Патриша Корнуел
Прах (44)

44.

Пет дни по-късно, Маями, Флорида

Свирка на влак изпищява тъжно. И някъде на запад от мен. Различен влак, който чувам на друга линия, а не яркочервената циркова композиция със златни букви, паркирана на релсите до паркинга, до снощи претъпкан с хора, дошли да се повеселят с акробати, клоуни, дресьори и разбира се, лъвове, тигри, камили и най-вече слонове, по-малки от африканските, но големи, сиви и тъжни.

Бездомник на име Джейк, който се мотае зад цирка често, обяснява на мен и Луси причината слоновете да се полюшват от едната на другата страна. Те се опитват да се докоснат един друг, защото са самотни, а когато ги отведат на широки празни пространства, тръбят весело и се бутат игриво като деца. Добри са към майките си, грижат се един за друг и могат да сигнализират на стадото си отдалеч с вибрации и миризми, които човешките сетива не улавят. Слоновете били много интелигентни и чувствителни и той ги бил виждал да плачат.

Новият ни приятел ни обясни, че ако им бъде позволено да живеят свободно като него, можем да ги използваме да намираме вода в пустинята и да прогнозираме земетресения, цунами и всякакви опасности, включително зли хора, а ако следваме примера на слоновете, ще можем да се справяме по-добре със смъртта. Споменах, че ще е чудесно, ако хората уважават смъртта повече и не се страхуват толкова от нея, но не казах с какво си вадя хляба, нито че имам основателна причина да знам доста по въпроса.

Все още не съм му намекнала, че аз и племенницата ми се мотаем зад стадиона, където е паркиран цирковият влак, защото чакаме приятеля ни детектив и съпруга ми от ФБР да разчистят доста зловещо място, леговището на страшен убиец, което също като домовете на слоновете е влаков вагон. Само дето слоновете не убиват никого. Джейк няма представа, че двете му нови познати са в Маями не за да прекарат празниците със семейството си, а да участват в следствието, свързано с този цирк, от който той се е възхищавал цял живот. Не казах нищо и не възнамерявам да го направя.

Предпочитам да си бъбрим за слоновете, а Джейк се смята за експерт. Твърди, че ги изучава, когато циркът е в града, още откак станал инвалид през 1995 година, след като корабчето му било ударено от танкер посред нощ. Почти всички кости в тялото му били счупени и му правили безброй операции. Стадионът не беше тук през 1995 година, затова не знам дали историите му са верни. Но вярвам на разказите му за слоновете и студенокръвния младеж, който изпълнявал акробатични номера на гърбовете им до вчера, когато бил отведен с белезници на ръцете от група цивилни ченгета, включваща Бентън и Марино, чиито снимки видяхме в „Бостън Глоуб“ и по всички телевизионни канали тази сутрин.

Дребният Даниъл Мърса приличаше на дете в гръб, но когато се обърнеше, човек виждаше грубото му тясно лице и жестоките сиви очи. Така Джейк описа откачения убиец, чието име не знаеше, докато Луси не му показа историята в „Глоуб“. Гавин Конърс постъпи почтено и не публикува материала си до арестуването на Мърса. Статията му е страхотна и според Брайс „я четат навсякъде по планетата“. Брайс отбеляза, че приятелят му ще спечели „Пулицър“, Дядо Коледа ще подари оранжев гащеризон на Ед Гранби, а Даниъл Мърса ще бъде екстрадиран във Вирджиния, където да му забият смъртоносната инжекция.

— Никога не съм го харесвал — промърморва Джейк и поклаща глава. — Значи това е името му. Мърса. Звучи като стафилококова инфекция. Как го откриха?

— Компютърни програми — отговаря Луси небрежно, сякаш няма нищо общо с това. — Има програми, които разпознават хората по чертите им. Например, ако има фотография в училищен споменник и същият човек си е правил снимки наскоро, защото е цирков изпълнител, те могат да бъдат сравнени. А после може да се потвърди с ДНК и други веществени доказателства.

— Не използвам компютър. Никога не съм използвал.

— Не изглежда да се нуждаеш от компютър.

— Казвам ви, намразих дребното копеле още първия път, когато го видях. — Джейк повтаря това поне дузина пъти и сяда на крайморската стена, където е паркирано колелото му. — Виждах го как закача задния крак на слон с куката по такъв начин, че да нарани сухожилието, което страшно боли. И без никаква причина биеше животните ей така. — Той замахва във въздуха с ръка. — Пускаше маркуча силно и ги пръскаше в лицето и се смееше. — Джейк имитира и пръскането.

