Рейчъл Хартман
Серафина (23)

18.

Тръгнах си от бала скоро след това и се оттеглих в убежището на апартамента си. Трябваше да се погрижа за градината си и имах нужда от сън, ако щях да ставам рано. Това със сигурност бяха две много добри причини да си тръгна.

Но това не бяха истинските причини. Нито посетих гротескните същества, нито пък си легнах.

Крайниците ми вибрираха от безпокойство. Съблякох се, сгънах кафтана и роклята с маниакална педантичност, пригладих гънките с юмрук, сякаш плисетата щяха да ме успокоят. Обикновено оставах по долна риза — мразех да съм гола, — но сега свалих и нея, сгънах я, запратих я раздразнено по защитния параван, вдигнах я и пак я метнах.

Разхождах се и потривах люспите по корема си, които бяха гладки като огледало в едната посока, а в другата като хиляди остри зъби. Ето това бях аз. Това тук. Това. Насилих се да погледна покритието от плочки във формата на сребърни полулунички, отвратителната линия, откъдето израстваха през плътта ми, като зъби пробиващи си път през венец.

Аз бях чудовище. Имаше неща на този свят, които не можех да имам.

Качих се в леглото, свих се на топка и заплаках с плътно затворени очи. Виждах звезди зад клепачите си. Не влязох в градината — намирах се в безименното нищо. Една врата се появи неочаквано сред неразличимата мъгла на съзнанието ми. Уплаших се, че тя можеше просто да се появи, без да го желая, но бях изведена от състоянието на самосъжаление.

Вратата се отвори. Затаих дъх.

Плодоядния прилеп надникна иззад нея. Потреперих. Той се държеше толкова добре, откакто го бях помолила за това, че почти бях забравила за проблема. Виждайки го извън градината обаче, ме уплаши. Нямаше как да не се сетя за Джаноула с цялото й надничане и любопитстване, както и как на практика беше организирала домакинството в главата ми.

Лицето на Плодоядния прилеп стана приветливо, когато ме видя. Той изглеждаше безразличен към личната част на ума ми — просто беше търсил мен. За мой ужас аз бях гола в собствената си глава — промених това само с мисъл.

— Намери ме — казах аз, приглаждайки въображаемата си рокля, или по-скоро сякаш исках да се уверя, че имам такава. — Знам, че тази вечер не съм идвала в градината. Не мога… не мога да я гледам. Омръзна ми да се грижа за нея. Омръзна ми да… да съм това.

Той протегна жилавите си, смугли ръце.

Обмислих предложението, но не можех да си наложа да предизвикам видение.

— Съжалявам — обясних аз. — Всичко ми се струва толкова мъчително в момента и… — не можах да продължа.

Щеше да ми се наложи да го изгоня. Не виждах как ще събера сили, за да го направя.

Той ме прегърна — беше нисък, дори не стигаше до рамото ми. Аз също го прегърнах, опрях бузата си до меките, тъмни къдрици на косата му и заплаках. И тогава по някакъв начин, без да съм сигурна как, заспах.

* * *

Кигс беше унил, но и бодър за човек, който не беше спал повече от четири часа. Аз не бързах със своите сутрешни задължения, защото предполагах, че ще потеглим малко по-късно, но той беше пристигнал пред кабинета на кралицата преди мен, облечен в мрачни цветове като някой селянин. Никой обаче нямаше да го вземе за селянин отблизо — кройката на жилетката му беше твърде изтънчена, вълнените му дрехи — твърди меки, а усмивката му — твърде ведра.

Някакъв мъж се тътреше до него — осъзнах с изненада, че това беше Ларс.

— Той питаше за теб снощи, след като ти изчезна — обясни ми Кигс, когато приближих. — Казах му, че може да те види тази сутрин, преди да тръгнем.

Ларс бръкна под своята черна жилетка и извади голям сгънат пергамент.

