята си. Всъщност имаше почти момчешки вид. Нима едрият й бюст бе скалъпен от подплънки? Очевидно я бях изненадала насред приготовленията й за лягане и макар да бях силно засрамена, не можех нито да мигна, нито да извърна поглед. Човек би си помислил, че такава високопоставена дама, макар и с фалшиви гърди, трябва да има слуги, които да й помогнат да се съблече.

И тогава видях каква бе причината, а шокът от разкритието ми бе толкова голям, че директно ме изхвърли от видението обратно в реалността.

Имах чувството, че съм паднала в собственото си легло от голяма височина — бях замаяна, дезориентирана и превъзбудена от видяното.

Тя имаше опашка, къса и дебела, покрита изцяло със сребърни люспи.

Люспите бяха точно като моите.

* * *

Издърпах завивките над главата си и останах да лежа, трепереща и ужасена от това, което бях видяла, двойно по-изплашена от собствения си ужас и абсурдно превъзбудена от възможните последствия.

Тя беше полудракон. Несъмнено нямаше друг начин, по който да се интерпретират тези люспи.

Аз не бях единствена по рода си! Ако Суетната госпожица беше полудракон, възможно ли бе това да означава, че останалите гротескни същества също са такива? Внезапно всичките рога, пуешки брадички и закърнели крила в градината ми започнаха да придобиват смисъл. Аз се бях отървала леко само с видения, люспи и случайните виелици от майчини спомени.

Час по-късно, когато някой заблъска по вратата ми, аз бях все още будна.

— Незабавно отвори тази врата, или ще доведа иконома, за да отвори!

Разпознах прекрасно гласа на Суетната госпожица през вратата. Станах и прекосих всекидневната, като подготвях обяснението си. Плодоядния прилеп беше усетил присъствието ми във видението, но никой друг не бе успявал. Какво се беше променило? Дали това, че я видях в реалния свят? Или пък че бяхме на толкова близко разстояние? Ако знаех, че тя ще ме усети, никога нямаше да я шпионирам по подобен начин.

Нямаше какво друго да сторя, освен да се извиня. Отворих вратата, готова да направя точно това.

Тя ме удари право в лицето — усетих остра болка и ми се привидяха звезди.

Залитнах назад, осъзнавайки неясно, че носът ми кърви. Суетната госпожица стоеше на прага на вратата, размахваше заплашително една огромна книга — избраното от нея оръжие — и дишаше тежко, с безумен блясък в очите.

Жената пребледня, когато видя, че кървя, и аз останах с погрешно впечатление, че това е израз на милосърдие.

— Как успя да го направиш? — изръмжа Суетната госпожица през стиснати зъби, като пристъпи напред и ме изрита в пищяла. Тя отново замахна да ме удари силно по главата, но аз успях да приклекна — ръката й остави странен полъх на люляков парфюм във въздуха.

— Защо ме шпионираш?

— Нггблааа! — измучах аз, което не беше най-убедителното обяснение, което съм давала, но пък и не бях свикнала да говоря с лице, цялото в кръв.

Суетната госпожица престана да ме рита и затвори вратата. За миг се уплаших, че това действие показва по-лоши намерения, но тя намокри един парцал в умивалника и ми го подаде, сочейки носа ми. Жената седна на пейката пред клавесина, докато аз почиствах лицето си. Жабешката й уста се движеше нагоре-надолу и изразяваше ту отвращение, ту раздразнение, ту веселие — отново и отново. Разбира се, тя вече бе облечена, а тялото й ей беше възвърнало обичайната закръглена форма.

Как ли съумяваше да седи върху опашката си? Попих кръвта по ризата си, за да се въздържа да не се втренча в жената.

— Простете ми, госпожо — казах аз и отново притиснах почервенелия парцал до носа си. — Дори не зная коя сте вие.

Веждите й се повдигнаха изненадано.

— Така ли било. Е, аз знам коя сте вие, госпожице Домбег. Познавам баща ви. Той е отличен адвокат, както и човечен и мил мъж. — Изражението й стана строго. — Надявам се, че сте дискретна като него. Не казвайте на никого.

— Какво да кажа? Че сте пристигнала посред нощ, за да ме набиете ли?

Тя не ми обърна внимание и огледа внимателно лицето ми.

— Може би не сте разбрала какво сте видяла.

— Може би не съм видяла нищо.

— Лъжкиня. Стомахът ми ме доведе тук, а той никога не греши.

Думата лъжкиня ме подразни — размърдах се на мястото си.

— Как разбрахте, че ви наблюдавам? Виждахте ли ме?

— Не. Усетих някакво присъствие… сякаш някакъв чужд поглед. Не мога да го обясня… Никога преди това не съм усещала подобно нещо. Да не би да е някаква магия? Не вярвам във вълшебства, но от друга страна предполагам, че има хора, които не вярват, че съществуват и такива като мен. — Тя скръсти ръце пред изкуствено уголемения си бюст. — Търпението ми се изчерпа. Какво си направила и как го направи?

Притеснено въртях кървавия парцал между ръцете си и подсмърчах тъжно — отвътре носът ми миришеше на желязо. Дължах й обяснение, а може би дори и истината. Тя беше мелез като мен — сигурно се е чувствала напълно сама. Можех да й докажа, че не е единствена само като издърпам ръкава си и й покажа люспите.

