Рейчъл Хартман
Серафина (29)

24.

Но на кого да кажех?

Кигс ми беше ядосан. Глизелда щеше да се чуди откъде зная и защо не съм го съобщила по-рано. Предполагам, че можех да излъжа и да обясня, че Орма току-що ми го е съобщил, но самата мисъл за вуйчо ми ме накара да се натъжа.

Трябваше да споделя с Орма. Внезапно ми дойде наум, че той би искал да знае за случилото се.

Станах призори и седнах до клавесина, като обгърнах с ръце тялото си, за да се предпазя от сутрешната хладина. Изсвирих акорда на Орма, без да имам никаква представа дали той щеше да ми отговори и дали вече не бе потеглил към неизвестни местности.

Котенцето се включи с избръмчаване.

— Тук съм.

— Това е осемдесет и три процента от всичко, което исках да разбера.

— Какво представляват останалите седемнадесет?

— Кога ще тръгваш? Трябва да говоря с теб.

Последва мълчание, прекъсвано от тупкане, сякаш той оставяше някакви тежки книги. Ако възнамеряваше да опакова всяка книга, която притежаваше, щеше да е цяло щастие да успее да тръгне преди края на седмицата.

— Спомняш ли си онзи новолюспест, с който бях натоварен? Той все още е тук.

Да го вземеха мътните.

— Нали беше обявен за негоден да го обучаваш?

— Или на никой не му пука, че го водя по лошия път — напълно вероятно, като се има предвид колко е безполезен, — или смятат, че той ми помага да си стегна багажа, което не е така.

Котенцето излъчи някакво недоволно мърморене, след което вуйчо ми изрече ясно:

— Не, няма.

Усмихнах се с лека симпатия към окото на котенцето.

— Относно твоя въпрос — най-сетне се обърна към мен той. — Ще тръгна за дома и към хирурзите след три дни, в деня на вашата Нова година, след като опаковам всичко тук. Ще направя точно каквото се изисква от мен по закон. Бях заловен и сега съм наказан и нямам друга възможност.

— Трябва да говоря с теб насаме. Искам да се сбогуваме, докато все още ме познаваш.

Последва много дълга пауза и за момент си помислих, че той е прекратил връзката. Почуках загрижено по окото на котенцето и най-сетне гласът му се чу, макар да беше слаб:

— Извинявам се, ала нелепият ларинкс на това тяло заяде, но изглежда, че отново проработи. Ще дойдеш ли утре в града заедно с останалата част от кралския двор, за да гледаш Златните пиеси?

— Не мога. Утре имаме генерална репетиция за концерта в Нощта на договора.

— Тогава не виждам как е възможно да разговарям с теб. Мисля, че тук е мястото да издам една мощна ругатня.

— Направи го — окуражих го аз, но този път наистина връзката беше прекъснала.

Блъсках си главата над всичките странни ударения върху думите в изреченията му, докато се грижех за люспите си и пиех чай. Може би бях станала свидетел на първия известен досега опит на един дракон да говори саркастично. Жалко, че не знаех как работеше устройството на клавесина, защото то със сигурност можеше да запише словото му за бъдещите поколения дракони, които да се поучат от него: Ето това, новоизлюпени, е един смел опит, но не чак толкова сполучлив.

Опитах се да се изсмея, но смехът ми прозвуча неискрено. Той щеше да замине — не знаех кога или къде, нито за колко дълго. Ако искаше да избяга от Цензорите, нямаше да рискува да остане близо до мен. Той щеше да си тръгне завинаги. Можеше да нямам възможност да му кажа сбогом.

* * *

Нещо се беше променило през деня, в който си бях останала в леглото. В залите не се разнасяше глъч — всички изпълняваха своите задачи, като изглеждаха мрачни и обезпокоени. Очевидно свободно обикалящите из провинцията дракони не се харесваха на никого. Докато отивах на закуска, забелязах, че някои хора се измъкваха в страничните помещения, когато ги приближах, а други, които бяха принудени да минат покрай мен в коридора, отказваха да ме погледнат в очите, или да ми кажат добро утро.

Несъмнено никой не обвиняваше. Аз бях открила Имлан, но не бях изпратила мъничък ард по петите му — това бе решение на кралицата и съвета. Казвах си, че си въобразявам някакви неща, докато не влязох в трапезарията на северната кула и цялата зала се смълча.

На пейката между Гънтард и слабичкия тромбонист имаше място, ако само един от тях се преместеше съвсем малко.