— Проектиръх т’ва снощи и искам да ти го дам, госпожице Домбег, защото нямал друг по-добър начин на… да благодаря ти.

Той ми подаде хартията с елегантен жест, след което, изненадващо бързо за такъв едър мъж, изчезна по коридора.

— Какво е това? — попита Кигс.

Пергаментът се диплеше като жив, докато го разстилах. Приличаше на схема на някакъв вид машина, макар че не можех да кажа кое бе горната и кое долната й част. Кигс имаше по-конкретна идея.

— Това балиста ли е?

Той надничаше иззад рамото ми — дъхът му миришеше на анасон.

Попитах го:

— Какво е балиста?

— Това е нещо като катапулт, но мята копия. А този стреля с… какво е това?

Приличаше на харпун с мехур, пълен с нещо неустановено.

— Не мисля, че искам да узная — отговорих аз.

Приличаше на огромен иригатор за клизма на дракони, но не желаех да кажа това на глас пред принца на царството, без значение дали беше незаконороден или не.

— Прибери го тук — предложи той и ми подаде дисагите, в които, изглежда, бе сложен обядът ни. — Достатъчно топло ли си облечена, за да яздиш?

Надявах се да е така. Никога не бях яздила кон, тъй като бях градско момиче, но бях успяла да си изнамеря чифт порфирийски панталони и освен това бях облечена както винаги с няколко ката дрехи.

Бях окачила обецата на Орма около врата си, завързана на една връв. Усещах студената й маса, ако поставех ръка до сърцето си.

Тръгнахме през двореца, надолу по коридорите, минахме през врата, скрита зад един гоблен, и се спуснахме надолу през редица от пасажи, които никога не бях виждала. Някакви стълби ни отведоха под нивото на сутерените до един неравен тунел. Минахме през три заключени врати, които Кигс добросъвестно отключваше и заключваше след нас, докато аз държах фенера. Според чувството ми за ориентация, вървяхме приблизително в посока запад. Подминавайки две огромни каменни врати, тунелът се разширяваше в естествена система от пещери. Кигс изуваше по-малките разклонения и избираше най-широкия и най-равен маршрут всеки път, докато не достигнахме изхода на една пещера върху склона под западната стена на замъка.

Широката долина на реката Мюз се простираше пред нас, обвита в сутрешната мъгла. Гъсти облаци скриваха лика на небето. Кигс се спря с ръце на кръста, наслаждавайки се на гледката.

— Това е била врата за вилазки по време на война, невидима отдолу. Спестихме си обиколка през града, видя ли? Има конюшня в подножието на този хълм — конете ни чакат там.

По прашния под на пещерата се виждаха оставени наскоро следи.

— Кой използва тези пещери сега?

— Чичо Руфъс, дано почива в лоното на всички Светци, използваше този маршрут, за да ходи на лов. Сметнах, че няма нищо лошо да минем по стъпките му. Доколкото ми е известно, никой друг не го използва. — Той ме погледна.

Посочих към някакви захвърлени дрехи зад скалата.

— Хм! Да не би овчари да са търсили подслон по време на буря?

Той вдигна една от дрехите и се оказа, че е добре скроена, но семпла рокля. Всяка жена в двореца притежаваше поне чифт такива — най-малкото знаех, че аз имам такива.

— Да не би слугини да са се срещали с любовниците си тук? Но как са могли да преминат през три заключени врати и защо ще оставят дрехите си?

— Странно е.

Той се ухили.

— Ако това е най-голямата загадка, на която ще се натъкнем днес, спокойно можем да се наречем късметлии. — Принцът сгъна отново роклята и я сложи обратно зад скалата. — Наблюдателна си. Не е лошо да си готова да използваш това умение — склонът е скалист и най-вероятно влажен.

Докато си проправяхме път надолу по хълма, установих, че дишам по-леко. Въздухът беше чист — атмосферата в града и в двореца сякаш бе по-гъста в сравнение, пропита с проблеми и натежала от безпокойство. Тук, под необремененото свободно небе, бяхме само двама и аз въздъхнах облекчено, осъзнавайки за пръв път какъв страх от затворени пространства бях изпитвала.

