Патриша Корнуел
Прах (45)

45.

Вагонът прилича на едностаен фургон. Снимките, изпратени от Бентън, показват единично легло, канапе, масичка за кафе, няколко лампи, телевизор и кухничка, много спретната и чиста. Също и доста незабележителна, ако се изключат маските.

— Трябва да вечеряш с нас на Коледа — казва Луси на Джейк, който продължава да сплита палмовите листа.

Керамичните маски са подредени на специални поставки върху етажерка на стената. Седем лица, които проблясват във великолепни цветове под невидимата светлина на черната лампа. Кървавочервено, изумруденозелено, тъмнолилаво. Седем лица на седем жени. Бентън ми пише, че познава само четири от тях. Жертвите във Вашингтон и Гейл Шиптън. „Убивал е и преди“, гласи следващото му съобщение.

— В Коръл Гейбълс — казва Луси на Джейк.

— Когато бях дете, ходех на Венецианския басейн — отговаря той, докато бързите му пръсти оформят хибискуса. — Гейбълс обаче стана толкова скъпо място, че никой вече не може да си позволи да живее там.

— А там, където живееше баба? — пита Луси. — Кварталът до Седемдесет и девета улица?

— Най-ужасната улица в Маями. Никога не ходя там.

— Не беше така преди. Но все пак се наложи да преместим баба.

— В Коръл Гейбълс. Никога не ходя там. Прекалено много пари. Но сте постъпили добре. Никоя баба не трябва да става жертва на престъпници.

— Аз бих се тревожила за престъпника — ухилва се Луси и Джейк се засмива весело.

„Вероятно Луси ще може да изпробва лицевото разпознаване на трите маски, които не познаваш — пиша на Бентън. — Има ли изчезнали или убити жени в градовете, където е бил циркът? Ако е така, можем да сравним маските с тях.“

„Или пък жертвите може да са жени, които ДЛ е искал да отстрани — отговаря ми Бентън. — Може да се наложи да се върнем години назад.“

ДЛ е Доминик Ломбарди и теорията е, че макар вероятно да е карал откачения си син да го отърве от някое неудобно човешко същество като Клара Хъмбри, никога не е искал Даниъл Мърса да убива за развлечение. Но винаги съм твърдяла, че си получаваш това, което заслужаваш. Бентън вярва, че Даниъл Мърса е помагал за продажбата на наркотиците, които са го скапали напълно. МДПВ. Солите за вана, които организираните престъпници от „Дабъл Ес“ са купували от китайски лаборатории и са продавали из американските градове включително и Кеймбридж.

„Наскоро колата му е била на север — продължава да ме информира Бентън. — Циркът е бил в Бостън в началото на декември, после в Бруклин и чак тогава обратно на юг. Джипът му пътува в товарния вагон и му е на разположение винаги, когато циркът спре.“

В огромния събърбън на Даниъл Мърса могат да се настанят девет човека, ако той не беше свалил всички седалки, освен двете предни. Видях снимките на колата му вчера. Между предната и задната част има преграда, облицована с черен мокет, а зад нея е студиото му, празно пространство, боядисано в черно и шумоизолирано. Там е душал жертвите си и е правел смъртни маски от глина, преди да разположи труповете в подходящата поза. Едната ръка протегната и свита в китката, също като Габриела Лагос, след като я удавил във ваната, а после увил трупа в дълга бяла хавлия.

Глината изсъхвала по същото време като настъпването на ригор мортис и той обличал последната си жертва в бикините на предишната. А когато пристигал на избраното място, завличал зловещия си товар на бамбукова носилка, която държал в автомобила за убийства, както го нарича Марино. Той и Бентън откриха пъстри чорапи от ликра, найлонови пликове от магазин „Октопод“, дизайнерска лепенка, няколко електрошокови палки и бяла въздушна коприна, която също съдържа ликра. Дългите специални платове са инструмент на акробати като Даниъл, които падат, люлеят се и висят от тези коприни и ги използват да летят под купола, изпълняващи опасни номера, които въодушевяват публиката им.

