Рейчъл Хартман
Серафина (10)

5.

Както винаги, аз се почувствах облекчена, когато се оттеглих в покоите си за вечерта. Трябваше да се упражнявам, умирах да прочета една книга за зизибанската синусова песен и разбира се, имах няколко въпроса към вуйчо. Първото нещо, което направих, бе да седна зад клавесина и да изсвиря един странен, дисонантен акорд, с който сигнализирах на Орма, че трябва да поговорим.

— Добър вечер, Фина — избумтя с басов глас котенцето.

— Плодоядния прилеп започна да обикаля из градината. Притеснявам се, че…

— Спри — прекъсна ме Орма. — Вчера ти ми се обиди, когато не те поздравих, но днес започваш без никакви приветствия. Чакам си похвалата за това, че започнах с добър вечер.

Изсмях се.

— Чувствай се похвален. Но чуй ме сега: имам проблем.

— Не се и съмнявам — отвърна той, — но имам час с ученик след пет минути. Мога ли да ти помогна за пет минути?

— Съмнявам се — позамислих се аз. — Мога ли да дойда при теб в консерваторията? И без това не се чувствам много комфортно да говоря за това през клавесина.

— Щом искаш — рече той. — Обаче трябва да ми дадеш поне час. Този ученик е изключително непохватен.

Докато се навличах с дрехи, осъзнах, че не бях направила нищо за кръвта на Басинд по плаща ми. Тя отдавна бе изсъхнала, но все още лъщеше по дрехата. Тупнах плаща веднъж, при което се образува виелица от малки сребърни снежинки. Изтупах колкото можах от петното и изметох блещукащия детрит в камината.

Тръгнах по кралския път, който се спускаше в широки, елегантни завои. Улиците бяха тъмни и тихи, осветени само от луната, светещите прозорци и от предварително поставените за празника на Преображението тук-там фенери. По-надолу, близо до реката, въздухът беше изпълнен със сладникав дим от горящо дърво, както и с чесновата вечеря на някой, а по-нататък с плътната воня от помийната яма в нечий заден двор. Или пък бяха карантии… имаше ли наблизо месарски магазин?

Една фигура излезе от сенките и застана насред улицата пред мен. Замръзнах на място, а сърцето ми се разтупка. Фигурата се затътри към мен и задушаващата миризма стана по-силна. Закашлях се от зловонието и се пресегнах за малкия нож, който държах в подгъва на плаща си.

Тъмната фигура вдигна лявата си ръка към мен с протегната длан, все едно просеше. Повдигна и втора лява ръка и каза:

— Тлу-тлу-тлууу?

Докато говореше, тънък син пламък играеше около клюнестата й уста, осветявайки чертите й за момент: хлъзгава, люспеста кожа, островръх гребен като на зизибанска игуана, изпъкнали, конусовидни очи, които се въртяха самостоятелно едно от друго.

Въздъхнах. Това просто беше един просещ куиг.

Те бяха второстепенен драконов вид, но доста по-дребни от саар. Този беше почти колкото мен на ръст, което си беше доста високо за куиг. Куигутълите не можеха да променят формата си. Те живееха заедно със саар в планините — навираха се в цепнатините и пукнатините на по-големите драконови бърлоги и се прехранваха с отпадъци, като използваха своите четири ръце, за да правят сложни миниатюрни устройства като обеците, които всички саарантраи носеха. Куигутълите бяха включени в Договора на Комонот от учтивост: никой не бе очаквал, че толкова много от тях щяха да се преселят на юг, или пък че ще намерят кътчетата и скритите местенца — както и боклуците, — в града, който толкова много им допадаше.

Куигутълите не можеха да говорят горедски, тъй като нямаха устни, а езикът им беше като куха тръстика, но повечето от тях ни разбираха. От своя страна, аз разбирах съществата — те говореха муутия, фъфлейки много лошо. Създанието ме беше попитало:

— Монефи ли подушфам, госпошице?

— Не трябва да просиш по тъмно — скарах му се аз. — Какво правиш извън „Куигхол“? Улиците не са безопасни. Един от твоите събратя саар беше атакуван вчера посред бял ден.

