Патриша Корнуел
Червена мъгла (30)

29.

Почти девет вечерта е. С Марино пристигаме в хотела. Багажникът на буса е пълен с торби с покупки — кашони с бутилирана вода, тенджери, тигани и малка печка.

След като ме взе от кооперацията на Джейми, докато Чанг и Колин приключваха обработката на местопрестъплението, отидохме да свършим някои неща. Първо отидохме в „Уол март“ за домашните потреби, а после — на пазара за храна и в магазина за алкохол. Накрая се отбихме в специализирания магазин на улица „Дрейтън“, който Джейми препоръча снощи, за безалкохолна бира. Сетих се за онова, което някои хора смятат за съвпадение на близостта от една страна и безсмислеността — от друга.

Разбирам идеята за случайността — любимата теория на физиците, че вселената съществува заради Големия взрив и следователно можем да очакваме животът ни да се ръководи от безсмислен хаос, но не я приемам. Честно казано, не вярвам в нея. В природата има симетрия и закони, дори да не можем да ги разберем, и няма случайности, а само определения, с които се опитваме да осмислим дадени събития, особено кошмарните.

Пазарът „Чипеуа“ се намира само на няколко пресечки от кооперацията на Джейми и дома на семейство Джордан и близо до бившия център за наркомани на улица „Либърти“, където е живяла Лола Дагет, когато е била арестувана за убийството. Но ресторант „Савана Суши“ е почти на двайсет километра от апартамента на Джейми и всъщност е по-близо до женския затвор, отколкото до историческия квартал на Савана.

— Местоположенията ни говорят нещо. Има причина за тях, а и някакво послание — споделям с Марино, докато излизаме от буса в задушния нощен въздух, а водата капе от дърветата, излива се от улуците и се събира в локви с размера на малки езерца. — Джейми е попаднала в някаква матрица, в задния двор на злото. Ресторантът за суши е далеч на северозапад, в посока към затвора или летището. Може би го е открила на път нататък. Но защо не е използвала ресторант по-близо до дома си, след като е получавала доставки няколко пъти седмично?

— Това заведение се слави с най-доброто суши в Савана — отговаря Марино. — Тя ми го спомена веднъж, когато бях с нея и тя получи доставка. Попитах я как може да яде подобни гадости, а тя отговори, че това било най-хубавото суши в Савана, макар и не толкова добро като онова в Ню Йорк. Не че сушито изобщо може да е добро. Стръвта за риба си е стръв за риба, а червеите са си червеи.

— Как се доставя храна оттам с колело? Част от пътя е по магистралата. Да не говорим и за разстоянието, особено при такова време.

— Ей, имам нужда от една-две колички — извиква Марино на портиера. — Няма начин да позволя на никого да отнесе покупките ни горе — уведомява ме той. — Щом си правиш такъв труд да се увериш, че всички са в безопасност, няма да изпускаме нищо от погледа си. Нулева възможност някой да се добере до нещата ни. Не искам да кажа, че си откачена, но съм убеден, че някой страничен наблюдател би си го помислил. Все едно семейство Брейди^[1] са на почивка и не могат да си позволят да изядат един хамбургер или да си поръчат пица.

Не се доверявам на нищо. Дори на чаша кафе или бутилка вода, ако не съм ги купила лично. Докато сме тук, в Савана, и докато не разберем какво точно става, няма да приемаме доставки на храна или напитки от ресторанти или румсървис. Няма да докосваме пакетирана храна или да се храним навън. Вече предупредих, че няма да се нуждаем и от почистване на стаите. Никой, освен нас няма право да влиза, освен ако е полицай или агент, на когото имаме доверие. А и някой постоянно трябва да е в хотела, за да е сигурно, че никой не влиза и не докосва нищо, защото не знаем срещу кого и какво сме изправени. Ще си оправяме леглата сами, ще си изхвърляме боклука и ще почистваме. Ще ядем само това, което аз сготвя, сякаш сме под карантина.

Марино закарва двете колички до задната част на буса и започваме да разтоварваме уреди, прибори, вода, безалкохолна бира, вино и кафе, пресни плодове и зеленчуци, месо, сирене и спагети, подправки и консерви.