Сред вещите на Даниъл бяха намерени и стотици жестоки порнозаписи, включително неприличното къпане на Габриела Лагос, докато синът й Мартин наблюдавал от клозета. Бяха записани и няколко минути от удавянето й. През годините Даниъл Мърса прехвърлил филмотеката си на дискове, а после и на таблета си. Имал си и страхотна колекция истории и записи за прочути жестоки бандити, включително някои, за които е писал Бентън.

Няма съмнение кой е Столичния убиец и какво точно е извършил, но продължавам да се изненадвам от факта, че колегите му от цирка никога не са задали въпроси за странното преобзавеждане на джипа му и ярките керамични маски във вагона, където е живял в продължение на години. Но пък светът му не е съвсем обикновен. Той се облича в костюми и се гримира, преди да излезе на арената, за да се метне върху кон, да прави салта по гърбовете на слонове или да виси опасно от копринени въжета.

— Мога да те взема, ако ми кажеш откъде. — Луси все още увещава Джейк да се наслади на коледната вечеря заедно с нас. — Няма да ти е много забавно с баба и те съветвам напълно да пренебрегваш майка ми.

— Е, това е адски съблазнително — отбелязвам, като поглеждам червения влак, където Бентън и Марино довършват работата си.

— Добре — съгласява се Джейк и подава на Луси зеленото цвете, което прилича достатъчно на хибискус, като се има предвид, че е изработено от палмови листа. — Можеш да ме вземеш оттук по всяко време, стига да има къде да прибереш колелото ми.

— Мога да го побера в колата. Но трябва да ми кажеш час.

— Определям времето най-вече по слънцето.

— В колко часа ще ядем на Коледа, лельо Кей?

— Зависи от майка ми.

— Всичко зависи от баба — изсумтява Луси недоволно.

— През повечето време съм тук, така че за мен няма значение — казва Джейк, който има нещо наум, но не иска да го сподели. — Предполагам, че утре е Коледа. Нямаше да се сетя. За мен всичко опира до климата. Къде да отида, когато вали, а и не обичам светкавици и гръмотевици.

— Идват — съобщавам и скачам от стената.

— Англичаните ли? — шегува се Джейк, но лицето му помрачнява от някакъв копнеж, който не мога да разтълкувам.

— Марино иска ребърца — прочитам последното съобщение. — Пита кое е най-доброто място. Препоръчах му „Шортис“ на шосе Саут Дикси.

— Джанет може да вземе храната — предлага Луси.

— Не, Марино ще предпочете сам да отиде. Осветени реклами на бира, колела от каруци, кравешки черепи и седла навсякъде. Точно от любимите му места. Може никога вече да не го видим.

— Знам къде можете да хапнете най-прясната риба, която някога сте вкусвали — обажда се Джейк и тогава разбирам какво става с него.

— Аз съм в настроение за миди, но да са тъкмо извадени от черупките и в студена солена вода — казвам и виждам как Бентън и Марино тръгват към нас. — Също и жълтоперка на грил с прост японски сос. Трябва да е съвсем лек, ако рибата е прясна — заявявам на Джейк, сякаш му давам поръчката си.

— Тръгнете по Шеста улица към река Маями. Само на десет минути оттук.

— Можеш ли да ми покажеш? — питам, макар да познавам околността добре.

— Разбира се — усмихва се Джейк.

 

 

Къщата на майка ми е на двайсет минути път с кола от центъра, когато движението не е претоварено. Извадили сме късмет и сега е точно така.

Ще се видим с Бентън и Марино, след като те вземат ребърца, зелева салата, царевица и каквото друго Марино реши да поръча в „Шортис“, прочут с тексаското си барбекю ресторант с огромен комин отзад, единствения оцелял, когато сградата изгоря до основи през седемдесетте години. Ходила бях в оригиналния ресторант няколко пъти като дете, обикновено на рождения ми ден, когато здравето на баща ми още беше добро и той си изкарваше хляба в малката бакалничка.