— Извинете — рекох аз, но те се престориха, че не ме чуват, — … бих искала да седна тук — довърших, но и двамата гледаха купа с много жито пред тях и не можеха да вдигнат поглед от него.

Издърпах полата си и пристъпих над пейката по един доста неприличен за възпитана дама начин, а те вече изгаряха от желание да офейкат. Всъщност тромбонистът реши, че закуската му не е чак толкова възхитителна и я заразя цялата.

Не можех да привлека вниманието на сервитьора никой на масата не ме поглеждаше. Не можах да го понеса — тези момчета бяха, ако не точно приятели, то поне колеги и създатели на песента в моя прослава. Несъмнено това трябваше да значи нещо.

— Хайде, изплюйте камъчето — казах аз. — Какво съм направила, за да заслужа вашето мълчание?

Те се спогледаха косо с неспокоен поглед. Никой не искаше да е първият, който да го изрече на глас. Най-сетне Гънтард проговори:

— Къде беше снощи?

— Спях в леглото си, за да наваксам за безсънната нощ от предната вечер.

— А, да, твоята героична експедиция и намирането на дракона отцепник — каза един от изпълнителите на крумхори, докато си бъркаше в зъбите с кост от пушена риба. — Е, сега даде повод на драконите да бродят свободно из Горед и на принцеса Глизелда да ни мушка!

— Да ви мушка ли?

От цялата маса музикантите повдигнаха превързани пръсти. Някои от пръстите правеха доста обидни жестове. Опитах се да не го приемам лично, но не беше лесно.

— Инициативата за проверка на видовете от страна на принцесата — изсумтя Гънтард.

Имаше само един съвсем прост начин да се разпознае саарантра: по сребърната кръв. Глизелда се опитваше да намери Имлан, ако той се криеше в двореца.

Един лютниер размаха опасно вилицата си.

— Вижте я — тя няма намерение да позволи да я мушкат!

Драконите не се изчервяваха — те пребледняваха. Моите зачервени бузи можеха да пропъдят съмненията, но това естествено не се случи. Така че им казах:

— На драго сърце съм готова да сътруднича. Просто за пръв път чувам за това.

— Нали ви казах, глупаци — рече Гънтард и преметна ръка върху рамото ми, внезапно влизайки в ролята на моя защитник. — Не ми пука какви са слуховете — нашата Фина не е дракон!

Стомахът ми се сви. Бедна ми, света Пру. Имаше голяма разлика между не иска да бъде мушкана като останалите от нас и говори се, че е дракон под прикритие. Опитах се гласът ми да прозвучи безгрижно, но той стана писклив:

— Какъв е този слух?

Никой не знаеше откъде е дошъл, но бе минал през целия кралски двор като огън през летни ниви. Аз съм била дракон. Не съм отишла, за да заловя отцепника, а за да го предупредя. Можех да говоря муутия. Разполагах с приспособления. Преднамерено бях изложила на опасност принца.

Стоях там шокирана и се опитвах да разбера кой би могъл да изрече всичките тези неща. Можеше да е Кигс, но не бях склонна да повярвам, че той е таткова злобен. Не, склонна бе твърде меко казано — това беше немислимо. Не вярвах много в Рая, но вярвах в доблестта на принца, дори когато бе ядосан. Даже, особено когато бе ядосан — той правеше впечатление на човек, който ще се придържа още повече към своите принципи, когато е под натиск.

Но кой тогава?

— Аз не съм дракон — заявих плахо аз.

— Хайде да проверим това веднага — предложи Гънтард и удари с длани по масата. — Успокой душите на всички и се позабавлявай едновременно.

Отдръпнах се, като си мислех, че възнамерява да ме намушка — но с какво, с лъжицата за овесени ядки ли, когато той се изправи и ме хвана за лявата ръка. Аз грубо я отскубнах с усмивка, крехка като стъкло, но се изправих, за да го последвам, надявайки се, че няма да почувства нужда да ме хваща отново, ако просто охотно вървях подире му. Очи от всички краища ни следяха.

Прекосихме мрачно притихналата трапезария и се спряхме при масата на драконите. Тази сутрин те бяха само двама — блед, мъжки саар и късо подстригана женска, нисши секретари, които не бяха тръгнали да търсят Имлан, а бяха оставени, за да ръководят посолството. Те седяха сковано, с кифли вдигнати към устите си, и гледаха втренчено Гънтард, сякаш той беше някаква говореща ряпа, която се бе промъкнала изненадващо към тях.

