Рейчъл Хартман
Серафина (37)

32.

Комонот и аз стигнахме до жилището му по едно и също време. Кигс беше пристигнал доста преди нас заедно с няколко стражи, които беше взел със себе си по път. Влязохме в апартамента, точно когато единият пазач изскочи на бегом от там и ние скоро разбрахме каква бе причината: Кигс го беше изпратил да намери лекар по най-бързия начин.

Принцът и другият страж помогнаха на принцеса Дион да стане от пода и се опитаха да я оставят в полуизправена позиция на канапето. Кигс бръкна с няколко пръста в устата й, за да се опита да я накара да повърне. Тя реагира и лепкава, морава каша се изля направо в предварително подготвения шлем на човека от охраната, но и след това принцесата не изглеждаше много по-добре.

Беше позеленяла. Очите й се забелваха тревожно и изглежда не можеше да ги съсредоточи.

— Апсиг! Вино! — изграчи тя.

Пазачът, разбрал това като заявка, се залови да й сипва от бутилката на масата, но Кигс блъсна чашата от ръцете му. Тя се строши на пода.

— Очевидно виното е причината да й призлее — обясни Кигс, скърцайки със зъби, и се опита да предпази леля си да не падне от канапето, докато тя се гърчеше.

Комонот се втурна, за да помогне да я удържат.

— От кога имате тази бутилка, Ардмагар?

— Не е моя. Тя сигурно я е донесла със себе си. — Очите му се разшириха. — Да не би да е възнамерявала да ме отрови?

— Не бъдете глупак! — възкликна Кигс и позволи на гнева си да пренебрегне добрите обноски. — Ако е така, защо й е да пие от виното?

— От разкаяние за това, което е възнамерявала да стори?

— Нещата не се случват по този начин, ах, ти, глупав дракон! — извика Кигс с глас, задавен от сълзи, докато бършеше пяната от устните на принцесата. — Защо е имала среща с вас тук? Защо ви е носела вино? Защо смятате, че можете да дойдете в Горед и да играете ролята на човек, без да знаете нищо по въпроса?

— Кигс — намесих се аз и неуверено сложих ръка върху рамото му.

Той рязко се отдръпна от мен.

Комонот се облегна на гърба на канапето, изпаднал в пълен шок.

— Аз… аз не зная нищо, точно така. Тоест усещам нещо. Не зная какво е това чувство.

Той обърна умолително очи към мен, но аз не знаех какво да му кажа.

Лекарят пристигна с три помощнички. Помогнах им да пренесат Дион до леглото, където свалиха дрехите й, измиха тялото й с гъба, пуснаха й кръв, дадоха й въгленов прах и проучиха виното и повърнатото внимателно за някакви следи, които да ги насочат коя противоотрова да използват. Комонот, който нямаше никакво право да вижда принцесата без дрехи, блуждаеше наоколо, без някой да му се противопостави, и я зяпаше. Кигс крачеше напред-назад в преддверието.

Една ужасна идея ми мина през ума. Обърнах се и се втурнах навън, но Комонот ме сграбчи за ръкава.

— Помогни ми — рече той. — Усещам нещо…

— Това е вина — отсякох аз и се опитах да се отскубна.

— Накарай я да изчезне!

Той изглеждаше направо ужасен.

— Не мога.

Хвърлих поглед към бъркотията край леглото. Дион отново беше започнала да се гърчи. Стана ми жал за глупавия стар саар. Всички ние както хора, така и дракони, изпитвахме недоумение, когато се изправихме срещу лицето на смъртта. Сложих ръка върху дебелата му буза и му обясних като на дете:

— Останете. Помогнете с каквото можете. Тя все още може да бъде спасена. Аз трябва да се уверя, че никой друг няма да умре тази нощ.

Бързо излязох и отидох при Кигс. Той седеше на канапето с лакти, опрени на колената, ръцете му покриваха устата, а очите му бяха разширени.

— Кигс! — Той не ме погледна. Коленичих пред него. — Стани, това не е краят.

Той ме погледна безизразно. Позволих си да го докосна по разчорлената коса.

— Къде е Зелда? Къде е баба ти? Трябва да се уверим, че са в безопасност.

Това свърши работа. Той скочи на крака. Втурнахме се към техните апартаменти, но нито кралицата, нито принцесата спяха в собствените си легла.

— Глизелда възнамеряваше да разговаря с нея — спомни си Кигс. — Вероятно двете са заедно. В кабинета на кралицата или…

Той сви рамена. Понечих да тръгна в едната посока, но принцът сграбчи един фенер, хвана ме за ръката и ме приведе през някаква врата, скрита в стената на спалнята на кралицата, откъдето се озовахме в лабиринт от коридори.

Коридорът беше тесен, затова вървях зад него. Когато вече не можех да издържа на мълчанието му, го попитах:

— Чухте ли леля ви да произнася Апсиг?

Той кимна.

— Заключението ми се струва достатъчно ясно.

— Че Джоузеф й е дал виното ли? Дали е било предназначено само за Ардмагара или…

— И за двамата, без никакво съмнение. — Той погледна назад към мен, но лицето му остана в сянка. — Леля Дион е трябвало да се срещне с Комонот в катедралата.

— Томас не би могъл да ме обърка с нея.

— Предполагам, че те е разпознал, и е решил спонтанно, че може да те убие. Но спомни си: ти си видяла Джоузеф близо до мястото на събитието.

— Нали смятахте, че това е твърде несъществено.

— Така беше, докато името му не изникна преди малко! — извика той, а явно напрежението от тази вечер беше надделяло над обичайното му благоразумие.

Стигнахме кабинета на кралицата, но той беше празен. Кигс изруга.

