Рейчъл Хартман
Серафина (17)

12.

Потърсих утеха сред спокойствието и обичайния ред в моята градина. Останах дълго на ръба на дефилето на Шумния момък и го наблюдавах как строи палатка от тръстика и кожа от Ябълковия пудинг. Самсамецът също като Суетната госпожица изглеждаше по-ясно и по-детайлно сега, когато вече го бях видяла в реалния свят: пръстите му бяха дълги и чевръсти, а рамената печално прегърбени.

Плодоядния прилеп все още бе единственото гротескно същество, което отвръщаше на погледа ми. Въпреки че го бях помолила да стои в горичката си, той дойде и седна до мен на ръба на клисурата, а слабичките му мургави крака се клатеха над пропастта. Установих, че нямам нищо против. Обмислих дали да не го хвана за ръцете, но самата мисъл за това бе смазваща. Имах достатъчно грижи в момента. Той нямаше да избяга.

Пък и освен това рекох му аз, сякаш водехме някакъв разговор, — по начина, по който се развиват нещата, само трябва да изчакам, за да се отбиеш при мен.

Той не отговори, но очите му заблестяха.

На следващата сутрин се замотах при миенето и намазването на люспите си. Страхувах се да отида за урока на принцеса Глизелда — несъмнено Кигс бе разговарял с нея за мен. Когато обаче най-накрая пристигнах в южния солар, тя не беше там. Седнах пред клавесина и засвирих, за да се утеша — тембърът на този инструмент за мен е като музикален еквивалент на топла вана.

Днес беше студено.

Пристигна пратеник със съобщение от принцесата, което отменяше урока без никакво обяснение. Дълго време останах вторачена в бележката, сякаш почеркът щеше да ми подскаже нещо за настроението й, но аз дори не бях сигурна, че тя е написала всичко сама.

Дали бях наказана, задето обидих братовчед й? Изглеждаше много вероятно, а и си го заслужавах, разбира се. Прекарах остатъка от деня, като се опитвах да не мисля за това. Продължих да изпълнявам (нацупено) задълженията си към Виридий, като репетирах със симфоничния оркестър (неохотно) държавните химни и надзиравах (сърдито) строежа на сцената в главната зала, завършвайки (изпълнена със самосъжаление) програмата за церемонията по посрещането, което щеше да се състои само след два дни. Залових се (изпълнена с тревога) за работа, за да потисна чувството (на униние), което ме обземаше, когато спирах.

Дойде вечерта. Отправих се към северната кула за вечеря. Най-краткият път от покоите на Виридий минаваше покрай залите за аудиенция: кабинета на кралицата, тройната зала, залата на съвета. Винаги минавах бързо покрай тях — точно такива места баща ми обичаше да посещава. Тази вечер, все едно бе чул мислите ми, татко излезе от залата на съвета и застана на пътя ми, захласнат в дълбок разговор със самата кралица.

Видя ме — татко и аз имаме котешки инстинкт един към друг, — но се престори, че не ме забелязва. Не бях в настроение да бъда унижавана, ако кралицата ме посочеше, останала с убеждението, че той не ме е забелязал, затова се вмъкнах в един тесен страничен коридор и изчаках точно от другата страна на статуята на кралица Белондуег. Не можеше да се каже, че съм се скрила, но бях застанала достатъчно встрани, за да не бъда забелязана от някой, който не ме търси. Други височайши персони заизлизаха от залата на съвета — мадам Окра Кармайн, лейди Коронги и принц Лусиън Кигс, като всички те подминаха коридора, в който стоях, без да погледнат.

Един весел глас зад мен изрече:

— Кого шпионираш?

Подскочих. Принцеса Глизелда ме гледаше с блеснал поглед.

— Има таен изход от залата на съвета. Опитвам се да избягна онази съсухрена тиквичка, лейди Коронги. Тръгна ли си вече?

Кимнах, шокирана от това да видя принцеса Глизелда в нейното обичайно непроницаемо и дружелюбно амплоа. Тя направо танцуваше от удоволствие, а златните й къдрици подскачаха около лицето й.

— Съжалявам, че пропуснах урока си днес, Фина, но бяхме ужасно заети. Току-що проведохме най-вълнуващия съвет, състоял се някога, където ги впечатлих с моя ум, като до голяма степен това се дължеше на теб.