— Не виждам как може да е съвпадение. — Продължавам да говоря за географията. — Искам да видя мястото от въздуха. Вероятно Луси ще може да ни покаже сателитна снимка на телевизора и да погледнем отблизо, защото това наистина означава нещо.

Бутаме претоварените колички през фоайето, покрай рецепцията и пълния бар. Хората гледат изумено двамата униформени, които изглеждат, все едно се нанасят тук завинаги.

— Но Джейми не е била тук, когато се е случило — казва Марино, докато бутаме количките към стъкления асансьор. — Не е живяла в този апартамент в средата на матрицата или в задния двор на злото. Не е била тук през 2002 година, когато са били убити семейство Джордан. Така че, каквото и да са означавали местоположенията тогава, сега не означават същото. Няма нищо общо. Просто си разтревожена. Но не знам за ресторанта за суши и колелото.

— Не съм сигурна, че няма нищо общо.

— Но пък ако ще тровиш храната й, няма да е много трудно, ако тя е била редовен клиент и непрестанно е получавала доставки — казва той. — Това е единствената връзка, която виждам. Заведение, откъдето е поръчвала постоянно. Няма значение къде се намира.

— А откъде ще знаеш, че Джейми поръчва постоянно оттам и в ресторанта разполагат с номера на кредитната й карта, ако не я наблюдаваш? Ако и двете не сте свързани по някакъв начин?

— Как, по дяволите, мислиш толкова много? В проклетата ми глава не е останала и една мисъл, а и признавам, че умирам за цигара. Виждаш ли? Не се крия. Не купих цигари, докато пазарувахме. Но се нуждая от цигара страшно много. Може и да изпия десетина бири.

— Не мога да ти опиша колко съжалявам — казвам му.

Вратите на асансьора се отварят и вкарваме количките вътре.

— Освен това съм ужасно гладен. Но ми се струва, че каквото и да направя, няма да се почувствам по-добре.

Марино става все по-раздразнителен, сякаш се кани да избухне всеки момент.

— Ще приготвя набързо спагети и салата.

— Може пък да искам да си поръчам от румсървиса хамбургер с бекон, сирене и пържени картофи — изръмжава той и натиска ожесточено бутона.

— Ще стане бързо. Изпий няколко бири и вземи горещ душ. Ще ти стане по-добре.

— Шибаната цигара е това, което наистина искам. И спри да ми повтаряш, че ще ми стане по-добре. Ето защо хората ходят по събрания. Защото се чувстват гадно и искат да убият всеки, който ги убеждава, че ще им стане по-добре.

— Ако искаш да намерим събрание на анонимните алкохолици, сигурна съм, че ще успеем.

— В никакъв случай.

— Няма да си помогнеш, ако се върнеш към нещата, които ти навредиха.

— Не ме поучавай. Не мога да го понеса в момента.

— Не исках да те поучавам. Моля те, не пуши.

— Ако се наложи да отида до бара да си изпрося цигара, ще го направя. Не искаш да те лъжа, нали? Затова ти казвам, че искам една шибана цигара.

— Тогава ще дойда с теб. Или пък Бентън ще дойде.

— Не, по дяволите. Достатъчно се занимавах с Бентън за един ден.

— Имаш право да се чувстваш съсипан и разочарован — отговарям тихо.

— Това няма нищо общо с разочарованието — изсумтява той.

— Разбира се, че има.

— Глупости. Не ми казвай как се чувствам.

Едва се виждаме над всички торби и кутии, докато спорим как се чувства Марино. Знам, че е съсипан и гневът му е причинен от болка. Изпитваше към Джейми чувства, с които отчасти съм наясно, но вероятно никога няма да узная дали е бил влюбен в нея и до каква степен. Знам само, че бе свързал бъдещето си с нейното. Щеше да й помага и се надяваше това да стане на това място, където му харесва начинът на живот. А сега всичко се промени завинаги.