— Трябва да се разделим — предложих аз. — Ще отида да проверя пак в голямата зала.

Той кимна мрачно.

— Аз пък ще мобилизирам стражата. Ще ги намерим.

Докато тичах към залата, вече се бях свързала в мислите си с Абдо.

— Абдо, намери Ларс. Изчакайте ме близо до сцената. Виждаш ли мадам Окра?

Абдо забеляза посланичката близо до десертите, след което ми съобщи, че отива до гардеробните, за да намери Ларс. Свързах се със самсамеца, за да го уведомя, че малкият танцьор идва към него.

Обмислих дали да не наруша дадената дума и да се свържа с мадам Окра, но тя се беше държала достатъчно сприхаво по-рано, а сега се нуждаех от помощта й. Имах нужда от нейната способност, колкото и странно да бе това, за да изпълни обещаното. Когато стигнах до голямата зала, тя беше точно там, където Абдо ми бе посочил, и водеше оживен разговор с Фулда, самотния драконов посланик. Минах покрай танцовите двойки, изумена, че някои все още имаха енергия да танцуват волта, когато сигурно се беше почти съмнало. Застанах до мадам Окра и казах:

— Прощавайте, посланик Фулда, но трябва да открадна мадам Окра за момент. Опасявам се, че е спешно.

Добрите маниери бяха по-полезни по-скоро за нея, отколкото за него. Тя се изпъчи самодоволно, но не стана по-висока от това, и каза:

— Чухте я, Фулда. Къш.

Очите на посланик Фулда проблеснаха, когато ме погледна.

— Значи вие сте госпожица Домбег. Изпитвам крайна възбуда, че най-сетне се запознаваме.

Отвърнах на погледа му и се зачудих какво ли беше чул за мен.

— О, не ви е срам! — извика мадам Окра и го шляпна. — Тя не е по-специална от мен, а вие ме познавате от години. Ела, Серафина!

Тя ме хвана за ръката и ме издърпа след себе си.

— Добре, какво искаш сега? — попита тя, когато останахме само двете в един ъгъл.

Поех си дълбоко въздух.

— Трябва да открием кралицата и Глизелда.

— Предполагам, че не са в кабинета, нали?

Опулих й се.

— Какво ви подсказва стомахът?

— Стомахът ми не възприема молби, малка госпожичке! — високомерно рече тя. — Той упътва мен, а не аз него.

Наведох се към жабешкото й лице и й демонстрирах отвъд всякакво съмнение, че не само мога да ръмжа не по лошо от нея, а и че един ден даже щях да я задмина в това умение:

— Казахте ми, че вашият стомах ви дава възможност да бъдете на точното място в точното време. Смъртна опасност може да грози кралицата и Глизелда дори в този миг, затова бих казала, че точното място е там, където се намират те, а точното време — преди да им се е случило нещо лошо!

— Ами благодаря ти за допълнителната информация — сбърчи нос тя. — Имам нужда от нещо, за да мога да продължа. Това не е магия, нали знаеш. По-скоро е като стомашно разстройство.

— Насочва ли ви нанякъде или не?

Тя се замисли за миг, като почука с пръст по устните си.

— Да. Насам.

Поведе ме към една врата, точно когато Кигс влезе през друга. Извиках и му махнах. Той се втурна към нас направо през дансинга, като разпръсна и смути танцуващите. Мадам Окра не го изчака и се шмугна в коридора към източното крило. Следвах я от разстояние, докато Кигс не ни настигна.

— Къде отиваме? — попита задъхано той.

— Открихме местонахождението на Глизелда и кралицата — отвърнах аз и изпитах ужас от това какъв можеше да е следващият му въпрос.

— Къде са те?

— О, свети Вит, откъде мога да знам? — измърмори мадам Окра и се разбърза още повече.

Кигс извърна недоверчиво очи към мен.

— Какво става тук?

— Тя има предчувствие. Имам й доверие. Нека й дадем възможност.

Кигс изсумтя скептично, но продължи да ни следва. Пристигнахме пред вратата на скотската му кула. Мадам Окра неколкократно натисна шумно дръжката, но вратата беше заключена.

— Къде води тази врата и имате ли ключ за нея, принце? — попита мадам Окра.

— Не е възможно да са горе — измрънка той, но потърси ключа.

— Как ли са влезли вътре? — попитах аз, когато ключалката изщрака.

— Глизелда има ключ. Не е невъзможно, но не и правдоподобно…

Той рязко спря. Неясни гласове отекваха надолу по спираловидното стълбище.

— За бога, Светци!

Мадам Окра понечи да тръгне с тропот по стълбите, но Кигс я спря, вперил съсредоточен поглед нагоре. Той сложи пръст до устните си и се придвижи тихо с ръка върху дръжката на меча си, а ние последвахме примера му. Вратата най-горе беше леко открехната, което позволяваше на светлината и звукът да се процеждат надолу към нас. Чувахме смеха от три… не, четири различни гласа. Кигс ни даде знак да останем на място.

— Това е достатъчно. Прекрасно — изрече един глас, който аз предположих, че принадлежи на кралицата.

— Благодаря ви! — изчурулика друг глас, който очевидно бе на Глизелда. — Няма ли да изчакаме майка ми и братовчеда Лусиън?

Трети глас отговори приглушено и неясно, последван от дрънченето на стъкло в стъкло, докато се пълнеше още една чаша с вино.

Кигс се обърна към нас и започна да отброява обратно с пръсти: три, две, едно…

Той отвори широко вратата, точно когато кралицата, Глизелда и лейди Коронги вдигаха тост за новата година с чаша вино. Джоузеф, графът на Апсиг, стоеше малко по-встрани и държеше бутилката в ръка.