Карам по булевард „Гранада“ до Коръл Гейбълс, където зеленината е богата и гъста. Виждам покрити с бръшлян коралови стени от началото на двайсетте години и високи живи плетове и плътни бариери от сливови дървета с ароматни бели цветове и остри клонки. Имената на тесните тихи улички са изписани с черно върху белите бордюри, а светлият тротоар е засенчен от огромни дъбове с гъсти корони и фикусови дървета с дебели корени, които напукват улици, тротоари, басейни и съсипват водопровода.

Къщите тук варират от малки бижута до средиземноморски вили и палати с колони. Малкото богато градче с около петдесет хиляди жители е мястото, където идвахме да зяпаме по това време на годината, когато баща ми беше достатъчно здрав, за да ни закара да погледаме коледните украси, които бяха много впечатляващи. Спомням си зимни сцени със снежни човеци, огромни дядоколедовци в шейни с еленчета по покривите и толкова много пъстри лампички, че светлините се виждаха от километри. Колата на баща ми беше шевролет модел 1950 година, бял, с лъскави брони. Помня миризмата на напечената от слънцето тапицерия, когато пътувахме с отворени прозорци.

Къщата на майка ми няма да бъде включена в коледните обиколки с електрическите свещи на прозорците и малкия лимонов кедър в саксия, който намерих в магазин за органични продукти. Оставена сама, майка ми не вдига пръст, за да украси или сготви, а сестра ми обикновено наема някого да свърши тези работи, в зависимост от финансовото положение на настоящия й любовник. Е, поне мама няма да се впечатли от вида на бездомника, когото сме поканили на вечеря или няколко вечери. Никога не забрави какво е да си беден, за разлика от Дороти, която е лишена от памет и има комични тежкарски маниери.

Завивам наляво по авеню „Милано“, къщата й е на ъгъла. Построена е от бял гипс с червени плочи на покрива и гараж за една кола, приютил хондата, която ми се иска мама вече да не шофира. Виждам дървените щори на преден прозорец да помръдват, което означава, че майка ми проверява кой е пристигнал. Безброй пъти съм й обяснявала, че след като покаже ясно, че си е у дома, ще бъде много по-трудно да не отвори вратата, но не иска да ме послуша. Разбира се, Луси и аз се уверихме, че си има шпионка и алармена система, включително камери отпред и отзад, но тя не ги проверява. Предпочита да наднича през щорите, както е правила през целия си дълъг и тежък живот.

Паркирам на частния път, достатъчно дълъг, за да побере една кола, и Луси, Джейк и аз излизаме навън.

— Кого сте довели?

Гласът на майка ми изпреварва появата й, друг стар навик.

— Не е онзи ужасен човек, когото всички търсят, нали?

— Не, майко — отговарям. — Той беше заловен и е в затвора.

Отварям вратата докрай. Майка ми е в същата домашна рокля, с която беше облечена вчера, бяла, с големи пъстри цветя. Едрите цветя я карат да изглежда още по-ниска и широка, бялото прави косата й не толкова бяла, а кожата й — почти сива. Но няма смисъл да казвам и дума и никога не го правя, освен ако не става дума за хигиена, което е твърдо рядко.

— Защо Луси е облечена така? — пита майка ми, докато влизаме в къщата с хладилна чанта, пълна с риба.

— Същите дрехи, с които бях сутринта, бабо. Спортни шорти и тениска.

— Не разбирам защо имаш нужда от толкова много джобове.

— За да крада, както ти ме научи. Какво стана с Джанет и кучетата?

— Вършат си работата в задния двор. Надявам се, че тя ще почисти. Три кучета? Къщата ми не е достатъчно голяма. А Куинси не спира да дъвче разни неща. Защо пък някой би кръстил кучето си на онзи тъп телевизионен сериал?

— Къде е мама?

— Отиде на маникюр. Или на фризьор. Кой може да помни?

— Съмнявам се, че Как-му-беше-името успява да се справя с нея — отбелязва Луси. — Толкова е стар, а все още яде като змей. Няма да е красиво, когато гумената лента около стомаха му се съдере. Но предполагам, че е богат. Тя няма да го доведе тук, нали?