— Слушай — казва Марино, когато асансьорът спира на последния етаж. — Понякога нищо не помага. Не мога да понеса мисълта за онова, което са й причинили. Направо полудявам, защото ние бяхме с нея и ядохме в шибаната й всекидневна, а нямахме представа. Господи! Тя яде отрова пред очите ни и ще умре, ние нямаме представа, а после си тръгваме. Дяволите да го вземат! А тя е минала съвсем сама през този ад. Защо, по дяволите, не се е обадила на 911? — задава той същия въпрос като Сами Чанг.

Бутаме количките по балкона около хотелския атриум към редицата стаи, които образуват лагера ни. Апартамент за нас двамата с Бентън, свързан със стаите от двете страни — една за Луси и една за Марино.

— Джейми пиеше — отговарям. — А това определено не помагаше на преценките й. Но по-важният фактор е човешката природа. Типично за хората е да отлагат нещо драстично като викането на линейка. Странното е, че са готови да се обадят в полицията по-бързо, отколкото да повикат пожарна или линейка. Просто защото сме склонни да изпитваме срам, когато се нараним сами или случайно подпалим къщата си. Много по-удобно ни е да изпратим полицията срещу някого.

— Да, като оня път, когато коминът ми се подпали. Помниш ли? Старата ми къща в Саутсайд? Отказах да се обадя. Изкатерих се на покрива с маркуч в ръка, което беше адски тъпо.

— Хората отлагат — повтарям.

Пълзящите растения по балконите на всеки етаж ми напомнят за Тара Грим и бръшляна в кабинета й, който е оставила без контрол, за да даде на хората житейски урок.

Внимавай какво пуска корени, или един ден то ще заеме всичко наоколо. Нещо е пуснало корени в нея и е останало само зло.

— Продължават да се надяват, че ще им мине или ще оправят проблема сами, а после стигат до момента, от който няма връщане назад — казвам на Марино. — Като жената с кофата. Помниш ли? Умира от отравяне с въглероден окис, докато се прави на пожарникар. Къщата й изгаря, а пожарникарите намират обгореното й тяло до кофата. Още по-лошо е при онези, които имат професии като нашите. Ти, Джейми, Бентън, Луси и аз. Никой от нас няма да иска да повика полицията или спешна помощ. Знаем прекалено много. Ужасни пациенти сме и обикновено не спазваме собствените си правила.

— Не знам. Ако не можех да дишам, сигурно щях да повикам линейка — отговаря той.

— Или пък щеше да вземеш бенадрил или судафед^[2] или да търсиш инхалатор. А когато нито едното не свърши работа, вероятно вече няма да си в състояние да се обадиш на никого.

Бентън сигурно ни е чул да трополим по балкона и вратата на апартамента ни се отваря, преди да стигнем дотам. Той излиза навън и задържа вратата широко отворена. Косата му е мокра и се е преоблякъл, изкъпан и свеж е, но очите му са помътени от случилото се и онова, което го тревожи. Предполагам, че Луси е основната причина за тревогите му. Не съм говорила с нея, откакто се качих в асансьора в кооперацията на Джейми на път да открия отговор, който бих променила, ако можех.

— Какво е положението? — питам.

— Добре сме. Изглеждаш скапана.

— Напълно. Абсолютна развалина съм — отговарям.

Бентън помага да вкараме количките вътре, а аз си събувам ботите.

— Ще се изкъпя след минута, но нека първо да подредя нещата и да се захвана с вечерята. Наистина съм добре. Прекарах цял ден в коли без климатик, валя ме дъжд, изглеждам кошмарно и не мириша хубаво, но няма за какво да се тревожиш. Съжалявам, нямах достъп до съблекалня — продължавам да говоря и да се извинявам, защото не виждам и следа от Луси, а това не е добре.

Сигурно знае, че вече сме тук, но не излиза да ни види, а това е лош знак.

— Почти сме убедени, че е от нещо, което Джейми е яла — обяснявам. — Подозирам, че в храната й е имало ботулинова отрова, а вероятно и в храната на Катлийн Лоулър. В Масачузетс би трябвало да прегледат и Дон Кинкейд за това, но сигурно вече са се сетили. Знам, че имат достъп до флуоресцентни тестове, които са бързи и добри. Няма да е лошо да го споменеш на някого в Бостън. На някой от агентите, които работят по случая й — казвам на Бентън.

