Патриша Корнуел
Червена мъгла (15)

14.

Бусът на Марино трака някъде далеч откъм реката. Изскачам от плътната сянка на дъба, където чаках, защото не можех да изтърпя и секунда повече с Джейми Бъргър.

— Трябва да затварям. — Досега успявах да прикрия гнева си и да не звуча осъдително, докато говоря с племенницата си. — Ще ти звънна, когато се прибера в стаята след около час. Първо искам да се отбия на едно място.

— Мога да звънна в хотела, ако не искаш да използваш мобилния си — предлага Луси.

— Вече го използвам.

Не й обяснявам какво мисля за Джейми и егоистичните й идеи за обществени телефони и подслушване от страна на ФБР.

— Въобще не би трябвало да мислиш за това — казва Луси. — Не става дума за теб. Не е твой проблем. А и аз вече не го разглеждам като мой проблем.

— Не можеш да преодолееш нещо подобно, сякаш изобщо не се е случило — отговарям и гледам дали Марино пристига с буса, който несъмнено не е поправен.

На сенчестия площад отсреща се издига имението „Оуенс-Томас“ с високите си бели колони и светъл английски гипс. Короните на вековните дървета се полюшват леко, фенерите от ковано желязо проблясват и за миг усещам някакво движение, но когато поглеждам натам, не виждам нищо. Сигурно си въобразявам, защото съм изморена, стресирана и нервна.

— Все още се тревожа за това кой знае или може да научи. Права си за това — казва Луси, а аз пристъпвам по-близо до улицата и се оглеждам внимателно, но не виждам никого. — Когато разбрах за заповедта за запазване, издадена за центъра ни, веднага си помислих, че става дума за това. Издирват ме като хакер. И внимавах много. Вероятно страшно им се иска да ме забъркат в неприятности заради старите истории с ФБР и АТФ.

— Никой не те издирва, Луси. Време е да си избиеш това от главата.

— Зависи какво е казала Джейми на определени хора, какво продължава да дрънка и как изкривява фактите. Това, което ти е разказала, не отговаря напълно на истината. Тя влоши положението много повече — казва Луси. — Имам чувството, че е завладяна от манията да докаже, че съм лоша, за да се почувства оправдана за извършеното от нея. И за да могат всички да разберат защо е сложила край на връзката ни.

— Да, и аз мисля така.

Оглеждам се за буса, който чувам, но все още не виждам. Опитвам се да сдържа презрението си към жената, която подозирам, че племенницата ми още обича.

— И това е истинската причина да напусна Ню Йорк. Знаех, че се говори за проникването ми, макар да не бях обвинена. И по никакъв начин не можех да продължа да върша криминологична компютърна работа там.

— Начинът, по който Джейми се е отнесла с теб, те е наранил най-силно и затова си напуснала Ню Йорк, зарязвайки всичко — възразявам кротко. — Изобщо не вярвам, че си започнала отначало в Бостън само заради някакви слухове.

Поглеждам към кооперацията на Джейми и осветените й прозорци. Виждам силуета й, който се движи из спалнята.

— Иска ми се да ми беше казала. Не знам защо не го направи — добавям.

— Мислех, че няма да ме искаш в центъра. Няма да искаш да съм твой компютърен специалист, нито пък въобще да се мотая наоколо.

— Мислеше, че ще те зарежа като нея? — питам, преди да успея да се спра. — Джейми те е накарала да извършиш нарушение, макар да е знаела колко си уязвима… Е, не исках да прозвучи толкова ужасно.

Луси не отговаря, а аз продължавам да наблюдавам силуета на Джейми Бъргър. Сещам се, че може да има охранителна камера в спалнята си и да я проверява. Може би ме наблюдава. Или пък е разстроена, защото си казах мнението и изхвърчах от дома й, сякаш никога вече няма да се върна. Спомням си старата поговорка, че хората не се променят. Но Джейми се е променила. Върнала се е към по-раншното си аз, което се е вкиснало като зле съхранявано вино. Отново живее в лъжа, но вече е невъзможна за приемане. Намирам я за напълно непоносима.

— Както и да е, вече знам — казвам на Луси. — И това не променя нищо.

— Важно е да повярваш, че не стана така, както тя ти е разказала.

— Не ми пука.

В момента наистина не ми пука.