Конете наистина ни чакаха. Кигс очевидно беше предупредил, че ще язди с жена, защото моята кобила беше с малко странично седло в комплект със стремена. Това ми се стори много по-разумно, отколкото да бяха сложили нормално седло. Кигс обаче не беше доволен.

— Джон! — извика той. — Така не може! Имаме нужда от истинско седло и юзда!

Старият коняр се намръщи.

— Шарпи ми каза, че ще яздите с принцесата.

— Не, Шарпи не ти е казал това! Ти си го предположил. Госпожица Домбег би искала сама да държи юздите на собствения си кон, а не да я водят на повод, яхнала малко конче! — Той се обърна с извинително изражение към мен, но нещо по лицето ми го накара внезапно да се разколебае. — Нали искаш ти да яздиш?

— О, да — възкликнах аз и се примирих с това.

Вдигнах краищата на полата си, за да покажа колко добре съм се подготвила с порфирийските панталони и всичко останало. Той примигна с очи и аз осъзнах, че това беше най-неподобаващото за една възпитана дама действие — но нали и той ме караше да яздя по един неподобаващ за дама начин? Нямаше как да изглежда, че се държа прилично, каквото и да правех.

Може би това означаваше, че трябва да спра да се тормозя за такива неща.

Доведоха кобилата с новата екипировка — придърпах нагоре полата си и успях да я възседна от първия път, без да чакам някой да ме хваща за кръста и да ми помага. Кобилата се завъртя в кръг. Никога не го бях правила това, но знаех как става на теория и не ми отне много време, преди да накарам животното да се движи в права линия и в почти правилната посока.

Кигс ме настигна.

— Нямаш търпение да потеглим май? Тръгнала си без дисагите си.

Успях да спра кобилата и да я удържа почти мирно, докато той завързваше дисагите, след което потеглихме. Кобилата ми имаше определени идеи за това накъде трябваше да вървим — тя харесваше вида на наводнените ливади пред нас и смяташе, че не се движим достатъчно бързо натам. Опитах се да я удържа и да оставя Кигс да води, но тя беше доста непоколебима.

— Какво има отвъд този воденичен улей? — извиках през рамо към принца, сякаш имах някаква представа къде отивахме.

— Мочурищата, където бе намерен чичо Руфъс — отвърна той и проточи врат, за да погледне. — Можем да спрем там, макар че се съмнявам стражата да е пропуснала нещо.

Кобилата ми забави ход, когато приближихме тесния канал — тя искаше да отиде при наводнените ливади, а не в бодливото, обрасло с храсти, мочурище. Дадох знак на принца да застане начело, сякаш нарочно бях забавила ход. Кобилата ми отказваше да се качи на моста.

— Не, няма да правиш така — тихо й казах аз. — Защо се държиш страхливо? Ти си по-смела от всички нас.

Кигс яздеше напред в тръс, а сиво-кафявият му плащ се вееше зад него. Той се задържаше на седлото без усилие и конят му сякаш се отзоваваше на самите му мисли — нямаше го това ненавременно и силно подръпване на юздите, което аз бях принудена да използвам. Той отби от пътя, почти веднага след като минахме от другата страна на воденичния улей.

Мочурището беше сравнително сухо по това време на годината. Всичката застояла вода беше замръзнала и бе образувала гладка коричка, която хриптеше под копитата. Аз все пак успях да намеря един кален участък, където копитата на кобилата ми потънаха и забуксуваха.

— Насочи я към тревата — посъветва ме Кигс, но кобилата ми беше по-умна от мен и вече се беше запътила натам.

Кигс се спря до някакви голи храсталаци и посочи към хълмовете на север от нас, покрити с черни, зимни дървета.