— Прощавайте, саарантраи — извика Гънтард, като се обърна към цялата зала, масите, прозорците, сервитьорите и всичко около нас. — Твърди се, че вие можете да разпознавате собствения си вид по миризмата. Вярно ли е? Саарантраите обмениха предпазливи погледи.

— Думата на един саарантра не се зачита в съда по определени въпроси, а този е точно такъв — каза мъжкият саар и избърса изтънчено пръстите си по покривката на масата. — Ако се надявате да избегнете проверката за определяне на видовете, не можем да ви помогнем.

— Не на мен. На нашата помощник-учителка по музика Серафина. Тя трябва да се подложи на пускането на кръв, както ни се налага на всички нас, но се разпространяват зли и отвратителни слухове, които аз искам да опровергая. Гънтард сложи едната си ръка върху гърдите, а другата вдигна във въздуха като някой самохвалко в пиеса. — Тя е моя приятелка, а не някакъв зъл и лъжлив дракон! Помиришете я и го потвърдете.

Не можех да помръдна — бях обгърнала с ръце тялото си сякаш това действие само по себе си щеше да ме предпази спонтанно да избухна. Саарантраите трябваше да станат и да ме приближат, за да дойдат достатъчно близо и да различат миризмата ми. Женската ме подуши зад ухото, повдигайки настрана косата ми като тъмна завеса. Мъжкият се наведе театрално над лявата ми ръка — носът му щеше да се напълни с ухание. Тази сутрин бях сменила превръзката на раната, която сама си бях причинила, но той несъмнено щеше да я разпознае. Може би миришех вкусно — кръвта ми бе толкова червена, колкото на всички гореди.

Стиснах зъби и се приготвих за удара. Саарантраите се отдръпнаха и отново седнаха, без да проронят и дума.

— Е? — поиска да узнае Гънтард.

Цялата зала бе затаила дъх.

Моментът настъпи. Отправих кратка молитва.

Женският саар проговори:

— Вашата помощник-учителка по музика не е дракон.

Гънтард започна да ръкопляска и като шепа чакъл, хвърлен надолу по планинския склон, лека-полека още ръце се присъединиха, докато най-сетне не бях затрупана от лавина от аплодисменти.

Зяпнах саарантраите. Те не биха могли да не разпознаят миризмата на дракон. Да не би да си бяха помислили, че съм учен, който е освободен от задължението да носи звънец, и си бяха замълчали от уважение към моето предполагаемо изследване? Може би.

— Засрамете се всички вие, които вярвате на слухове! — извика Гънтард. — Серафина винаги е била почтена, справедлива и мила добър приятел и отличен музикант…

Мъжкият саар намигна бавно като жаба, преглъщаща вечерята си. Женската посочи небето едва доловимо, но по невъзможно да бъде сгрешен начин. Съмненията ми изчезнаха. Те ме бяха подушили. Бяха излъгали. Може би се надяваха, че аз съм неупълномощен дракон, и постъпвайки така, просто правеха напук на Гънтард и всички останали, които кимаха в знак на съгласие, че притежавам за всички благородни, морални и неподобаващи на драконите качества.

Никога не бях виждала разрива между нашите народи, демонстриран толкова ясно. Тези саарантраи нямаше да си помръднат пръста за хората в тази зала — може би дори нямаше да предадат и самия Имлан. Колко ли дракона щяха да застанат на негова страна, ако изборът им бе между това да се подчинят на горедското тесногръдие, или да нарушат закона?

Гънтард продължаваше да ме тупа по гърба и да възхвалява моите човешки добродетели. Обърнах се и излязох от залата, без да закуся. Представих си как Гънтард не забелязва, че мен ме няма и тупа празния въздух.

* * *

— Искам утре да си вземеш почивен ден. Иди да гледаш Златните пиеси, посети семейството си, излез да пийнеш или каквото искаш там. Аз ще се оправя с генералната репетиция — каза ми Виридий в своя апартамент.

Той ми диктуваше някаква композиция. Думите му ме изненадаха толкова силно, че аз притиснах несръчно писалката към грапавото парче пергамент и оставих огромно мастилено петно върху него.

— Нещо лошо ли съм направила, сър? — попитах и попих цапаницата с парцал.

Той се облегна върху кадифената си възглавница и се втренчи през прозореца към облачното небе и покрития със сняг двор.

— Тъкмо обратното. Ти внасяш подобрение във всичко, до което се докоснеш. Смятам, че си заслужи един почивен ден.

— Току-що ползвах почивен ден. Два, ако нападението на Аракон може да се брои за почивка.