— Само проверих няколко числа, като разгледах електронните записи на първоначалните оплаквания и начина им на кодиране. Не трябваше да го правя, разбира се.

Не, не е трябвало. Но извършеното от Джейми бе много по-лошо. Студено и пресметливо. Злоупотребила с властта си над Луси и я предала. Затварям телефона и се чудя кого ли още ще манипулира и компрометира Джейми. Луси и Марино, а вероятно трябва да включа в списъка и себе си. Намирам се в Савана, замесена в случай, за който допреди няколко часа не знаех абсолютно нищо. Отново гледам апартамента й. Наблюдавам как силуетът й се движи покрай осветените прозорци. Май се разхожда нервно.

Почти един през нощта е. Бусът проблясва в призрачно бяло на светлината на уличните лампи и трака към мен като някаква обсебена от демони машина във филм на ужасите. Очевидно Марино не е намерил автомонтьор, след като тръгна от апартамента на Джейми преди няколко часа. Вече съм напълно убедена, че нарочно ме остави насаме с Джейми по причина, която няма нищо общо с нуждите и желанията ми. Спирачките изскърцват шумно, а също и вратата, когато я отварям. Лампата в колата не светва. Марино винаги ги изключва, за да не бъде лесна мишена за евентуални нападатели. Забелязвам торби на задната седалка.

— На пазар ли си ходил? — питам и усещам напрегнатия си тон.

— Купих малко вода и други дреболии, за да имаме в стаите. Какво стана?

— Нищо хубаво. Защо ме остави насаме с нея? Такива ли бяха указанията й?

— Казах ти, че ще ти звънна, когато стигна дотук — напомня ми той. — Откога стоиш навън?

Закопчавам предпазния колан и затварям вратата.

— Трябваше да изляза на чист въздух. — Това нещо звучи ужасно. В последен стадий на агония. Мили боже.

— Казах ти, че не е разумно да се мотаеш наоколо сама. Особено през нощта.

— Както виждаш, не съм се мотала надалеч.

— Джейми искаше да остане насаме с теб. Мислех, че и ти го искаш.

— Моля те, не мисли вместо мен — отговарям грубо. — Бих искала да се отбием набързо да огледаме къщата на семейство Джордан, ако въобще е възможно с този проклет хъркащ бус. Не вярвам, че проблемът е в свещите.

— Почти съм сигурен, че е алтернаторът — казва Марино. — Може да има и някои разхлабени жици. Намерих автомонтьор, който ще ми помогне.

Вторачвам се в апартамента на Джейми. Тя се е върнала във всекидневната, където щорите са вдигнати. Ясно я виждам как стои до прозореца и ни гледа. Преоблякла се е в нещо виненочервено, вероятно халат.

— Малко зловещо, а? — казва Марино, когато тръгваме на юг. — Попитах Джейми дали е избрала апартамента, защото се намира близо до мястото, където се е случило. Тя отговори, че не, но е само на две минути оттам.

— Обзета е от мания. Случаят на живота й — отбелязвам. — Само дето не съм сигурна по кой случай работи. Този в Савана, или нейния собствен.

Профучаваме покрай величествени стари къщи с осветени прозорци и градини, фасадите им са разнообразни — италиански стил, колониален, федерален. Гипс, дърво, тухли и камък. Улицата стига до нещо, което прилича на малък парк, заобиколен с ограда от ковано желязо. Когато се приближаваме, виждам надгробни плочи, гробници и бели алеи, осветени от блестящи лампи. В южния край на гробището се намира улица „Ийст Пери“, където има огромни къщи върху просторни парцели, обрасли с дървета. Познавам палата във федерален стил от снимките, които видях в интернет, докато четях историите за Лола Дагет, когато бях паркирала пред оръжейния магазин.

Горещият нощен въздух ухае на олеандър. Оглеждам трите етажа на къщата от сиви тухли със симетрично разположени прозорци и величествена веранда с масивни бели колони. Покривът е от червени керемиди, с три високи комина. Вдясно има каменен навес за коли с арки, които навремето са били отворени, а сега са остъклени. Паркираме точно пред имота. Не бих могла дори да си представя, че живея тук. Колкото и да е красиво мястото. Не бих живяла в къща, където са били убити предишните обитатели.

— Не искам да оставам тук дълго, защото съседите са настроени подозрително към непознати коли и хора, както можеш да си представиш — казва Марино.