— Отивали на лов в кралския лес, ей там. Придворните му твърдят, че хрътките се разпръснали…

— И ловците се пръснали след тях ли?

— Не, не, не се прави така. От хрътките се очаква да проучат всички следи — те са обучени да действат самостоятелно. Следват дирята докрай и ако не води до някакъв резултат, се връщат обратно в глутницата. Затова се използват, за да не се налага на ловците да следват всяка фалшива следа в гората.

— Но графът на Апсиг каза, че принц Руфъс е тръгнал след хрътките си.

Кигс се втренчи в мен.

— Разпитвала си го за този ден, така ли?

Нямаше нужда да разпитвам графа. Той се беше похвалил пред придворните дами в Синия салон. Кигс случайно се беше включил в този разговор, но очевидно бе пропуснал дискусията за хрътките. Изглежда, че имах репутация на проницателен следовател, която трябваше да поддържам, затова отговорих:

— Разбира се.

Кигс поклати глава в почуда и аз моментално се почувствах гузна.

— Предполагат, че чичо ми е тръгнал след своята любима хрътка Уна, защото се е отделил от групата и никой не го е видял накъде се е запътил. Но той не е имал причина да го прави. Хрътката си е знаела работата.

— Тогава защо е напуснал групата?

— Може би никога няма да узнаем — каза Кигс и пришпори коня си малко по-напред. — Ето тук са го открили — с помощта на Уна — на следващата сутрин, точно до това поточе.

Нямаше много какво да се види, нямаше кръв, нямаше следи от борба. Дори следите от копита от конете на стражата бяха заличени от дъжда и пълни със стичаща се блатна вода. Имаше една доста дълбока, пълна с вода, яма и аз се зачудих дали това бе мястото, където е лежал принцът. Не беше съхранила характерните очертания на Руфъс.

Кигс слезе от коня и бръкна в кесията, закачена на колана му, откъдето извади медальон на Светец, който беше потъмнял от използване и от годините. Без да обръща внимание на калта, той коленичи край водата и опря почтително медальона до устните си, шепнейки, сякаш искаше да го зареди с молитви. Той стисна очи, като се молеше горещо, но също и за да се опита да спре сълзите си. Съчувствах му — аз също обичах вуйчо си. Какво щях да правя, ако него го нямаше? Не можеше да се каже, че съм много набожна, но въпреки това отправих молитва към всеки Светец, който я приемеше: Пази Руфъс в обятията си. Бди над всички чичовци. Благослови принца.

Кигс се изправи, тайничко избърса очи и хвърли медальона в локвата. Студеният вятър отмяташе косата в лицето му — кръгчетата от медальона във водата изчезнаха сред надигналите се малки вълнички.

Внезапно ми хрумна да се опитам да мисля като дракон. Възможно ли беше един дракон да е седял тук посред бял ден и да убие някой, без да бъде видян? Категорично не. В далечината можех да видя пътя и града. Нищо и по никакъв начин не закриваше гледката.

Обърнах се към Кигс, който вече ме наблюдаваше, и казах:

— Ако дракон го е направил, то чичо ви трябва да е бил убит някъде другаде и преместен тук след това.

— И аз мисля така. — Той хвърли поглед към небето, от което бе започнал да се сипе ситен дъждец върху нас. — Трябва да тръгваме, защото рискуваме да се намокрим.

Принцът яхна коня си и ни изведе от мочурището обратно на сухия главен път. Той пое по северното разклонение, към заоблените хълмове на кралския лес — преминахме само през южния край на тази огромна гора. Тя имаше репутацията на мрачно място, но ние виждахме дневната светлина през цялото време, черните клони разделяха сивото небе в рамки като оловните напречници на прозорците на катедралата. Дъждът стана по-силен и по-студен.

Над третото било гората се превърна в шубрак, а заоблените хълмове — във валози и дефилета. Кигс накара коня си да забави ход.