— Но това е… това е прекрасно. Какво се е случи?

— Двама рицари дойдоха в замъка днес! — Тя едва се сдържаше. Ръцете й пърхаха като две развълнувани малки птички. Те кацнаха за кратко на лявата ми предмишница, но аз успях да не се свия видимо от страх. — Те твърдят, че са забелязали дракон отцепник, който летял из провинцията в естествената си форма! Не е ли ужасно това?

Толкова ужасно, че тя се беше ухилила до уши. Глизелда беше странна малка принцеса.

Улових се, че опипвам с пръсти люспестата си китка — веднага скръстих ръце.

— Главата на принц Руфъс е изчезнала — почти прошепнах, мислейки на глас.

— Сякаш е била отхапана, да — рече принцеса Глизелда, като кимаше енергично.

— Подозира ли съветът връзка между този дракон и смъртта на принца?

— На баба това не й харесва, но ми се струва, че то е неизбежно, нали? — изрече тя, потропвайки с токчета. — Сега направихме пауза за вечеря, но до края на вечерта трябва да решим какво да предприемем.

Отново опипвах китката си. Притиснах дясната си ръка под мишницата.

Престани да правиш това, ръчичке. Забранявам ти.

— Но аз не съм ти разказала най-хубавата част — каза Глизелда и сложи ръка до гърдите си, сякаш щеше да държи реч. — Аз лично произнесох слово пред съвета и им казах, че драконите ни смятат за много интересни хлебарки и че може би някои от тях са планирали примирието като капан! Може би те тайно възнамеряват да изгорят до основи къщата на хлебарките!

Усетих как долната ми челюст увисна. Може би това бе причината гувернантката й да не й казва нищо: подай й пръст и тя ще ти отхапе ръката.

— Как… те как приеха това?

— Всички бяха удивени. Лейди Коронги изпелтечи нещо глупаво, че драконите били победени и деморализирани, но това само я направи да изглежда като глупачка. Смятам, че ние накарахме останалите да се замислят!

— Ние ли?

Да ги поживи свети Маша. Всички щяха да си помислят, че втълпявам налудничави идеи на принцесата. Да, аз бях направила аналогията с хлебарките, но къщата с горящите буболечки — без въобще да споменаваме, че примирието било капан — беше нейна собствена екстраполация.

— Е, аз не съм ти приписвала заслуга, ако си се надявала на това — сбърчи нос тя.

— Не, не, всичко е наред — отговорих бързо аз. — Няма нужда никога да ми приписвате заслуги!

Внезапно лицето на принцеса Глизелда придоби строго изражение.

— Не бих казала никога. Ти си умна. Това е полезно. Има хора, които биха оценили това качество. Всъщност — рече тя и се наведе към мен — има хора, които го правят, а ти не си помагаш по никакъв начин, като ги отблъскваш.

Погледнах я. Тя имаше предвид Кигс, нямаше място за съмнение. Направих дълбок реверанс и тя отново се усмихна — приказното й лице не бе създадено, за да се мръщи. Тя си тръгна, подскачайки, и ме остави потънала в размисъл и разкаяние.

* * *

Обмислях чутото от принцесата, докато отивах на вечеря. Дракон отцепник в провинцията беше нещо невиждано. Чия бе отговорността за това? Познавах добре договора, но на този конкретен въпрос не намирах отговор. От гледна точка на горедите ние щяхме без съмнение да се опитаме да накараме драконите да се оправят с проблема. И все пак как ли щяха да го уредят, без да изпратят дракони в естествената им форма, за да арестуват отцепника? Това беше неприемливо. Но какво да се стори тогава?

Ние разчитахме, че драконите ще ни сътрудничат при изпълнението на договора. Но дори ако само някои от тях откажеха, имахме ли някаква друга възможност, освен да използваме помощта на останалите? Дали това нямаше да послужи като покана за тях да водят битка едни срещу други в нашето небе?

Забавих крачка. Драконът отцепник не беше само един. Моят собствен дядо, осъденият на изгнание генерал Имлан, бе посетил погребението и бе изпратил на Орма онази монета. Възможно ли беше да има навсякъде незаконно пребиваващи, нерегистрирани дракони, които отбягваха звънците и се сливаха с тълпата?