— Жная, видях цялафа шлучка от штряхата на един шклад — рече то, а тръбестият език излизаше между зъбите му и сипеше искри по петнистия му корем. — Ти мирижеж друшелюбно, но не си шаар. Ижумен шъм, че ме ражбираш.

— Езиците ми се отдават — отговорих аз.

Орма ми беше казал, че люспите ми миришат на саар, макар и слабо. Той ме бе уведомил, че един саарантра ще трябва да навре носа си до мен, за да усети миризмата. Дали куигутълите имаха по-чувствителни носове?

Съществото пристъпи по-близо до мен и помириса изсъхналото кърваво петно на рамото ми.

Дъхът на куига беше толкова ужасен, че не виждах как то може да усети някаква друга миризма. Никога не можех да подуша някой саар, дори и Орма. Когато куигът се отдръпна, аз също помирисах петното. Усетих присъствието на аромат в ноздрите си — по-скоро осезателно усещане, отколкото обонятелно, — но не можех да разпозная нищо повече.

Остра болка премина през главата ми, сякаш бях вкарала шишове в синусите си.

— По теб има две мирижми на шаар — каза съществото. — В шебе ши имаш малка кешия, съдържаща пет шребърни и ошем медни монефти, както и нош от ефтина штомана, който е дошта тъп.

Дори тези малки дракони бяха педантично точни.

— Можеш да подушиш колко остър е ножът ми? — изумих се аз и притиснах с длан слепоочията си, за да облекча болката. Не се получи.

— Ако искам, мога да помирижа колко косъма има по главата ти, но не ме интересува.

— Прекрасно. Обаче не мога просто да ти дам монети. Заменям метал само за друг — казах аз, точно както бях чувала Орма да отговаря на просещ куигутъл.

Това не беше нормалната реакция от страна на горедски гражданин, а ако ни гледаха други хора, едва ли щях да го кажа, но по този начин Орма беше спечелил няколко странни джунджурии за мен. Аз държах чудатата колекция скрита в една малка кошница. Дрънкулките не бяха незаконни, защото бяха просто играчки, но подобни сатанински устройства можеха да изплашат прислужниците.

Куигутълът премигна с очи и облиза устните си. Съществата не се интересуваха от парите като средство — на тях им беше необходим метал, с който да работят, а всички ние го разнасяхме в удобни, премерени количества.

Зад куигутъла, на половин пресечка по-надолу по улицата, се чу хлопване от отваряща се врата. Появи се едно момче с два фенера и ги закачи от двете страни в очакване на завръщащи се вкъщи ездачи. Куигът хвърли един поглед през рамо, но момчето гледаше в другата посока.

Ръбоватият силует на куигутъла се очертаваше на светлината, а конусовидните му очи се изопваха и прибираха, докато то обмисляше каква замяна да ми предложи. Съществото бръкна в хранопровода си чак до разтягащото се, торбесто гърло и извади два предмета.

— Имам в мен шамо малки неща: медна риба шъш шребърен филигран — фигурката се заклатушка между двата палеца на една от десните му ръце — и това, което е ошновно от калай — гущер с човешка глава.

Присвих очи на слабата светлина от конюшнята. Гущерът с човешка глава беше доста страшен. Внезапно ми се прииска да го имам, все едно фигурката беше изоставено гротескно същество, което имаше нужда от място, където да заживее.

— Ще го жаменя за две шребръни монети — рече куигът, забелязал какво привлече вниманието ми. — Може да ти ше штори повече, отколкото е цената на калая, но то е много шложно за ижработка.

Зад влечугоподобния ми събеседник се чу тропот на коне. Хвърлих поглед натам, разтревожена, че ще ни видят. Много куигове бяха бити в този град за това, че тормозят човешките жени. Не исках дори и да си помисля какво се случваше с дами, които се отнасяха учтиво със съществата. Приближаващите ездачи обаче спряха пред конюшнята и дори не погледнаха към нас. Шпорите им издрънчаха, когато краката им докоснаха павираните камъни. Всеки от тях беше пъхнал кинжал в колана си. Стоманата проблясваше на светлината от лампите.

Почувствах неотложна нужда да отпратя куига към вкъщи и да отида при Орма. Допусках, че миризмата на драконова кръв бе причината за внезапното ми главоболие, но болката все още не беше изчезнала. Две главоболия в два поредни дни можеха да означават само проблеми.