— Иска ми се да го бях видяла — казва Луси.

— А на мен ми се искаше да прескоча оградата и да го закова с куката, за да види дали ще му хареса да тормозят и него — добавя Джейк.

— С радост бих ти помогнала, но щях да използвам нещо повече от куката — казва Луси.

Джейк се усмихва, страшно доволен от нея. И ако е възможно да поддържаш връзка с човек, чийто дом е колелото му и багажа върху него, подозирам, че тя ще го направи.

Племенницата ми и аз трябва да останем тук и докато чакам Бентън, си избирам най-приятната гледка — лъскавия червен влак, прострян сред паркингите. Червеният влак, който съм виждала толкова много пъти на три хиляди километра на север оттук, в Кеймбридж, сега е тих и кротък. Широки метални рампи са опрени в отворените му врати, а работниците довършват товаренето.

Всички членове на цирка и животните ще поемат към Орландо, после Атланта и накрая ще се върнат на север, сякаш нищо не е станало и въобще не е необичайно психолог от ФБР и ченге от Кеймбридж да помагат на местните полицаи да събират улики от осмия вагон и от големия черен джип в товарния.

Арестът на Даниъл Мърса мина без типичната драма и това изглежда поетично възмездие за опасен убиец, който наскоро устрои ужасяващ спектакъл в Масачузетс, прерязвайки гърлата на трима души, включително биологичния си баща, Доминик Ломбарди. Нямаше нужда от агентите на ФБР от клона в Маями, нито от екипа за бързо реагиране, който заобиколи вагона на Даниъл Мърса. Бентън и Марино щяха да се оправят чудесно и съвсем сами.

Не видях как точно се развиха събитията. Чух подробностите по-късно, когато Бентън ми звънна от федералния затвор на ъгъла на Четвърта улица и авеню „Норт Маями“, само на няколко пресечки оттук. Каза ми, че Мърса бил замаян и дезориентиран и дрънкал, че не иска да бъде отвлечен от извънземни точно преди настъпването на Апокалипсиса. Искал да го оставят на мира, за да отиде на поклонение в малкото село Бугараш^[1] в Пиренеите в Южна Франция, прочуто със странната си планина и дървените инструменти и шапки. Баща му умрял внезапно няколко дни преди края на света, обезкървен от същите извънземни, които не могат да оцелеят на земята, ако не крадат кръв, а Даниъл имал предостатъчно пари, за да заведе във Франция всеки, който искал да замине, преди да стане прекалено късно.

А Марино, обърквайки идеята на маите за края на света с тази на християните, му казал:

— Познай какво, лайно проклето! Вече е прекалено късно. Двайсет и първи декември беше преди три дни, а ти си остана тук.

После добавил, че ще предаде Даниъл на същите извънземни, които го чакали в летящата си чиния над Маями, готови да откраднат кръвта му и да му причинят безброй още по-ужасни неща.

Бентън предупредил Марино да не прави подобни заявления пред откачен човек. Или поне ми каза така по телефона, докато Луси и аз се разправяхме с майка ми и сестра ми в Коръл Гейбълс, където отседнахме снощи. Бентън и аз говорехме с прекъсвания, докато аз се занимавах с обичайното в родния си град. Готвих, чистих, украсявах за празниците. Уверих се, че всички са добре, и спах сама във втората спалня, а Луси се настани на канапето. Ще видя Бентън достатъчно скоро. Всички ще сме заедно и ще осмислим ужасните неща, които започнаха с Кънектикът и свършиха тук.

Луси и аз чакаме до крайбрежната стена зад стадиона, който го нямаше тук, когато бях малка, а циркът издигаше огромна шатра на същото място близо до релсите, където спираше влакът.

Зад нас е кубинското кафене „Бонгос“ със стъклен купол във формата на ананас. Наближава три следобед и вече сме се натъпкали с печено свинско и вегетариански ориз, а Джейк се задоволи с печен сандвич с риба. Вляво от нас е наситеносинята вода на залива Бискейн, заобикаляща пристанището на Маями, където туристически кораби са подредени спретнато като малки бели градчета. Точно пред нас, от другата страна на оградата, е палатковото градче на цирка. Всъщност то не се състои от палатки, но се нарича така още от старите дни, когато наистина имаше шатри.