Или пък в крайна сметка бе само един? Дали рицарите не бяха видели Имлан?

Дали собственият ми дядо не бе убил принц Руфъс?

При тази мисъл стомахът ми се сви на топка — почти се отказах от вечерята, но поех дълбоко въздух и си наложих да продължа. Клюките в трапезарията представляваха възможност да науча повече за отцепника.

Прекосих дългата зала, за да достигна до масата за музикантите, и се наместих на пейката. Момчетата вече бяха потънали в разговор — почти не ми обърнаха внимание.

— Двадесет години под земята… дали ексцентричните старчета са с ума си? — попита Гънтард с уста, пълна с желиран крем. — Вероятно са видели някоя чапла на светлината на слънцето и са я помислили за дракон!

— Те искат да спрат визитата на Комонот, сеейки раздори като синовете — рече един барабанчик, като загребваше стафиди от яхнията си. — Не ги виня. Не ви ли настръхват косите от ужас от това, че драконите се разхождат сред нас, все едно са истински хора?

Всички се обърнаха не особено изискано като по даден знак, за да надзърнат към масата на саар, където най-нисшите членове на драконовото посолство вечеряха заедно. Тази вечер те бяха осмина и седяха, все едно имаха забити прътове в гръбначните стълбове, почти безмълвни. Слугите избягваха техния ъгъл — ако някой саарантра искаше допълнително, трябваше да върне паниците за сервиране в кухнята. Те ядяха хляб и кореноплодни зеленчуци и пиеха само ечемична вода също като монаси въздържатели или някои аскетични самсамци.

Един слабичък тромбонист се наведе близо до масата.

— Как може да сме сигурни, че всички те носят звънци? Някои от тях може да седи до нас, на тази маса, а ние дори няма да го подозираме!

Музикантите ми се спогледаха. Съзнателно последвах примера им, но и мен ме бе обзело любопитство. Попитах ги:

— Какво се е случило накрая с рицарите? Пуснали ли са ги обратно на свобода сред пустошта?

— Тези изгнаници и по всяка вероятност размирници ли? — попита подигравателно Гънтард. — Затворени са в източния сутерен, тъй като истинският затвор на замъка е препълнен с винени бъчви заради една предстояща важна държавна визита.

— Добра ми света Сиукре, за чие посещение става дума? — попита някой и се изсмя.

— За това, при което майка ти си ляга със саар и снася яйце. Омлет за всички!

Засмях се механично заедно с всички останали.

Разговорът се насочи към концертната програма и внезапно всички запитвания бяха отправени към мен. Аз обаче имах свои собствени мисли и бях твърде ангажирана с тях, за да се концентрирам върху въпросите на музикантите. Препратих всички към програмата, залепена на вратата на репетиционната зала, оставих храната си на малките кученца под масата и станах, за да си ходя.

— Серафина, почакай! — извика Гънтард. — Слушайте всички… как ще се отблагодарим на госпожица Серафина за работата, която върши?

Той заподсвирка с уста, докато другарите му бързо преглъщаха хапките и ги поливаха с вино.

За голямо удоволствие на останалата част от трапезарията, като изключим единствено саарантраите, те запяха:

„О, госпожо Серафина,

омъжи се ти за мен,

още щом с очи те зърнах,

аз разбрах — за мен си!

Не е само твойта дързост,

не е само твоят ум,

а защото ти избоде

свинските очички на Виридий!“

— Урра! — извикаха всички мои музиканти.

— Смело се разправя с Виридий, за да не ни се налага да го правим ние! — извика отделно един всезнайко.

Всички избухнаха в смях. Усмихнах се и им махнах за сбогом — една истинска усмивка, — като продължих да се хиля, чак докато стигнах източното крило на замъка. Беше ми хрумнало, че тези рицари може да успеят да опишат дракона с достатъчно подробности, за да може Орма да го разпознае като Имлан. Тогава щях да разполагам с истински и конкретни доказателства за Лусиън Кигс, а не само с една монета, тревогата на един дра кон и възможно най-неясното описание.

Вероятно тогава щях да набера достатъчно кураж, за да разговарям отново с него. Най-малкото му дължах извинение.