— Изглежда, че не е яла нищо, когато започнали страданията й — отговаря той. — Май не смятат, че е отровена с храна, но им предадох подозренията ти за ботулизъм.

— Може би е пила нещо — предполагам.

— Може.

— Вероятно би могъл да се сдобиеш с подробно описание на всичко, което е било в килията й и до което е имала достъп.

— Надали ще ти бъде разрешено да получиш тази информация — отговаря Бентън. — Сигурно и на мен няма да разрешат, по очевидни причини. Имам предвид онова, в което Дон Кинкейд те обвини.

— Грешката ти е, че не я фрасна по-здраво с шибания фенер — намесва се Марино.

— Е, определено нямам вина за това, което й се случва сега — казвам. — Ами ресторантът за суши? Знаем ли нещо повече за него?

— Кей, кой ще ми каже? — търпеливо пита Бентън.

— Да, всички са потайни, а единственото, което искам, е да попреча на престъпника да убие още някого.

— Всички го искаме — съгласява се той. — Но връзката ти с Дон Кинкейд, Катлийн Лоулър и Джейми е проблем, когато става дума за споделяне на информация. Не можеш да работиш по тези случаи, Кей. Просто не можеш.

— Факт е, че не мога да прехвърля невротоксин като ботулизма от дрехите или обувките си, разбира се, но все пак ще ги сваля — решавам. — За съжаление, не разполагаме с пералня и сушилня. Ако можеш, би ли намерил чувалите за боклук, които тъкмо купих — казвам на Бентън. — Ризата и панталонът ми отиват в един от тях и ще ги изпратя да ги изперат или ще ги изхвърля. Може да изхвърля и обувките. Всичко. Не знам. Сигурно можеш да ми намериш халат.

— Отивам да се изкъпя — съобщава Марино, грабва две безалкохолни бири и тръгва към вратата на стаята си.

Намирам дезинфекциращи салфетки в чантата си и почиствам лицето, шията и ръцете си, както вече правих безброй пъти днес, а Бентън ми намира халат и отваря чувал за боклук. Свалям униформата, която нося от зори — черната риза и панталона, донесени от Марино преди седмици, когато е съставен планът. Джейми подлъга всички ни. Не съм наясно с мотивите й, нито с целта й. Не постъпи правилно и справедливо, но не заслужаваше да умре по такъв жесток начин.

В кухненския бокс има шкафове с чинии и прибори, хладилник и микровълнова печка. Нагласям новата печка и тостера и започваме да прибираме продуктите. Няма и следа от Луси. Стаята й е вдясно от всекидневната и вратата е затворена.

— Нямах възможност да се отбия до някоя аптека — казвам, като разопаковам тенджерите и свалям етикетите от приборите. — За някои неща, които трябва да имаме под ръка, но навсякъде работят до шест часа. Ще дам списък на Марино, за да купи онова, което ни трябва, утре сутрин.

— Струва ми се, че си се погрижила за всичко — казва Бентън със спокойствие, което ме изнервя още повече, сякаш предвещава страховита буря.

— Трябва да имам поне кислороден апарат. Просто нещо, но понякога това е разликата между живота и смъртта. Навремето имах такъв в колата си. Не знам защо вече не е там. Самодоволството е ужасно нещо.

— Луси е в стаята си и работи по компютрите си — съобщава ми Бентън, тъй като не попитах направо за нея, а той знае защо. — Излезе да потича, а после двамата отидохме на фитнес. Мисля, че се къпе, или поне се къпеше преди няколко минути.

Измивам новата дъска за рязане и две нови тенджери.

— Кей, ще се наложи да се справиш — казва Бентън и прибира шишетата с вода в хладилника.

— Да се справя с Луси или със станалото с Джейми? С какво да се справям в това положение, където никой не иска да се справям с каквото и да било?

— Моля те, не започвай да се отбраняваш — отвръща той и намира тирбушон в едно от чекмеджетата.