— Погледни вдясно — почти в задната част на къщата, точно зад навеса за коли, е кухненската врата, откъдето е влязъл убиецът. Не се вижда оттук. Голямата вила вдясно принадлежи на съседа, който излязъл с кучето си сутринта на шести януари и забелязал счупеното стъкло на кухненската врата. Въз основа на това, което успях да реконструирам, съседът, Лени Каспър, се събудил около четири сутринта, когато пуделът му започнал да лае. Каспър твърди, че кучето било разстроено и не можело да се успокои, затова решил да го изведе.

— Ти говори ли лично със съседа?

— По телефона. Бил разпитван и от медиите по онова време — сега казва същото, което и тогава.

Марино поглежда покрай мен през отворения прозорец към къщата в италиански стил.

— Около четири и половина пуделът му си вършел работата ей тук, при палмите и храстите.

Посочва осветена горичка от палми и олеандри до решетките, разделящи двата имота, по които расте жълт жасмин.

— Случайно забелязал счупеното стъкло на кухненската врата на семейство Джордан — казва Марино. — Спомена също, че кухненската лампа, а и много от лампите на втория етаж, били светнати. Притеснил се, че някой се е опитал да проникне с взлом и е събудил кучето му. Затова се прибрал в дома си и звъннал на семейство Джордан, които не отговорили. После се обадил в полицията и те пристигнали към пет часа. Намерили кухненската врата отворена, алармата — изключена и трупа на момиченцето близо до външната врата.

Разглеждам внимателно някогашния имот на семейство Джордан, разположен на около четири декара горист терен, осветен от високи фенери, които хвърлят плътна сянка. Алеята е от гранитен чакъл, ограден с тухли. Пътека от големи каменни плочи води от навеса за коли до кухненската врата, която не мога да видя, без да сляза от буса и да вляза в чуждия имот.

— Дошъл в Мемфис скоро след убийствата — съобщава ми Марино. — Съседите и от двете страни се преместили. Случилото се засегнало сериозно цените на имотите. Факт е, че почти никой от съседите от онова време вече не живее тук. Дочух, че къщата на семейство Джордан била една от най-популярните спирки при „призрачните обиколки“, тъй като трагедията е станала на няколко крачки от най-прочутото гробище в Савана, където започват и свършват повечето обиколки.

Марино се протяга към задната седалка, изважда две бутилки вода, подава ми едната и въздиша:

— Направо съм вир-вода! Нали знаеш, онези пешеходни обиколки. — Продължава да говори за призрачните забележителности на Савана и тълпите, които привличат те. — Някои се разхождат със свещи посред нощ. Можеш да си представиш колко ще ти писне, ако живееш тук и всички тези туристи зяпат въодушевено, докато екскурзоводът дрънка за убитото семейство. Дори не ми се мисли какво е сега, след като съобщиха, че екзекуцията на Лола Дагет е насрочена. Всички отново мислят за убийството на семейство Джордан.

— Идвал ли си тук през деня? — питам.

— Не съм влизал вътре — отговаря той и отпива глътка вода. — Не съм убеден, че вътрешността на къщата ще ти говори нещо девет години след престъплението. А и самата къща е била препродадена няколко пъти. Различни хора са живели вътре и вероятно са променили доста неща. Освен това смятам, че е съвсем очевидно какво е станало. Дон Кинкейд е разбила стъклото на кухненската врата, бръкнала е вътре и си е отворила. Предполагам, Джейми ти е казала, че ключът е бил в ключалката, а това е една от най-глупавите възможни постъпки. Слагаш брава с лост близо до прозорците, а после оставяш ключа вътре. Според мен, просто трябва да обмислиш избора си. Оставаш заключен в случай на пожар, или улесняваш някого да влезе и да те убие, докато спиш.

— Джейми каза, че си проучвал защо алармата не е била включена. Кой я е инсталирал? Семейство Джордан използвали ли са я често? Според нея, спрели да я използват заради фалшиви тревоги.

— Така е.

— Мога да ти кажа нещо, което забелязвам сега, от улицата — заявявам. — Кухненската врата не се вижда. Ако минаваш оттук, пеш или с кола, няма да разбереш, че отстрани има кухненска врата. Не се вижда заради навеса за коли.

— Но виждаш, че пътеката води към нещо отзад, което може да е врата — отбелязва Марино.