Един самотен пазач охраняваше най-горната част от стълбите на източния сутерен. Поизправих се и избърсах остатъците от усмивката по лицето си — нуждаех се от цялата си концентрация, след като възнамерявах да успея в това начинание. Опитах се да направя така, че стъпките ми да отекват уверено, докато се приближавах.

— Извинете — попитах го аз, — пристигна ли вече капитан Кигс?

Човекът подръпна мустак.

— Не мога да кажа, че съм го виждал, но аз току-що застъпих поста. Може да е долу.

Надявах се, че това не е така, но щях да се оправя и с този проблем, ако се наложеше.

— Кой е на смяна долу? Джон ли?

Джон беше хубаво и широко разпространено име.

Очите му леко се разшириха.

— Джон Садълхорн, да. И Майки Рибата.

Кимнах, все едно познавах и двамата.

— Е, нямам нищо против да ги разпитам и лично. Ако капитан Кигс се появи, моля информирайте го, че вече съм слязла долу.

— Почакайте — рече той. — За какво става въпрос? Коя сте вие?

Хвърлих му леко смаян поглед.

— Серафина Домбег, дъщеря на изтъкнатия адвокат Клод Домбег, кралския експерт по Договора на Комонот. Капитан Кигс поиска моята преценка за разпита на рицарите. Да не би да съм попаднала не където трябва? Разбрах, че те са задържани тук.

Пазачът се почеса под шлема си, като изглеждаше разколебан. Предположих, че той няма конкретни заповеди да не пуска никого долу, но все още не беше убеден, че може да го направи.

— Ако искате, елате с мен — предложих му аз. — Имам няколко въпроса за дракона, който са видели. Надявам се, че ще успеем да го идентифицираме.

Той се поколеба, но се съгласи да ме придружи до долу. Двамата стражи седяха пред една яка дървена врата и играеха нигрита върху една обърната с дъното нагоре бъчва. Те смутено свалиха картите, когато ни видяха. Пазачът, който бе дошъл с мен, посочи рязко с палец към стълбите.

— Майки, поеми горния край на стълбите. Когато капитанът пристигне, кажи му, че госпожица Домбег вече е тук.

— Какво става тук? — попита онзи, който се казваше Джон, докато моят пазач отключваше вратата.

— Тя трябва да разпита затворниците. Аз ще вляза с нея, а ти остани тук.

Не исках той да идва с мен, но не виждах в момента начин да го спра.

— Идвате с мен, за да ме предпазите ли? Много опасни ли са?

Пазачът се изсмя.

— Госпожице, те са старци. Ще ви се наложи да говорите високо.

Двамата рицари седяха върху своите сламеници и премигваха, заслепени от светлината. Направих лек поклон и останах близо до вратата. Не изглеждаха толкова грохнали, колкото ми бе съобщено. Бяха с побелели коси и измършавели, но въпреки това изглеждаха жилави и здрави. Ако можеше да се съди по блясъка в очите им, те умееха да се преструват на безпомощни старци с цената на всичко.

— Кого си ни довел, момко? — попита по-якият, който бе плешив и с мустаци. — Да не би вече да осигуряваш жени на затворниците, или това е някакъв модерен начин да ни накарат да проговорим?

Той поставяше под съмнение целомъдрието ми. Трябваше да се почувствам засегната, но поради някаква причина тази идея ме развесели. Това можеше да бъде следващата ми кариера: инструмент за изтезания! Прелъстявам затворниците, а после им показвам люспите си! Щяха да си признаят дори само от ужас.

Пазачът почервеня.

— Прояви малко благоприличие! — изрева през мустака си той. — Тя е тук от името на капитан Кигс и съветник Домбег. Ще отговаряш на въпросите й прилично, или ще ти намерим някоя по-неуютна бърлога, дядка.

— Всичко е наред — казах аз. — Имате ли нещо против да ни оставите насаме?

— Госпожице Домбег, чухте какво каза той току-що. Няма да е уместно!

— Всичко ще бъде абсолютно наред — уверих го аз със спокоен глас. — Капитан Кигс ще пристигне всеки момент.