Той прехапа долната си устна.

— Снощи съветът взе решение…

— За инициативата за проверка на видовете ли? Гънтард ми каза за това.

Виридий ме изгледа остро.

— Помислих си, че би предпочела да не присъстваш там.

Ръцете ми станаха лепкави — избърсах ги в полата си.

— Сър, ако имате предвид един слух, който се разпространява за мен, от неизвестно лице, то мога да ви уверя…

Той сложи подутата си от подагра, приличаща на птичи крак ръка върху предмишницата ми и повдигна ръждивите си вежди.

— Ще кажа някоя добра дума за теб — рече маестрото. — Зная, че невинаги е лесно да работиш с мен, но ти се справяш добре. Макар че не го казвам често, това не значи, че не го забелязвам. Ти си най-талантливото нещо, което сме имали по тези земи откакто Тертий ни бе отнет, дано вечеря на Райската маса.

— Ще кажете някоя добра дума за мен ли, защо?

Дебелите му устни трепнаха.

— Серафина, аз познавах майка ти.

Останах с отворена уста.

— Вие грешите, сър.

В стаята сякаш нямаше достатъчно въздух.

— Чух изпълнението й в шато Родолфи в Самсам преди около двадесет години, когато пътувах заедно с Тертий — дано почива в Райското огнище. Тя беше изключително запленяваща. Когато Тертий ми каза, че е саар, първоначално не му повярвах.

Виридий посочи каната. Налях му чаша вода, но когато му я занесох, той поясни:

— Не, не, за теб е. Целият ти врат е червен. Успокой се, дете. Аз знаех това през цялото време, но не казах на никого.

Кимнах разтреперано. Чашата тракаше по зъбите ми.

Виридий разсеяно почукваше с бастуна си по пода, докато не реши, че отново съм готова да го слушам.

— Помолих Лин да преподава в „Света Ида“, където по това време бях директор. Каза, че не може, защото самата тя беше студентка и почти бе приключила със своето изследване. Станах й поръчител по молбата за освобождаване от задължението да носи звънец, за да може да провежда своето изследване тук, без да плаши библиотекарите… или учениците си, защото се надявах, че тя ще преподава. Струваше ми се идеално.

Установих, че изпитвах силно желание да го зашлевя, сякаш той беше виновникът за всички мои проблеми.

— Не е било идеално.

— Погледнато назад във времето, вероятно това не е изненадващо. Тя, майка ти, наистина можеше да мине за човек и беше нещо изключително. Не си даваше труд да се представя за елегантна и свенлива, нито притежаваше подобни глупави качества — беше силна и практична жена, не приемаше глупостите на хората. Ако имах някакъв интерес към жени, то дори и аз можех да се видя влюбен в нея. Това, разбира се, е чисто теоретично, като идеята, че някой може да повдигне целия свят с достатъчно дълъг лост. Би могло, но не е реално. Затвори си устата, мила.

Усетих болезнено сърцебиене.

— Знаели сте, че тя е саар, а баща ми човек и никога не сте казали на никого?

Той се изправи на крака и докуцука до прозореца.

— Аз съм даанит. Не се занимавам с това да критикувам любовните връзки на другите хора.

— Като неин поръчител не е ли трябвало да я докладвате в посолството, преди да се е стигнало твърде далеч? — попитах аз с глас, изпълнен със сълзи. — Не можехте ли поне да предупредите баща ми?

— Изглежда логично, погледнато назад във времето — каза тихо той, докато оглеждаше някакво петно върху предната част на свободно пуснатата му ленена риза. — По онова време аз просто бях щастлив за нея.

Неуверено си поех дъх.

— Защо ми казвате за това сега? Нали не сте решили да…

— Да се откажа от своята несравнима асистентка ли? Приличам ли ти на луд, госпожичке? Защо си мислиш, че те предупреждавам за пускането на кръв? Ще те скрием някъде или ще намерим някой сигурен човек по-високо в йерархията, който може да пази тайна. Принцът…

— Не — възразих твърде бързо аз, — няма нужда. Кръвта ми е червена, точно колкото и вашата.

Той въздъхна.

— Значи разкрих колко много се възхищавам на работата ти. За нищо. Сега ще се почувстваш свободна да мързелуваш и да се пъчиш наляво-надясно, предполагам!

— Виридий, не — изрекох аз, пристъпих към него и импулсивно го целунах по оплешивяващата му глава. — Много добре зная, че това е твоя работа.

— Дяволски си права — измърмори той. — А и освен това съм си я заслужил.