— Това е Джейк — представям новия ни приятел и взимам хладилната чанта от него.

— Как сте, госпожо? — любезно пита той и подава на майка ми изработено от него цвете.

— А, това е чудесно. Какво е?

— Хибискус. Също като онези, които растат пред къщата ви.

— Те не са зелени. Трябва ли да го сложа във вода?

Отнасям хладилната чанта в малката кухничка с теракотени плочки. До хладилника виси картина, на която Христос се моли в Гетсиманската градина. През следващия половин час мия филета от риба тон и правя марината от соев сос, пресен джинджифил, японско вино за готвене, саке и олио. Оставям рибата в хладилника, вадя бутилка студено бяло вино и когато я отварям, усещам аромат на грейпфрут и цветя. Наливам си една чаша и започвам да готвя.

— Мога ли да помогна?

Джанет стои до вратата, руса, с яркосини очи и загоряла от слънцето. Сок и Джет Рейнджър са до нея, а после вътре се втурва и Куинси и ме шибва с опашката си, която върти жизнерадостно.

— Има място само за един човек — усмихвам й се. — Какво ще кажеш за чаша вино?

— Не още.

— Би ли отвела приятелите ни някъде, моля те?

— Хайде, Куинси. Да вървим, момчета — им подсвирва тя и пляска, и те се втурват след нея.

Накълцвам миди, зелени чушки, целина и чесън. Чувам гласове от всекидневната. Луси, Джанет, майка ми и новият ни приятел си бъбрят весело, сякаш са близки от сума ти години. Гласът на мама е доста силен, което се дължи на бавното й оглушаване. Слуховите апарати, които й купих, обикновено стоят на плота в банята до различните пасти и четки за ченетата й. А когато е сама, както е през повечето време, носи една и съща домашна рокля и не й пука дали чува, или зъбите й са на мястото си.

Изстисквам лимони и вадя фритюрника от шкафа, когато чувам предната врата да се отваря и долавям уханието на ребърцата, донесени от Марино, големи бели торби с надпис „Барбекю Шортис“ в яркочервено и карикатура на каубой с огромна шапка, в която има дупка от куршум.

— Вън, вън, вън! — викам, като взимам торбите от Марино и го изпъждам от малката кухничка, която не може да побере и двама ни. — Не мисля, че си купил достатъчно.

— Имам нужда от бира — отвръща той и тогава забелязвам странното му изражение, а после виждам същото и на лицето на Бентън, когато застава до вратата.

— Когато ти остане свободна секунда — казва ми Бентън и разбирам, че нещо се е случило.

Избърсвам си ръцете и поглеждам двамата мъже в джинси, закопчани догоре ризи и тънки якета, които прикриват пистолетите им. Лицето на Марино е обрасло с четина и зачервено от слънцето, а Бентън има същото изражение както винаги, когато нещо се обърка.

— Какво има? — питам ги.

— Изненадан съм, че не са ти звъннали от службата — казва Бентън.

Проверявам си телефона и виждам имейл от Люк Зенър, който не бях забелязала, докато купувах риба, шофирах и говорех с майка ми. Пише ми, че всичко е под контрол и да не се тревожа. Нямало да започне аутопсията до късно тази вечер, когато главният съдебен лекар на въоръжените сили, генерал Бригс, пристигне там. Той ще долети от въздушната база в Доувър, за да помогне при аутопсията и да влезе в ролята на свидетел. Неприятна работа за Бъдни вечер. Но те ще се погрижат за всичко и ако имат късмет, утре всички ще имат свободен ден. После Люк ми пожелава весели празници.

— По-добре е, че си вън от града — заявява Бентън и после ми разказва малкото, което знае.

Всъщност няма какво толкова да се знае. Рядко има, когато някой вземе простото решение да сложи край на живота си.