Той закачи факлата на един стенен свещник и ме остави, като си мърмореше нещо. В помещението, което служеше за склад през повечето време, имаше няколко малки бъчви. Придърпах едната, седнах и се усмихнах топло на възрастните мъже.

— Кой кой е от вас двамата? — попитах аз, осъзнавайки, че вече трябваше да знам имената им, ако наистина бях тук на законно основание.

За мое смущение, разпознах по-слабият от двамата, онзи, който все още не бе казал нищо. Той беше прогонил Орма от мен на онази катастрофална, драконова процесия преди пет години и бе помогнал на Маурицио да ме отнесе до вкъщи. Оттогава бях пораснала доста на ръст, а и той беше възрастен — може би не ме помнеше.

— Сър Карал Халфхолдър — рече той, като се поизправи на мястото си.

Беше облечен като селянин с риза, дървени обувки, целият мърляв, но държанието му бе на благовъзпитан човек.

— Моят боен другар, сър Кътбърт Петибоун.

Именно сър Кътбърт ме беше взел за проститутка. Той се поклони и каза:

— Приемете извиненията ми, госпожице Домбег. Не трябваше да бъда толкова груб.

Сър Карал се опита да предугади следващия ми въпрос:

— Никога няма да ви кажем къде се укриват нашите братя!

— Първо ще трябва да ни прелъстите! — усука мустак сър Кътбърт.

Сър Карал го изгледа кръвнишки и Кътбърт извика:

— Тя се усмихва! Знае, че се шегувам!

Наистина знаех. Кой знае защо, това продължаваше да ми бъде забавно. Възрастни мъже, които се криеха от десетилетия само в компанията на други старци, решаваха, че си заслужава да флиртуват с мен. И това ако не беше нещо.

— Властта знае къде се укрива вашият орден — рекох аз, като подозирах, че това е напълно вероятно. — Това не ме интересува. Искам да разбера къде сте видели дракона.

— Той дойде точно пред лагера ни! — отвърна сър Карал. — Вече казахме това!

Охоо. Би трябвало да знам това, само че аз ги лъжех. Опитах се гласът ми да прозвучи нетърпеливо:

— От коя посока? От север ли? Откъм селото? Откъм гората?

О, Светии от Рая, дано имаше гора и село наблизо. В Горед човек можеше успешно да намери и едното, и другото, но без да има гаранция.

Все пак успях да ги накарам да се замислят, затова те не забелязаха моето неведение.

— Беше тъмно — започна сър Карал, като почеса наболата брада по измършавелия си, пилешки врат, — но вие сте права, звярът може да е отседнал в селото като саарантра. Това не ни беше хрумвало — търсихме го във варовиковите пещери на юг.

Сърцето ми се сви. Ако е било тъмно, то те едва ли бяха видели много.

— Сигурни ли сте, че беше дракон?

Те ме погледнаха презрително.

— Госпожице — рече сър Карал, — ние сме се сражавали във войните. Аз бях ляв харпунист в отряд за дракомахия. Аз съм се извисявал нагоре в небето, увиснал на харпуна си, забит в хълбока на дракона, докато пламтящата пирия свистеше около мен, оглеждах отчаяно земята долу и търсех по-меко място, където да се приземя, преди звярът най-сетне да избухне в пламъци.

— Всички ние сме воювали с тях — каза тихо сър Кътбърт и потупа своя другар по рамото.

— Не можеш да забравиш драконите — изръмжа сър Карал. — Дори когато ослепея и стана глух, изкуфял, дори когато умът ми размъти от удар, пак ще знам, че се намирам в присъствието на някой дракон.

Сър Кътбърт се усмихна леко.

— Те излъчват топлина и миришат на сяра.

— Те излъчват зло! Душата ми ще ги усети, дори ако тялото и умът не функционират!

Омразата му ме нарани повече, отколкото трябваше. Преглътнах и се опитах да запазя гласа си любезен:

— Огледахте ли добре точно този дракон? Подозираме, че знаем кой е той, но всякакви детайли, които го потвърждават ще са ни от полза. Отличителен рог или щети по крилото, например, или окраска…

— Беше тъмно — каза категорично сър Карал.

— Имаше дупка на дясното крило — обади се сър Кътбърт. — На най-близката ципа до тялото му. Във формата на… Не знам. Ще ми се да кажа плъх. Също както тези гризачи се прегърбват когато се хранят.