— Това място ми се струва по-подходящо за убийство на човек. Шубракът е по-рядък от гората и той е имал възможност да маневрира удобно, даже лесно. Можел е да се прикрие в някоя от ямите и да остане незабелязан, докато някой не се изкачи точно отгоре.

— Мислите, че принц Руфъс се е натъкнал на дракона отцепник по случайност ли?

Кигс сви рамена:

— Ако наистина го е убил дракон, то това изглежда вероятно. Всеки дракон, който е възнамерявал да убие принц Руфъс, можеше да намери стотици по-лесни начини да го стори, без да поражда подозрения към своя вид. Ако аз бях на негово място, щях да проникна в двореца и да спечеля доверието на принца, да го подмамя в гората, а после да пусна една стрела в тила му. Щях да кажа, че е било нещастен случай по време на лов… или щях да изчезна. Въобще нямаше да се занимавам с цялата тази работа с отхапаните глави. — Кигс въздъхна. — Преди да дойдат рицарите в замъка, бях убеден, че са били „Синовете на свети Огдо“. Сега не знам какво да си мисля.

Някакъв шум започна да се усилва в периферията на слуха ми, някакво цвърчене като от скакалци през лятото. Сега той вече звучеше достатъчно силно, за да му обърна внимание.

— Какви са тези звуци?

Кигс се спря, за да се ослуша.

— Това трябва да идва откъм колонията на враните. Има огромно ято в дефилето на север от тук. Птиците са толкова многобройни, че винаги има рояк, който обикаля над мястото, вижда се от километри разстояние. Ела, ще ти покажа.

Той отби коня си от пътеката през шубрака нагоре към билото. Аз го последвах. От върха, на около километър, видяхме един бавно движещ се облак от черни птици, които кръжаха и се спускаха заедно. Сигурно бяха хиляди, щом можехме да чуем крясъците от толкова далеч.

— Защо се събират точно там?

— Защо птиците правят каквото и да е било? Не мисля, че някой някога си е дал труд да разбере.

Прехапах устни, защото знаех нещо, за което той не бе осведомен, и се чудех какъв бе най-добрият начин да му го съобщя.

— Ами ако драконът е бил тук? Може да е оставил някаква… ъъъм… мърша — казах аз и потрепнах от собствената си мекушавост.

Да, несъмнено враните харесваха мърша, но това не беше единственото нещо, което драконите винаги оставяха след себе си.

— Фина, това ято е там от години — каза той.

— Имлан е бил осъден на изгнание преди шестнадесет години.

Кигс изглеждаше скептичен.

— Не може да вярваш, че той е живял на едно и също място цели шестнадесет години! Това е шубрак. Дърварите го наглеждат. Някой щеше да е забелязал.

Уф. Трябваше да опитам нещо различно.

— Чели ли сте Белондуег?

— Не бих се нарекъл образован човек, ако не съм — отвърна принцът.

Той беше очарователен и ме караше да се усмихвам, но не можех да му позволя да разбере всичко.

— Спомняте ли си как Лудият заек, Пау-Хеноа, измами Мордондей да си помисли, че армията на Белондуег е по-многобройна отколкото всъщност е била?

— Той създаде фалшиво бойно поле. Мордондей повярва, че те са се натъкнали на място, където е станала ужасна касапница.

Защо трябваше да обяснявам подробно всичко и на всеки? Ама наистина. Той беше недосетлив също като вуйчо ми.

— И как Пау-Хеноа направи имитация на такова масово клане?

— Той разпръсна драконова тор по цялото поле, което привлече безброй черни врани и… о! — Той погледна обратно към колонията. — Нали не мислиш…

— … че това там може да е драконова помийна яма ли, да, мисля. Те не оставят своята тор разпръсната навсякъде, придирчиви са. В планините ги наричат долините на лешоядите. Което е същото.