— Или пък води към задния двор. Трябва да погледнеш, за да разбереш — казвам решително и отварям бутилката вода. — Важното е, че кухненската врата не се вижда от улицата. А това ме навежда на мисълта, че този, който е проникнал тук преди девет години, е знаел за страничния вход. Също така е знаел, че кухненската врата има прозорци и лост с ключ, който обаче често е бил оставян в ключалката. Вероятно този човек е проверил предварително.

— Дон Кинкейд определено е от типа хора, които биха проверили — казва Марино. — Вероятно е знаела, че тук живее богат лекар. Може би е проучвала къщата.

— И просто е извадила късмет, че ключът е бил в ключалката, а алармата — изключена?

— Може би.

— Знаем ли къде е отседнала в Савана преди девет години? Или колко дълго е била в района?

— Знаем само, че есенният семестър в „Бъркли“ завършил на седми декември, а пролетният започнал на петнайсети януари — отговаря Марино. — Със сигурност е завършила есенния семестър там и се записала в пролетния.

— Значи може би е прекарала коледната си ваканция в този район — заключавам. — Може да е била тук няколко седмици, преди да посети майка си за първи път.

— А през това време може би се е запознала с Лола Дагет — предполага Марино.

— Или поне е научила за нея — отговарям. — Не съм убедена, че двете са се познавали. Може би сега Лола знае коя е Дон Кинкейд, благодарение на случаите в Масачузетс и онова, което Джейми, а вероятно и някой друг, са й казали. Лола може дори да знае, че Дон има нещо общо с убийствата на семейство Джордан. Не ми пука какво твърди Джейми. Не можеш да си сигурен каква информация е изтекла за новите ДНК проби. Но независимо какво знае Лола в момента, не можем да приемаме, че свързва Дон Кинкейд с някого отпреди девет години. Поне с човек, когото е познавала по име. Знаеш ли какви курсове е посещавала Дон по онова време?

— Знам само, че имат нещо общо с нанотехнологиите.

— Вероятно в инженерния факултет.

Вторачвам се в къщата, където са били убити четирима души, докато спят, и се чувствам безкрайно объркана.

Защо не са включили алармата? Защо да оставят ключа в ключалката, особено по време на празниците, когато кражбите и другите престъпления обикновено се увеличават?

— Семейство Джордан били ли са известни като небрежни и безгрижни? — питам. — Били ли са безнадеждни идеалисти и наивници? Хората, които живеят в домове, обявени за исторически паметници, обикновено са изключително внимателни относно обезопасяването на имотите си. Държат портите заключени и алармените системи включени. За да не се мотаят туристи в градините или по верандите им.

— Знам. Това ужасно ме притеснява — признава Марино.

Тъмната му фигура в тъмния бус се навежда по-близо до мен. Той се вторачва в къщата, която въобще не би изглеждала зловеща, ако човек не знае какво се е случило в нея преди девет години, горе-долу по същото време. След полунощ. Вероятно между един и четири сутринта.

— Има огромна разлика между 2002 година и сега по отношение на безопасността — продължава Марино. — Особено тук, в Савана. Гарантирам ти, че хора, които може би са се отнасяли небрежно към включването на алармата и са оставяли ключа в ключалката, вече не го правят. Всички се страхуват от престъпления, а и не могат да забравят, че цяло семейство е било избито в собствените им легла в луксозна къща за един милион долара. Знам, че хората вършат глупости — виждаме го непрекъснато, но ми се струва необичайно, защото Кларънс Джордан е бил прочут със семейните си пари и е отсъствал доста от къщи заради доброволческата си дейност, особено по време на празниците. Бил най-зает покрай Деня на благодарността, Коледа и Нова Година. Помагал в клиниките, приютите за бездомни, спешното отделение и кухните за бедни. Като че ли би трябвало да се тревожи повече за безопасността на жена си и двете си малки деца.

— Не знаем със сигурност как е било.

— Явно онази нощ си е легнал, без да включи алармата. — Марино повтаря тази подробност, която продължава да ме тормози.

— А нещо от досиетата на охранителната компания?

— Фирмата е закрита още през есента на 2008 година.

Зад един прозорец на горния етаж в къщата на семейство Джордан проблясва светлина.

— Говорих с бившия собственик на „Южен кръст“, Дарил Симънс — казва Марино. — Твърди, че вече не разполагал със старите компютърни досиета. Били на компютри, които дарил за благотворителност, след като бизнесът му фалирал. С други думи, досиетата били заличени или изхвърлени преди три години.