— Не се отбранявам — казвам мрачно. Започвам да беля лука и да мия чушките, а Бентън решава да отвори бутилка „Кианти“. — Не се опитвам да правя нищо друго, освен да поема отговорност и да постъпя правилно. Признавам, неприятно ми е, че те въвлякох във всичко това, но не знам как да се извиня за подобно нещо.

— Не си ни въвлякла в нищо.

— Тук сте, нали? Заключени в хотелска стая в Савана, Джорджия, с жена, която смята за разумно да изхвърли дрехите си. Която е на хиляди километри от къщи и се страхува да пие вода.

Бентън отваря виното. Изглежда, започваме същата разправия като в Кеймбридж, преди да дойда в Савана въпреки желанието на съпруга си. В кухнята сме, готвим и режем зеленчуци, пием вино, спорим и забравяме да ядем.

— Не съм говорила с Луси цял ден заради местата, където бях, и нещата, които вършех — казвам най-после, а той ме наблюдава безмълвно, очаквайки да излея чувствата си. — Мислех си, че е най-добре да говоря с нея лично, а не по телефона, докато се возя в буса на Марино.

Бентън ми подава чаша вино. Не съм в настроение да отпивам елегантно. Иска ми се да погълна чашата наведнъж. Една глътка, и веднага усещам ефекта.

— Не знам как да се справя с нея — промълвявам, внезапно натъжена до сълзи и толкова изморена, че едва стоя на краката си. — Не знам какво си мисли Луси за мен, Бентън. Какво знае за случилото се? Казаха ли й, че Джейми говореше завалено, а клепачите й бяха отпуснати, докато бях с нея снощи, но аз все пак я оставих? Знае ли, че бях ядосана и отвратена от Джейми и просто си тръгнах?

Започвам да изливам бутилка вода в една тенджера, но Бентън ме спира и взема бутилката. Оставя я на плота и занася тенджерата до мивката.

— Стига — казва той. — Сериозно се съмнявам, че водата от крана е отровена. А ако е така, каквото и да правим, няма да спасим нито себе си, нито някой друг.

Той пълни тенджерата, слага я на котлона и го включва.

— Осъзнаваш ли прекомерната си бдителност, както и че част от нея е излишна? Имаш ли представа какво става с теб в момента? Защото според мен е повече от очевидно.

— Можех да се справя по-добре. Можех да направя нещо повече.

— Винаги се чувстваш така, и знам защо. Не искам да се връщаме към миналото, детството ти и какво са ти причинили дадени събития. Ще прозвучи прекалено просто сега, а и знам, че ти е писнало да ти го казвам.

Слагам сол във водата на печката и отварям консерва с домати.

— Грижила си се за умиращ родител и не си могла да го спасиш. Такова е било детството ти. — Бентън повтаря същото, което ми е казвал и преди. — Децата приемат някои неща много по-тежко от възрастните. Запечатват се в мозъка им. Когато се случи нещо лошо, което не си успяла да предотвратиш, обвиняваш себе си.

Пускам малко пресен босилек и риган в соса. Ръцете ми треперят леко. Заливат ме вълни от тъга, а и съм разочарована от себе си, защото наистина можех да се справя по-добре. Независимо какво твърди Бентън, проявих небрежност. По дяволите детството ми. Не мога да го виня за небрежността си. Нямам оправдание.

— Трябваше да се обадя на Луси — казвам на Бентън. — Просто избягвах разговора. Избягвах го още от мига, когато ви видях пред кооперацията.

— Съвсем разбираемо.

— Но не е правилно. Ще отида да поговоря с нея, освен ако ми откаже. Не бих я обвинила, ако го направи.

— Тя не обвинява теб — казва той. — Не е доволна от мен, но не обвинява теб. Поговорих малко с нея, а сега е твой ред.

— Аз обвинявам себе си.

— Трябва да престанеш.

— Бях вбесена снощи, Бентън. Изфучах от апартамента й.

— Наистина трябва да престанеш, Кей.

— Почти мразех Джейми за онова, което причини на Луси.

— Имаш повече право да я мразиш заради онова, което причини на теб — казва той. — Онова, което причини на Луси, е достатъчно лошо, но не знаеш останалото.