Хвърлих бърз поглед към него, засрамена, че водим такъв разговор, и още по-засрамена, че Орма ми бе разказвал тези неща… в отговор на мои въпроси, естествено. Опитах се да преценя колко унизен е принцът. Той ме гледаше с широко отворени очи, без отвращение, без присмех, а искрено заинтригуван.

— Добре тогава — съгласи се той. — Хайде да хвърлим един поглед.

— Това не ни е по път, Кигс. Това е просто едно предчувствие…

— О, аз имам предчувствие за твоите предчувствия — отвърна ми той и пришпори внимателно коня си в хълбоците. — Няма да ни отнеме много време.

Шумното гракане стана по-силно, когато се приближихме. Щом прекосихме половината разстояние, Кигс повдигна ръката си, с ръкавица, и ми даде знак да спра.

— Не ми се иска да се натъкнем на този тип по случайност. Ако това се е случило с чичо Руфъс…

— Драконът не е тук — казах аз. — Несъмнено, враните щяха да са разтревожени или притихнали. Тези ми изглеждат спокойни.

Лицето му светна, озарено от някаква идея.

— Може би това е привлякло чичо Руфъс насам — птиците са се държали странно.

Приближихме се още, като яздехме бавно през шубрака. Пред нас зейна широк валог. Спряхме конете си до ръба му и погледнахме вътре в ямата. Дъното — там, където една голяма подземна пещера беше рухнала — беше каменисто. Малкото на брой дървета бяха високи, тънки и почернели от крякащи птици. Тук имаше предостатъчно място за един дракон да маневрира и недвусмислени доказателства, че това бе точно така.

— Драконите винаги ли отделят серни съединения? — измърмори Кигс, закривайки лице с крайчеца на плаща си.

Аз последвах примера му. Можехме да понесем вонята на канавка — бяхме жители на града, все пак, — но ни се повдигаше от смрадта на развалени яйца.

— Така — каза той, — напрегни острия си като бръснач ум, ако обичаш. Онова там, изглежда, доста прясно, съгласна ли си?

— Да.

— Това е единственото, което виждам.

— Не би трябвало да му се налага да идва тук повече от веднъж месечно. Драконите храносмилат бавно и доколкото ми е известно, ако той се е превръщал в саарантра редовно, това ги кара…

Не. Не, аз не исках да навлизам в повече подробности.

— Враните са щели да видят сметката на всичко по-старо, вероятно — предположих колебливо.

Само очите му се виждаха над наметалото, но те се свиха усмихнато заради неудобството, което аз изпитвах.

— Или пък дъждът го е разтворил, може би. Съгласен съм. Но не можем да потвърдим, че враните живеят тук, защото някакъв дракон използва това място от време на време.

— Няма нужда да го потвърждаваме. Наскоро тук е идвал дракон, без съмнение.

Кигс присви очи и се замисли.

— Да кажем, че враните са се държали странно. Чичо ми е дошъл, за да види какво се случва. Попада на дракон. Той го убива и пренася обезглавеното му тяло обратно в мочурището под прикритието на нощта.

— Защо му е да мести тялото? — размишлявах на глас аз. — Защо не е изял всичките доказателства?

— Стражата е щяла да продължи да претърсва гората за тялото на чичо Руфъс. Това е щяло да ни доведе до тук, рано или късно, до недвусмисленото доказателство, че е дракон. — Кигс премести поглед обратно към мен. — Но пък защо е изял главата му?

— Трудно е за един дракон да направи така, че да изглежда, че нещо друго е убило човек. Отхапаната глава е нещо доста двусмислено. А може би звярът е знаел, че хората ще обвинят „Синовете на свети Огдо“ — предположих аз. — Нали вие така направихте?

Той поклати глава, не споделяше напълно тази идея.

— Тогава защо се е разкрил пред рицарите? Несъмнено е знаел, че ще направим връзка между двете!

— Може би не е очаквал рицарите да рискуват да бъдат хвърлени в затвора, ако го докладват на кралицата. Или може би е предполагал, че кралицата никога няма да повярва на историята им — което също е така, нали?