Той се опита да ми го демонстрира, но осъзна колко глупаво изглежда и се изсмя.

Аз също се изсмях и извадих въглена си.

— Нарисувайте го на стената, ако обичате.

И двамата рицари се вторачиха във въглена и по лицата им се изписа ужас. О, свети Маша и свети Даан. Това бе драконово нововъведение.

Слава богу, те обвиниха примирието, а не мен.

— Проникнали са навсякъде тези червеи — извика сър Карал. — Накарали са жените ни да носят проклетите им изобретения толкова непринудено, колкото и благовонията си!

Въпреки това, сър Кътбърт взе въглена и нарисува една фигура върху посивелия хоросан на стената. Сър Карал поправи формата. Двамата се посдърпаха малко, но накрая се обединиха около нещо, което наистина приличаше на гризач, който яде царевица.

— И това беше единственият му отличителен белег, така ли — попитах аз.

— Беше тъмно — каза сър Кътбърт. — Имахме късмет, че различихме и това.

— Надявам се да е достатъчно.

Дългият ми опит с Орма ми подсказваше, че шансовете не бяха големи.

— Кой подозирате, че би могъл да е? — поинтересува се сър Карал със стиснати в скута юмруци.

— Дракон на име Имлан.

— Генерал Имлан, който беше осъден на изгнание ли? — попита сър Кътбърт, като изглеждаше кой знае защо доволен.

И двамата рицари подсвирнаха продължително и тихичко, с което се получи една пауза някак неуместна, между другото.

— Познавате ли го?

— Той водеше Пети ард, нали така? — попита сър Кътбърт своя другар.

Сър Карал кимна мрачно.

— Два пъти сме се били срещу Пети, но така и не успях да забия куката си в генерала. Сър Джеймс Пийскод в нашия лагер беше специалист по разпознаване. Той би ви помогнал много. Предполагам, че не си попитал сър Джеймс дали е разпознал дракона, нали Кътбърт?

— Не ми е хрумвало.

— Жалко — сбърчи нос сър Карал. — И все пак това, че знаете името му, как ще ви помогне да го хванете?

Сега, когато той повдигна въпроса, осъзнах, че нямах представа, но се опитах да отговоря логично:

— Не можем да го заловим без помощта на посолството, а те няма да ни помогнат, ако не ни вярват. Ако имаме доказателства, че е бил Имлан, това може да послужи като мотив.

Сър Карал силно почервеня. Виждах как слепоочието му опасно пулсира.

— Този червей, който се храни с бебета, беше в несъмнено нарушение на договора. Човек би си помислил, че това ще е достатъчно за тях, ако имат някаква доблест! Трябва да се отбележи, че ние спазихме нашата част от това проклето споразумение. Не сме го нападнали, макар че можехме да го направим!

Сър Кътбърт изсумтя.

— Кой щеше да го направи? Пендър и Фогфоу ли? Всичко щеше да приключи за секунди.

Сър Карал изгледа свирепо сър Кътбърт.

— Омръзна ми. Къде е капитан Кигс?

— Добър въпрос — казах аз, като станах и изтупах полата си. — Ще отида да го потърся. Благодаря ви за отделеното време, благородни рицари.

Сър Карал се изправи и се поклони. Сър Кътбърт рече:

— Какво? Няма ли да има целувка?

Изпратих му една въздушна целувка, изсмях се и си тръгнах. Пазачите отвън изглеждаха изненадани, че ме виждат.

— Капитан Кигс все още не е пристигнал, госпожице Домбег — информира ме Джон, като издърпа назад шлема си.

Усмихнах се, изпълнена с радостно облекчение, че всичко бе приключило и ми се бе разминало. Щях да се върна в покоите си, щях да се свържа с Орма чрез котенцето на клавесина и да разбера дали той можеше да идентифицира баща си по формата на тази перфорация.

— Капитан Кигс сигурно е бил задържан. Няма значение… Аз приключих моята работа тук. Ще отида да видя дали няма да го намеря.

— Няма нужда да ходите далеч — чу се един глас откъм средата на стълбището. Принц Лусиън слизаше по стъпалата. Сърцето ми щеше да се пръсне от страх.