Извадих кесията от ръкава си.

— Ще направим размяната, но искам да ме увериш, че сложната изработка всъщност не означава незаконна изработка.

Определени устройства на куигутълите като тези, които можеха да виждат, чуват или комуникират през големи разстояния, можеха да бъдат носени само от саарантраи. Други, като червеи за отключване на врати и различни видове експлозиви, не можеха да бъдат притежавани от никого.

Съществото се престори на шокирано:

— Нямам нищо незаконно! Спазвам закона…

— Като изключим, че си излязъл след смрачаване от „Куигхол“ — смъмрих го аз и му платих среброто. То хвърли монетите в устата си. Аз пък сложих фигурката на гущера в кесията си и затегнах здраво кожените връзки.

Когато вдигнах отново поглед, куига го нямаше, напълно изчезнал без никакъв звук. Двамата ездачи тичаха към мен с извадени кинжали.

— Да го вземе свети Даан! — извика единият. — Слузестият лайнояд се измъкна директно покрай къщата!

— Добре ли сте, госпожице? — попита другият, който бе по-ниският от двамата, и ме хвана разтревожено за ръката. Дъхът му лъхаше на таверна.

— Благодаря ви, че го прогонихте — казах аз и се отскубнах от хватката му.

Главата ми пулсираше.

— То просеше. Нали знаете колко упорити могат да бъдат.

Малчо забеляза кесията, която държах в ръка.

— О, по дяволите, да не би да сте му дала пари? Това само окуражава тази сган.

— Просещи червеи! — изръмжа високият, който все още оглеждаше едната страна на сградата, държейки кинжала си в готовност. Той изглеждаше, че е брат на Малчо, имаше същия сплеснат нос. Предположих, че непознатите са търговци — добре ушитите им, но грубовати, вълнени дрехи, говореха за пари, примесени с практичност.

Дългучът се изплю.

— Не можеш да минеш и пет пресечки, без някой от тях да започне да те крънка за пари.

— Не можеш да влезеш в собственото си мазе, без да намериш някой от тях да се е свил в щайгата с лук — каза Малчо, ръкомахайки превзето. — Сестра ни Луиза веднъж намери един залепнал за вътрешната страна на масата в трапезарията. Изчадието хвърлило по цялата празнична трапеза за Преображението от своята чума и лепнало на малкото й бебе епилепсия. Но може ли съпругът й да се защити срещу този нашественик в дома му? Не и ако не иска да попадне в затвора!

Бях запозната със случая. Баща ми бе защитник на куигутъла по делото, но на входа на „Куигхол“ се издигнаха порти, които се заключваха през нощта за собствената безопасност на нечовешките обитатели, разбира се. Учените саарантраи от колежа „Свети Берт“, които спазваха законите, протестираха — баща ми представлява в съда и тях, но без резултат. „Куигхол“ стана още по-голяма дупка.

Искаше ми се да кажа на двамата братя, че куигутълът не е искал да навреди на никой; че тези същества са неспособни да схванат разликата между мое и твое, когато се касаеше до пространство за живеене; и че прасетата не миришеха по-добре, но никой не ги подозираше в прикриване на зли намерения, или пък разпространяване на болести. Личеше си, че двамата мъже нямаше да ми благодарят, ако ги просветях по въпроса.

Братята започнах да пламтят — силна светлина бликаше точно под кожата им, сякаш вътрешностите им бяха от разтопена лава и те щяха да избухнат в огньове всеки момент.

О, не. Това беше ореолът — единственото предупреждение, което получавах, преди да ме обземе видение. Вече не можех да направя нищо, за да го спра. Седнах на улицата и свих глава между краката си, за да не я ударя, когато паднех.

— Зле ли ти е? — попита Малчо, а гласът му стигаше до мен на вълни, все едно говореше през вода.

— Не ме оставайте да си прехапя езика — успях да кажа, преди да рухна, и цялото ми съзнание се завъртя във водовъртежа на видението.