Поколебах се, преди да продължа, защото имах усещането, че издавам нещо лично, но най-накрая добавих:

— Понякога истината среща трудности да проникне през градските крепостни стени на нашите убеждения. Една лъжа, облечена в правилната премяна, влиза вътре много по-лесно.

Той обаче не ме слушаше — беше се втренчил във втория обект на дъното на вдлъбнатината, който бе привлякъл вниманието на враните.

— Какво е това?

— Мъртва крава? — предположих аз и потреперих.

— Дръж коня ми.

Той ми подаде юздите, слезе от животното и се спусна надолу по каменистия склон на ямата, преди да успея да изразя почудата си. Враните се сепнаха и стрелнаха шумно във въздуха, скривайки го от погледа ми. Ако беше облечен в униформа, можех да успея да различа аления цвят през цялата тази чернилка, но в момента от това, което виждах, той можеше да мине и за покрита с мъх скала.

Враните се завъртяха в кръг и се гмурнаха заедно, грачейки, след което се разпръснаха по дърветата. Кигс, скрил с ръце главата си, за да се предпази, почти беше стигнал дъното.

Кобилата ми неспокойно се размърда. Конят на Кигс опъна юздите и изцвили. Враните почти бяха изчезнали, като оставиха шубрака и валога мистериозно тихи. Това никак не ми харесваше. Обмислих дали да не извикам надолу към Кигс, но конят му яростно се дръпна и трябваше да концентрирам цялото си внимание върху това да не падна от собствената си кобила.

Студеният дъждец продължаваше да се сипе и сега видях, че на север от нас се издигаше парен облак от шубрака. Може би беше мъгла — планините по на север имаха прякора Майката на мъглите. Но това ми изглеждаше твърде издайническо. Това приличаше на нещо, което можеш да видиш, ако студен дъжд се сипе над нещо топло.

Сложих ръка до сърцето, до обецата на Орма, макар че все още не я бях откопчала. Орма щеше да загази много сериозно за това, че се е трансформирал и ми се е притекъл на помощ, така че не можех да си позволя да го повикам, ако не бях напълно сигурна.

Мъглата се разстилаше или източникът й се движеше. Колко по-сигурна трябваше да бъда? На Орма щеше да му отнеме известно време, за да стигне до тук — нямаше да може да лети няколко минути след трансформацията, а ние бяхме на километри разстояние. Парите се придвижиха на запад и завиха към валога. От шубрака не се чуваше никакъв звук. Заслушах се усърдно за издайническо отъркване на кожа в клоните, за звук от стъпки, за топлата вълна на разнесен дъх, но не долових нищо.

— Хайде да вървим — каза Кигс до мен и аз за малко не паднах от кобилата си.

Той се метна на седлото — подадох му юздите и забелязах нещо сребристо да проблясва в ръката му. Не можех да го попитам какво е то точно в този момент. Сърцето ми биеше лудо. Мъглата се виеше и идваше все по-наблизо, а сега вече ние бяхме тези, които вдигаха шум. Без да е ясно дали съзнателно усещаше заплахата или не, Кигс пришпори коня тихо напред и двамата бързо се върнахме на пътя.

Той изчака, докато не прекосихме напълно шубрака и не излязохме от другата страна на хълмиста, обработваема земя, за ДО ми покаже какво бе намерил: два конски медальона.

— Това е покровителят на чичо Руфъс, свети Брандол: домакинът посрещач, винаги учтив със странниците — обясни Кигс, опитвайки се безуспешно да се усмихне.

Той не описа другия медальон — сякаш беше изчерпал дар слово. Вдигна обаче медальона нагоре и аз видях, че носи герба на кралското семейство: Белондуег и Пау-Хеноа, горедската корона, мечът и пръстенът на свети Огдо.

— Казваше се Хилде — рече той, когато успя да възвърне дар слово половин километър по-надолу по пътя. — Тя беше добра кобила.