Ед Гранби изчакал жена му да отиде на аеробика днес към четири следобед. Заключил всички врати на къщата им в Бруклин, спускайки резетата, така че да не могат да бъдат отворени отвън. Не искал да позволи на жена си да си влезе и да го намери първа. После изпратил имейл на заместника си, близък приятел, в който го молел да отиде веднага в дома му и да влезе, като счупи прозорец в мазето.

Имейлът на Гранби бил препратен на Бентън и той ми го показва в кухничката на майка ми.

Прощалните думи на Гранби бяха:

„Благодаря ти, приятелю. С мен е свършено.“

Слязъл долу в мазето, метнал въже над горната рамка на уред за тренировки, увил кърпа около врата си, седнал на пода и се обесил.

— Елате — казвам, като изключвам фритюрника и грабвам бутилката вино и две чаши.

Бентън и аз излизаме от кухнята, минаваме покрай всички във всекидневната, където купчини подаръци от лудешкото ми пазаруване заобикалят малкото дърво.

Сестра ми Дороти тъкмо е пристигнала, облечена в прилепнал панталон от фалшива крокодилска кожа, блуза с огромно деколте и тежък грим, който я прави да изглежда точно такава, каквато не иска да е. По-стара, по-отпусната, с огромни изкуствени гърди, кръгли и твърди като баскетболни топки.

— Вярвам, че ще пийна — казва тя, като поглежда виното, но аз поклащам глава отрицателно. — Е, добре, май ще се наложи да се обслужа сама.

— Да, дойдохме тук само за да ти прислужваме — обажда се Луси.

— И така трябва да е. Аз съм ти майка.

Луси не започва да се заяжда с нея, както прави обикновено. Очите й са приковани в мен и Бентън. Отварям вратата и усещам колко приятен е късният следобед. Виждам дългите сенки в малкия двор на майка ми. Не е дворът от детството ми и винаги си припомням това, когато дойда тук и не разпознавам нищо. Нито растенията, нито къщата и мебелите. Всичко е ново и бездушно.

Тревата е тучна под краката ми, а въздухът е прохладен. Портокаловите и грейпфрутовите дървета са отрупани с плодове. Сядаме на плетени градински столове близо до градинката с камъчетата, украсена с палми и малки статуи — ангел, Богородица, агънце, и заобиколена от слънчогледи.

— Значи това причинява Гранби на семейството си в деня преди Коледа — казвам, като наливам чаша вино и я подавам на Бентън. — Не изпитвам никакво съжаление към него. Но съжалявам семейството му.

Облягам се назад и затварям очи. За миг виждам лимоновото дръвче в двора на майка ми, когато бях малка. Не сме в същия двор, нито в същата част на града. Бентън се протяга към ръката ми и сключва пръсти с моите. Слънцето блести в огнено оранжево над покрива на съседите. Не говорим. Няма какво да се каже по въпроса. Случилото се не е голяма изненада. Седим кротко, пием и се държим за ръце.

Когато повечето вино е изпито, дворът е съвсем сенчест, а слънцето е само лека портокалова сянка на потъмняващото небе, Бентън ме уведомява, че е знаел, че Гранби ще се самоубие.

— И аз смятах, че може да го направи — отговарям.

— Знаех го, когато Марино го вдигна за колана — казва ми той. — Видях в очите му, че нещо важно е изчезнало и никога няма да се завърне.

— Там никога не е имало нищо, което да се завърне.

— Но аз го видях и не направих нищо.

— Какво можеше да направиш?

— Нищо — признава той.

Ставаме, за да влезем вътре, защото захладнява, а ако пия повече, ще бъда опасна около фритюрника и грила.

Бентън ме прегръща нежно, а аз обвивам ръка около кръста му. Тази година грейпфрутите са огромни и бледожълти, а портокалите — едри и сочни. Вятърът разлюлява дърветата в двора, за чиято поддръжка плащам, но под които рядко сядам.

— Да оставим Дороти да дрънка за себе си, така че да не се налага да говорим за нищо — предлагам, докато се качваме по стълбите към вратата.

— Това е най-лекото разрешение на проблема — усмихва се Бентън.