— Всеки почтен и уважаван бизнесмен пази досиетата си поне седем години за евентуална данъчна проверка — отбелязвам. — А той ти е казал, че не разполага с копия?

— Пипнаха ни — изсумтява Марино, когато лампата на верандата в дома на Джордан светва.

Външната врата на къщата се отваря и мускулест мъж по пижама излиза на верандата и се втренчва в нас. Подкарваме шумно.

— Можеш да разбереш защо този Дарил Симънс не иска хората да го разпитват за алармата на Джордан — казва Марино. — Ако е била включена и в изправност, те нямаше да са мъртви.

— Защо не е била включена? — питам. — Той спомена ли дали е била инсталирана от доктор Джордан? Или от предишния собственик на къщата?

— Не помнел.

— Да бе! Трудно е да си припомниш нещо такова в случай, когато са били убити четирима души.

— Не иска да си спомня — пояснява Марино. — Чувства се като онзи, който е построил „Титаник“. Кой би искал да носи отговорност за нещо подобно? Получаваш амнезия и заличаваш досиетата. Никак не се зарадва, когато му се обадих.

— Трябва да разберем какво е станало с компютрите на компанията му, къде са били дарени. Може би все още съществуват някъде, или пък той е прибрал дисковете в сейф — предполагам. — Ще бъде полезно да видим месечните му отчети. И дневника, ако е воден такъв. Всъщност, следователите е трябвало да проучат тези неща преди девет години. Какво точно ти каза следовател Лонг? Джейми спомена, че си говорил с него.

— А спомена ли ти и че той е стар като света и е получил инсулт сравнително скоро?

Бусът изтрещява шумно. Звучи като пистолетен изстрел. Минаваме бавно покрай кина, кафенета, магазини за колела, сладкарници, колежа по дизайн и изкуства.

— Две хиляди и втора не беше толкова отдавна — казвам. — Според мен това не са стари случаи. Не са нови, разбира се, но не и истински стари. Не говорим за неразкрити убийства отпреди петдесет години. Трябва да има голямо количество документация и много хора да помнят подобен прочут и зловещ случай.

— Следовател Лонг каза, че всичко е отразено в докладите му. Споменах, че там няма нищо за алармената система на Джордан, но той твърди, че семейството имало проблеми с фалшиви тревоги и спряло да включва алармата.

— Щом е знаел това, значи сигурно е говорил с охранителната компания — отбелязвам, докато минаваме покрай тъмния площад „Рейнолдс“, на който има дървета, пейки и статуя на проповядващия Джон Уесли^[1].

— Да, сигурно е така, но не помни.

— Хората забравят. Получават инсулти. И нямат интерес да започват ново разследване, което може да докаже, че са допуснали грешка.

— Съгласен съм. Трябва да видим дневника.

— Наоколо сигурно е имало много хора с алармени системи, инсталирани от „Южен кръст“. Какво е станало с тези клиенти?

— Очевидно ги е поела някаква друга компания.

— И може би тази компания притежава оригиналните досиета. На хард диск или друг носител.

— Добра идея.

— Може би Луси ще успее да ти помогне. Много я бива, когато става дума за електронни записи, които уж са се изпарили.

— Само дето Джейми не желае помощта й.

— Не предлагах тя да помага на Джейми, а на нас. Бентън също може да ни помогне с някоя интересна идея. Мисля, че трябва да използваме всяка възможна помощ, защото уликите водят в различни посоки. Добре че не сме много далеч, защото проклетият бус звучи, сякаш ще избухне всеки момент — добавям заядливо.

Повечето ресторанти и бирарии, покрай които минаваме, са затворени. Тротоарите са безлюдни. След миг пред нас се появява „Хаят“, огромен и осветен.

— Имам чувството, че ни създават пречки — казва Марино. — Хора, които забравят, и изчезнали досиета.

— Джейми е в Савана отскоро, а охранителната компания фалирала и се отървала от досиетата си преди три години — отговарям. — Това не звучи като създаване на пречки. Поне не на този фронт.

— Е, струва ми се, че може да има и нещо друго, в което определени лица не искат да се ровим.

— И това не се знае със сигурност — отговарям. — Типично е, след като хората са преживели разследване на убийство, дело и целия медиен шум, свързан с това, да искат да ги оставят на спокойствие. Особено при зловещи случаи като този.