* * *

Невидимото око на видението ми се рееше на тавана в една стая, в която имаше три огромни легла и купища неразопакован багаж. Копринени шалове в зелено, златисто и розово бяха натрупани в един от ъглите, оплетени с огърлици от мъниста с цвета на дъгата, ветрила от пера и връзки с потъмнели монети. Това очевидно бе странноприемница — във всяко от леглата можеха да се настанят шест човека.

Сега в стаята имаше само един. Познах го, макар че той беше пораснал от последното ми видение и не бе в клоните на някое дърво.

Една порфирийка провря главата си през вратата — сплъстени кичури, дебели колкото пръсти, на чиито краища бяха нанизани сребърни мъниста, очертаваха лицето й. Тя каза нещо на порфирийски на Плодоядния прилеп, който седеше на средното легло със свити крака и се беше втренчил в тавана. Той се сепна, сякаш жената го беше извадила от концентрация. Веждите й се повдигнаха извинително, след което изимитира, че яде нещо. Той поклати глава, а порфирийката затвори безшумно вратата.

Момчето се изправи, а голите му крака потънаха в матрака, който беше направен от буци слама. Плодоядния прилеп беше облечен в порфирийски панталони и туника, която стигаше до колената му, носеше паедийски амулет около врата си и малки златни обеци. Порфириецът бавно размаха ръце във въздуха, все едно разкъсваше паяжини над главата си. Сламеният дюшек не му позволяваше да пружинира добре, но той подскачаше колкото може по-високо и докосна тавана от третия опит.

Никой преди това не бе усещал присъствието ми във виденията. А и как биха могли? Аз не бях там в действителност. Той не можеше да докосне лицето ми, защото там нямаше никакво лице, но аз усетих, че се опитвам да се отдръпна от протегнатата му ръка.

Порфириецът се намръщи и внимателно почеса главата си. Косата му беше сплетена на спираловидни фльонги по целия скалп, а разделящите ги линии оформяха малки, добре направени, шестоъгълници. Той отново седна и упорито се втренчи в тавана с присвити вежди. Макар да беше невъзможно, можех да се закълна, че гледаше право към мен.

* * *

Събудих се със солена кожена ръкавица между зъбите. Отворих очи и видях една жена, която бе положила главата и тялото ми върху колената си. Тя държеше молитвена броеница в едната си ръка и енергично отброяваше мънистата с палеца си, а устата й се движеше бързо — ушите ми все още бяха заглъхнали, но я чух да казва:

— Свети Фустиан и света Бранче — молете се за нея. Света Ниниан и свети Мун — бдете над нея. Свети Абастър и свети Вит — защитете я…

Изправих се, изпънах гръб и издърпах ръкавицата от устата си, което изплаши жената.

— Извинете — казах дрезгаво аз, преди да освободя стомаха си върху павираните камъни.

Тя пипна челото ми и ми подаде чиста, бяла носна кърпичка, за да избърша устата си. Жената извика:

— Братя! Тя се свести!

Братята й — двамата мъже Крачун и Малчо — се появиха от конюшнята, водейки впрегната каруца, на която отстрани бе изписано с черна боя „Братя Бродуик — производство и търговия на платове“. Тримата заедно ме увиха в едно хубаво вълнено одеяло и ме напъхаха отзад в колата. Жената, която реших, че бе сестрата, спомената от Малчо, покачи внушителното си тяло отзад при мен и каза:

— Къде да те заведем, малка госпожице?

— Замъка „Орисон“ — отвърнах аз.

Нямаше да успея да отида при Орма тази нощ. Малко позакъсняла, си спомних да добавя:

— Нали може?

Тя се засмя приветливо и даде указания на братята си, които със сигурност ме бяха чули. Каруцата се блъскаше и люлееше. Жената ме улови за ръка и ме попита дали ми е студено. Чувствах се добре. Тя прекара останалата част от пътуването, давайки ми инструкции как да изпера петната, които се бяха пропили в туниката ми, докато бях лежала на мръсната улица.

Пулсът ми се успокои, а зъбите ми спряха да тракат едва към края на пътя. Не можех да повярвам, че бях извадила такъв късмет — да припадна пред хора, които ми помогнаха. Можеше да лежа в някоя алея, да ме ограбят и да ме помислят за мъртва.

Луиза все още бърбореше, но не за петната.