— Останалото е това, което намерихме в апартамента й днес. Тя е мъртва.

— Останалото започва в Китайския квартал. И не преди два месеца, както те е убедила Джейми. Както е убедила и Марино, когато е хванал влака, за да се види с нея в Ню Йорк. Започнало през март. С други думи, скоро след като Дон Кинкейд се опита да те убие.

— Китайският квартал?

Нямам представа за какво говори Бентън.

— Джейми те манипулира, за да дойдеш тук в Савана и да й помогнеш. Манипулира и ФБР, и горкия Марино. Ресторант „Форлини“. Знам, че го помниш, тъй като си ходила там с Джейми доста пъти.

Популярно заведение за адвокати, съдии, ченгета и ФБР, „Форлини“ е италиански ресторант, който кръщава сепаретата си на шефове от полицията и пожарната — същите хора, които Джейми твърди, че са я изгонили от работата й.

— Очевидно не знам всички подробности, които тя е споделила с теб снощи — продължава Бентън. — Но това, което ми разказа по-късно по телефона, бе достатъчно, за да ме накара да задам няколко въпроса и да проверя някои неща. И не на последно място — двамата агенти, които уж отишли в дома й и я разпитвали за теб. И двамата са от нюйоркския клон на ФБР и никога не са ходили в дома й. Говорила с тях една вечер във „Форлини“ в началото на март и размътила водата, както определено обичаше да прави.

— Размътила водата с информация за мен? Натам ли биеш? Значи ме е злепоставила, за да ми покаже колко се нуждая от помощта й?

— Мисля, че схващаш.

Лицето на Бентън е мрачно, но и тъжно. Долавям разочарованието му по отпуснатите му рамене и сенките по лицето му. Той харесваше Джейми едно време, а знам какво мисли за нея сега, жива или мъртва.

— Постъпила е доста долно — казвам. — Клюки във ФБР, че може би има основание за защитата на Дон Кинкейд. Че съм нестабилна и потенциално склонна към насилие или мотивирана от ревност. Господ знае какви ги е надрънкала. Защо го е направила? Как е могла да го направи?

— Била е все по-отчаяна и нещастна. Убедена, че всички са против нея. Ревнива, завистлива и проклета. Можем да я анализираме до края на живота си и никога да не разберем. Но е постъпила ужасно. Непростимо е да те манипулира и изложи на опасност, за да направиш онова, което тя иска. А и не си единственият човек, с когото се е отнасяла така. Говорих с един-двама агенти, които са прекарали известно време с нея, и чух разни истории.

— Имаш ли представа какво се случва в момента? Кой може да я е убил? Кой може да е извършил всичко това? ФБР знае ли нещо?

— Ще бъда съвсем откровен, Кей. Нямаме абсолютно никаква представа.

Счуквам пресен чесън и сипвам зехтин в соса, после започвам да търся кутията с настърган пармезан. Намира се в чекмеджето на хладилника, където я е оставил Марино. Навсякъде, където потърся храна или подправки, цари пълен хаос и нищо не е на мястото си. Имам чувството, че се въртя в кръг и не мога да мисля.

— Би ли ми помогнал да сервираме? — питам Бентън.

В същия момент вратата вдясно от трапезарията се отваря и застивам на място.

Косата на Луси е мокра и сресана назад. Боса, по долнище на пижама и сива тениска от ФБР, която носи още от академията.

Искам да й кажа нещо, но не мога.

— Има нещо, което трябва да видиш. А и да чуеш — казва ми тя, сякаш нищо не е станало, но виждам подутите й очи и устни.

Плакала е.

— Проникнах в охранителната камера — казва тя.

Поглеждам Бентън, чието лице е непроницаемо, но знам какво мисли за извършеното от племенницата ми. Не иска да има нищо общо с това. Започва да разбърква доматения сос с гръб към нас.

— Ще го довърша — казва той. — Мисля, че помня как се правят спагети. Ще ви извикам, когато е готово. Поговорете си на спокойствие.

— Марино ли ти даде паролата? — питам Луси, докато отиваме към стаята й.

— Не му казвай за това — отговаря ми тя.