— Предполагам, че ще е по-лесно, ако Лола Дагет бъде екзекутирана и всичко приключи.

— За някои хора наистина ще е по-лесно — съгласявам се. После питам: — Коя е Ана Копър?

— Нямам представа защо Джейми ти е споменала за това — отговаря Марино и спира пред хотела с гръм и трясък.

— Чудя се коя е Ана Копър и какво представлява „Ана Копър“ ООД — повтарям.

— Дружество с ограничена отговорност, което Джейми използва напоследък, когато не иска името й да се появи някъде.

— Например в договора за наем за апартамента, който е наела тук, в Савана.

— Наистина съм изненадан, че ти го е споменала. Според мен тя смята, че ти си последният човек, който ще се зарадва, като чуе за фирмата — изсумтява Марино.

Момчето от паркинга се приближава предпазливо до прозореца на Марино, сякаш не знае какво да мисли за агонизиращия мърляв бус и няма желание да го паркира.

— По-разумно е аз да вкарам това нещо в гаража — казва Марино.

— Съжалявам, господине, но никой няма право да влиза там. Само упълномощеният персонал има достъп до подземния паркинг.

— Е, ти определено не би искал да шофираш това нещо. Какво ще кажеш да го паркирам ей там, до голямата палма. А утре рано сутринта ще си го взема и ще го откарам на поправка.

— Гост на хотела ли сте?

— Да, ВИП. Оставих си бугатито у дома. Имам много багаж.

— Ние не би трябвало да…

— Бусът ще издъхне всеки момент. Най-добре да не се случи, докато ти го караш.

Бусът изхърква отново, когато Марино го паркира до тухлената пътека.

— Луси създаде „Ана Копър“ ООД преди около година — казва Марино. — Идеята беше нейна. Случи се след един скандал между нея и Джейми. Е, май вече се бяха карали доста.

— Фирмата на Луси ли принадлежи, или на Джейми? — питам.

Той изключва мотора.

— На Джейми. Луси създаде параван, зад който Джейми да се крие. Трябваше да е смешно, но по гаден начин. Луси влезе в един от онези правни сайтове и въведе данните за създаване на „Ана Копър“ ООД, а когато получи целия пакет с документи по пощата, го опакова в лъскава кутия с огромна панделка и го връчи на Джейми.

— Джейми ли ти разказа? Или Луси?

— Луси. Горе-долу по времето, когато се премести в Бостън. Затова се изненадах, когато разбрах, че Джейми наистина използва фирмата.

— И как разбра?

— Документи, адрес за изпращане на сметки. Когато й помагах с охранителната система, трябваше да получа определена информация — обяснява ми той, докато излизаме от буса. — Това е името, което използва за всичко тук. Признавам, че е малко необичайно. Джейми е адвокат, по дяволите. Нужни са й не повече от пет минути, за да създаде нова фирма. Защо използва тази, с която са свързани определени спомени? Защо не забрави за миналото и не си продължи живота?

— Защото не може.

Джейми не може да се откаже от Луси, или поне от представата за Луси. Чудя се дали и Бентън мисли същото. Когато ме предупреди, че репутацията на фирмата не е много добра, може би е имал предвид Джейми. Ако е така, сигурно е проверил сградата, открил е наемател на име „Ана Копър“ ООД, а после е извършил поредната проверка и е разбрал за кого става дума. Вероятно не би приел за случайност факта, че Джейми отново се появи в живота ни, а и може да знае нещо за проблемите, които са я накарали да изостави живота си в Ню Йорк.

Вървим през ярко осветеното фоайе, където по това време има само един администратор и няколко души на бара. Когато стигаме до стъкления асансьор, Марино натиска бутона няколко пъти, сякаш за да се увери, че вратите ще се отворят по-бързо. После изсумтява:

— Мамка му! Оставих проклетите покупки в буса.

— Луси споменавала ли ти е някога какво означава „Ана Копър“? Как й е хрумнало името?

— Помня само, че имаше нещо общо с Граучо Маркс — отговаря той. — Искаш ли да ти донеса малко вода?

— Не, благодаря.

Възнамерявам да вляза във ваната и да звънна няколко телефона. Не желая Марино да се отбива в стаята ми.

Качвам се в асансьора и му казвам, че ще се видим сутринта.