— … противно същество! Бедничката ми тя. Сигурно те е изплашило до смърт. Сайлъс и Томас се опитват да измислят начин да отровят тези зелени дяволи — нещо, което можеш да скриеш в боклука си, за да не могат да го забележат. Доста е трудно. Те могат да се хранят с почти всичко, нали така, Сайлъс?

— От млякото им призлява — каза ниският брат, който държеше юздите, — но не е достатъчно, за да ги убие. Сиренето им понася добре, така че трябва да е от суроватката. Ако я сгъстим…

— Няма да я ядат — прекъснах го аз, а от повръщането гласът ми бе пресипнал. — Имат толкова остро обоняние, че ще я отбягват.

— Затова ще я скрием в боклука — обясни ми той, все едно бях някаква глупачка.

Затворих си устата. Нещо, което можеше да подуши колко остър бе ножът ми, щеше да успее да усети суроватка, дори да е по средата на купчина тор. Но щом искаха, те можеха да опитат. Щяха да пробват и нямаше да сполучат, а това беше най-добрият изход за всички.

Стигнахме до барбакана, където дворцовите стражи спряха каруцата. Луиза ми помогна да сляза.

— Какво работиш тук? — попита изумено тя. Очевидно не бях благородница, но дори и една придворна дама със скромен произход имаше определен блясък.

— Аз съм помощник-учителка по музика — отговорих и направих лек реверанс. Краката ми все още бяха нестабилни.

— Госпожица Домбег? Вие свирихте на погребението извика Сайлъс, — а Томас и аз се просълзихме от изпълнението!

Склоних снизходително глава, но в този момент усетих умът ми да прещраква като отпуснатата тетива на арбалет и главоболието зад очите ми отново започна. Очевидно вечерните ми вълнения още не бяха приключили. Обърнах се, за да се прибера.

Силна ръка ме сграбчи и спря. Беше Томас. Зад него Сайлъс и Луиза говореха дружелюбно с пазачите и ги увещаваха да споменат пред кралицата за братята Бродуик, доставчици на здрави вълнени платове. Томас ме дръпна леко настрана и прошепна в ухото ми:

— Сайлъс ме остави да те наглеждам, докато той отиде да доведе Луиза. Видях идола на куига в кесията ти.

Лицето ми почервеня. Противно на всяка логика се чувствах засрамена, сякаш аз бях виновна, а не човекът, който бе тършувал из принадлежностите на една припаднала жена.

Пръстите му се впиха в ръката ми.

— Срещал съм жени като теб. Симпатизантки на червеите и любители на куигове. Нямаш представа колко близо беше до това да си удариш главата, докато си в безсъзнание.

Той не можеше да има предвид това, което ми каза. Срещнах погледа му — беше леденостуден.

— Жени като теб изчезват безследно в този град — озъби се той. — Завързват ги в чували и ги хвърлят в реката. На никой не му търсят отговорност за тях, защото са си получили заслуженото. Но ако зет ми не може да убие един гнусен куиг в собствената си къща, без да…

— Томас! Тръгваме си — извика зад нас Луиза.

— Свети Огдо ви зове да се разкаете, госпожице Домбег. — Той грубо пусна ръката ми. — Молете се за целомъдрие и се молете да не се срещнем отново.

Томас закрачи наперено към брат си и сестра си.

Залитнах, защото едва се държах на крака.

Считах тези хора за добри, въпреки предразсъдъците им, но Томас се бе изкушил да разбие главата ми в паветата, само защото носех в себе си статуетка, направена от куиг. Конкретната статуетка не криеше някакво по-дълбоко значение, нали? Да не би пък подсъзнателно да бях избрала именно нея, защото тя загатваше, че задоволявам някаква конкретна порочност? Може би Орма щеше да знае.

Минах през караулното помещение до портата, залитайки, и се отправих към двореца с всички сили, защото колената ми трепереха силно. Пазачите ме попитаха дали имам нужда от помощ — сигурно съм изглеждала ужасно, — но аз ги отпратих с ръка. Благодарих на всички Светии, за които се сещах, и се молех пламтящата светлина, падаща върху кулите на замъка, да идва от факлите и луната, а не от още един предстоящ припадък.