Бях си мечтала за този момент, но сега, когато се стигна до него, гласът ми секна. Цялата тежест на намерението рухна върху гърдите ми. Не можех да го направя. Нещо ме спираше. Раят щеше да се срути върху мен. Щях да навия ръкава си и да избухна в пламъци. Ръкавът на ризата ми не беше закопчан. Вдигнах високо ръка и го оставих да се спусне надолу по китката, разкривайки ръката ми до лакътя.

Лицето на Суетната госпожица помръкна и за един бездиханен момент времето сякаш бе спряло.

Тя гледаше втренчено с изумен поглед и остана безмълвна толкова дълго, че започнах да се съмнявам дали наистина съм видяла това, което си мислих. Може да е било някаква светлинна измама или пък толкова отчаяно да съм търсила себеподобни, че това да бе плод на въображението ми. Засрамена, свалих и отново я скрих в ръкава.

— Не мога да повярвам — изрече най-сетне тя. — Не съществуват други. Това е някаква измама.

— Гарантирам ви, че не е. Аз съм… ъъъ… като вас.

Тя беше отбягвала думата полудракон, а аз открих, че същ абсурдно засрамена да я произнеса.

— Очакваш да ти повярвам, че имаш опашка ли? — попита Суетната госпожица, протягайки врат, за да ме огледа отзад.

— Не — отвърнах засрамена от погледа й аз. — Имам само люспи по ръката и около кръста.

Устата й се изви в подигравателна усмивка.

— Предполагам, че ти е ужасно мъчно за самата теб.

Лицето ми почервеня.

— Може и да не е толкова вълнуващо, като да имаш опашка, но аз…

— Да, да, горкичката. Сигурно имаш проблеми, когато сядаш и ти трябват специално ушити дрехи, за да изглежда, че под тях имаш нормално човешко тяло. Сигурно си живяла ужасно дълго време, смятайки, че си сама на този свят. О, не, съжалявам, това съм аз.

Почувствах се, сякаш ме бе шамаросала. Бях очаквала всичко, но не и омраза.

Възрастната дама се намръщи.

— Това не обяснява как успяваш да шпионираш хората.

— Става неумишлено. Обикновено никой във виденията не долавя присъствието ми.

Не казах нищо повече. Нямаше нужда тя да знае, че можех да я виждам, когато пожелая — нека останеше с впечатлението, че е специална, появявайки се в главата ми доброволно, с необикновеното умение да ме усеща.

Нямаше отново да я шпионирам нарочно. Бях си взела поука.

Част от язвителното й изражение се позагуби — очевидно умствените ми чудатости не бяха толкова тягостни, колкото люспите ми.

— И аз притежавам нещо подобно — каза тя. — Много, много късообхватно пророческо умение. В основата си то е свръхестествена способност да бъда на точното място в точното време.

— Това ли имахте предвид, когато споменахте стомаха си? — опитах се да налучкам аз.

Суетната госпожица сложи ръка върху издутия от подплънките корем.

— Това не е магия — прилича повече на стомашно разстройство. Обикновено наставленията му са неясни или прости — завий надясно тук, внимавай за стридите, — но в случая със собственика на тези невидими очи то бе доста силно. — Тя се наведе към мен, а бръчките около устата й станаха по-дълбоки, когато се намръщи. — Не го прави отново.

— Имате думата ми — изписуках аз.

— Не мога да те оставя да се разхождаш из съзнанието ми.

Спомних си за Плодоядния прилеп и Джаноула и изпитах леко съчувствие.

— Ако това ще ви накара да се почувствате по-добре, трябва да знаете, че виждам хората само отгоре както врабчетата. Не мога да чета мисли… иначе щях да зная името ви.

Изражението й леко поомекна.

— Мадам Окра Кармайн — рече тя, свеждайки глава. — Аз съм найнийският посланик в Горед.

Целият й гняв сякаш утихна. Тя стана, за да си ходи, но се спря на вратата с ръка върху резето.

— Простете ми, ако съм била недипломатична, госпожице Домбег. Реагирам зле на изненадите.

Зле едва ли можеше да го опише достатъчно, но аз отговорих:

— Разбира се. — И върнах книгата й, която тя беше забравила върху пейката пред клавесина.

Жената прекара разсеяно пръст по коженото гръбче на тома и поклати глава.

— Трябва да призная, че съм шокирана да науча, че вашият баща, за когото законът е най-свидната повелителка, така явно го е игнорирал и е продължил отношенията си с майка ви.

— Той не е знаел какво е представлявала, докато не починала при раждане.

— Ааа… — Тя се втренчи в празното пространство. — Горкият човек.

Затворих вратата зад Суетната госпожица и погледнах куигутълския часовник. Ако веднага си легнех, можеше да подремна малко, преди да настъпи утрото. Въртях се неспокойно и отмятах одеялата в продължение на цял час, развълнувана неспособна да разсея мислите си. Как бих могла някога изобщо да заспя?

Плодоядния прилеп, който се катереше по дърветата в Порфирия, беше същият като мен. Моят другар, Шумния момък свиреше на гайда върху самсамските покриви. Наг и Нагини се състезаваха някъде из пясъците, могъщият Ябълков пудинг се бе излегнал в своето блато. Свирепата Мизарери се бореше с бандити, отмъстителната Джаноула кроеше интриги, а останалите градински обитатели се разхождаха по света и оставаха вечно мои. Разпръснати и странни — някои от нас скептични и озлобени, — ние бяхме един народ.

А аз бях в центъра на това огромно колело. Можех да ги обединя. В известен смисъл вече го бях направила.