Бели фургони и камиони се подреждат като същинско градче винаги, когато циркът се установи тук за няколко дни. Има и оградено пространство, където извеждат слоновете, както ни обясни Джейк. Сега обаче не ги виждам, макар да се оглеждам любопитно.

Когато пристигнахме тук рано сутринта, видяхме как полицията затвори булевард „Бискейн“ пред стадиона и напълно блокира движението между Шеста и Осма улица, за да позволи на слоновете да изминат разстоянието от оградения район до железопътните релси, където се изкачиха по специални рампи във вагоните си.

Луси и аз бяхме омагьосани от величествените животни, които се движеха спокойно по широкия булевард, изпълнени с безразличие. Всъщност никой не знае дали е точно така, защото не можем да чуем или помиришем сигналите, които си изпращат. В благоговейно мълчание стоим встрани от малката жизнерадостна тълпа. По някаква причина видът на огромните животни пълни със сълзи очите ми. Избърсвам ги дискретно и обвинявам блясъка на тропическото слънце ниско над залива.

Откривам, че примигвам често и дишам дълбоко, докато наблюдавам движението на слоновете, които накрая изчезват от погледа ми. Връщам се обратно до крайбрежната стена, където Луси и аз сядаме с Джейк, когото намирам за приятно успокояващ, и си бъбрим весело. Слънцето напича косата ми, тънката блуза и панталона. Джейк и аз щастливо си говорим за миналото, което помним добре, защото сме на една и съща възраст. И макар да не съм живяла на открито, имаме доста общи неща. И двамата сме били деца в Маями. И двамата се чувстваме малко като слоновете в модерния свят, който не разбираме много добре.

Когато бях малка и циркът идваше в града, слоновете потегляха на парад по булеварда, за да привлекат огромната тълпа на представлението. Мислех си, че целият свят спира в тези моменти. Описвала съм тези неща на Луси, защото искам да узнае повече за миналото, макар да не е живяла в него. Преди баща ми да се разболее, той ме водеше да гледаме слоновете. Все още виждам премерената им крачка, докато вървят бавно напред, заобиколени от зяпачите, възхитени от масивните сиви същества с малки очички и огромни уши. Всеки слон държеше с хобота си опашката на този пред него, като деца, тръгнали да пресичат улицата.

Днес има само неколцина любопитни на булеварда, няколко полицейски коли и униформени ченгета и се съмнявам някой да е имал представа защо млада атлетична жена и друга, по-стара и в не така добра спортна форма, стоят безмълвно и гледат възхитено. После се оттеглихме без дума към крайбрежната стена, където бездомникът, с когото още не се познавахме, правеше фигурки от палмови листа, завързани с жица. Беше изработил гущер, риба, скакалец и птица. Давам му двайсет долара за скакалеца и тогава научавам, че името му е Джейк.

В кошниците на синьото му очукано колело има чували за боклук, натъпкани с вещите му. Джейк ни посочва делфин, преследващ риба, сребриста сянка под синята вода. После виждам енергичното сиво тяло, когато делфинът изскача на повърхността и весело подмята малка рибка. Усмихвам се на щастливото животно.

Джейк е наблюдавал делфините и слоновете в продължение на много години, същите години, през които е живял на открито във Флорида. Силното слънце и вятърът са превърнали кожата му в стар пергамент. Посивялата му коса е хваната на опашка, а жилавите му ръце са покрити с татуировки и белези. Очите му са почти в същото синьо като плитката вода в залива.

— Какво ще правиш за Коледа? — питам го, като поглеждам последната изпратена от Бентън снимка — вагона, където Даниъл Мърса е живял през последните осем години, прекарани в пътувания с цирка.

— Нищо особено — отговаря Джейк, като се протяга към листата от кокосова палма в кошницата на колелото си. — Всички дни са еднакви.

— Защо не ядеш с нас? — предлагам му.

— Бих могъл да направя ангел, защото вие двете сте такива — казва Джейк. — Но мисля, че са досадни.

— Аз не съм ангел — възразява Луси и е абсолютно права.

— Какво ще кажеш за хибискус?

— Леля ми е много добра готвачка — уведомява го Луси.

— Много добра? — усмихвам се, без да отмествам очи от телефона.