Помогнах му да се настани обратно на подагрената си кушетка и той приключи с диктовката на главната тема и две подтеми на своята композиция, заедно с идеята за превъплъщаването на всяка една в другата, което включваше необикновено транспониране. Първоначално аз механично записвах всичко — отне ми известно време да се успокоя след разкритията на Виридий за майка ми, но музиката ме утеши и изпълни със страхопочитание. Вътрешно се чувствах изумена като селско момиче, което вижда катедрала за първи път. Ето ги там контрафорсът и прозорците към които се издигаше музиката, ето ги колоните, куполът — по-прозаични елементи от конструкцията, а всичко това служеше на общата цел да пречиства и усъвършенства величественото пространство вътре, един възвисяващ се простор, вдъхващ не по-малко страхопочитание от архитектурата, която го ограждаше.

— Предполагам, че не ме взимаш на сериозно — каза нацупено Виридий, докато почиствах перата за писане и се приготвях да си тръгна.

— Моля? — възкликнах учудено аз. Бях прекарала последния час във възхищение от неговото майсторство. По моята представа такова поведение беше равносилно на това да приемеш някого на сериозно.

— Ти си достатъчно нова в кралския двор и вероятно затова не разбираш щетите, които могат да ти причинят слуховете. Вземи си отпуска, госпожице. Не е срамно да направиш стратегическо отстъпление, докато изчакваш Скандал, този проклет василиск, да извърне смразяващия си поглед в друга посока — особено ако си някой, който наистина има какво да прикрие.

— Ще го имам предвид — отговорих аз и леко се поклоних.

— Не, няма — измърмори той, докато се обръщах да си ходя. — Ти приличаш твърде много на майка ти.

* * *

Дневната светлина угасна рано, подпомагана от мрачна облачна покривка — задаваше се още сняг. След един изпълнен със задачи и поръчения ден оставаше само да проведа урока по клавесин на принцесата. Тя самата също бе имала натоварен ден, изпълнен със задължения към съвета. Петима пратеника ме бяха търсили през целия ден, като всеки от тях бе изпратен с молба за допълнително отлагане на урока й, докато най-накрая не бе изтеглен почти преди вечеря. Тъкмо когато наближавах южния солар, един последен куриер ме пресрещна. Сигурно бях облещила очи, защото момчето се изплези, преди да се затича нагоре по коридора.

Бележката очевидно беше продиктувана. На нея пишеше:

„Принцесата моли да се срещнете с нея на долния етаж във второто перално помещение. Спешно е. Елате незабавно.“

Примигнах объркано, когато прочетох пергамента. Защо Глизелда искаше да се срещнем на такова скришно място? Може би се страхуваше, да не би да ни подслушват.

Спуснах се по едно стълбище, използвано от слугите, надолу към тесните служебни коридори. Минах под главната зала и залите за аудиенция, покрай складовете, жилищните помещения на слугите и залостения, мрачен вход на затвора на замъка. Прекосих някакво задушно перално помещение, но това не бе пералнята, която търсех — стигнах до това заключение заради съвсем очевидното отсъствие на принцеса Глизелда. Попитах една перачка, която ме упъти да продължа по-надолу по коридора в мрака.

Стигнах до пещта, която се свързваше с отоплителните канали за банята на кралицата. Трима изцапани мъже хвърляха въглища в зейналата й паст, която неприятно ми напомни за тази на Имлан.

Мъжете ме изгледаха похотливо, като се облегнаха на своите лопати и ми хвърлиха беззъби усмивки.

Спрях, усещайки силно вонята на въглища в ноздрите си. Дали бях разбрала перачката правилно? Несъмнено никой не би искал да носи дрехи, изпрани в такава близост до въглищния пушек, нали?

Обмислих дали да не попитам за посоката огнярите при отоплителните тръби, но имаше нещо зловещо във външността им. Наблюдавах ги, докато загребваха с лопати, и сякаш не можех да отвърна поглед. Жегата лъхаше по откритото ми лице, дори от разстояние. Силуетите им бяха черни дупки на светлината на пещта. Парлив дим насищаше цялото помещение и щипеше очите и дробовете ми.

Това място беше като Пъкъла с мъченията, които очакваха душите, отказали се от Райската светлина. Поради някаква причина вечната агония все още бе предпочитана пред това да нямаш въобще душа. Не бях сигурна, че разбирам защо.

Обърнах гръб на това дяволско видение. Една черна, рогата фигура застана точно на пътя ми.