Патриша Корнуел
Прах (40)

40.

— Нож за копита — казвам и му посочвам онзи на стенописа. — Острият извит връх обяснява по-широкия и плитък разрез, който е обелил кожата на места и е успореден на дълбокия разрез, направен от правия ръб на острието — обяснявам на Бентън. — Убиецът вероятно е влязъл в обора, защото е знаел, че там лесно може да грабне нещо, което да послужи за оръжие. Невъзможно е да си представиш, че не е запознат с терена и никой не го е видял.

Прокарвам пръст по кафявата дървена дръжка в ръката на налбантина и по късото и тясно сребристо острие към извития му връх. Усещам дебелите пластове маслени бои и си представям как под душа или във ваната Ломбарди гледа същото острие, което един ден ще му пререже гръкляна.

— Не би се сетил за нещо подобно, освен ако не знаеш за него.

Представям си как изпробвам нож за копита върху балистичен желатин, за да видя какво точно прави.

— Ако си го видял на работен тезгях, може да не осъзнаеш колко е ефективен. Достатъчно остър, за да заглади копитото, но не толкова, че да се вреже прекалено дълбоко в плътта. Острието не е право като на бръснач, какъвто е трудно да контролираш, ако си побеснял или окървавен. Остренето на тези ножове е истинско изкуство, което само налбантите владеят.

— Ексцентричен избор, който изглежда нелогичен на пръв поглед — отсъжда Бентън, като минава зад дългата дълбока каменна вана, за да проучи стенописа. — Но не видях никакви обикновени ножове там и вероятно затова е грабнал онзи. А може и изборът му да е свързан с дрогата, която взима. Ако е гледал как се грижат за коне, виждал е как налбантите се изморяват и изпотяват, а конете не стоят мирно, също както не стоят и хората, когато прерязваш гърлата им, може да е поискал да приеме предизвикателството.

Бентън оглежда ножа за копита, хванат в менгемето на картината.

— И в откачените му мисли това е означавало нещо за него — продължава той да обяснява разсъжденията на убиеца. — Вижда себе си като кон, просто още едно от притежанията на Ломбарди, държано в обор, третирано с безразличие и неуважение. А може би и тази сутрин е бил гълчан, устно нашибан с камшик. Може в това да има символизъм, както с ментоловия мехлем и инструментите под камъните. Сила. Аз печеля, ти губиш. Това е най-важното. Но на този етап е и продукт на самозаблудите му.

— Единственото, в което съм убедена — казвам, — е, че който и да е извършил това, не е влязъл в обора случайно. Не е видял необикновеното оръжие с дълга дръжка за първи път и неслучайно е решил, че то ще му свърши работа, за да убива хора.

— Той познава конете, обора и мястото тук — заявява Бентън. — Самозаблудите са го завладели до такава степен, че напълно съсипват живота му.

— Защо персоналът не иска да каже кой е той? От страх, че ще ги намери и убие, ако не го заловим?

— Може би точно обратното. Може да не се страхуват от него, защото той не се страхува от тях. Особено ако е бил в обора с тях по-рано, държал се е дружелюбно и е идвал тук преди.

— Сега са съучастници в убийство чрез прикриване.

— Да, ако може да бъде доказано.

— Вероятно това не е нещо ново за тях — решавам, докато снимам Ломбарди и налбантина с ножа.

После велосипедното звънче издрънчава отново и Бентън получава поредното съобщение от Луси.

— Той има три деца от втората си съпруга — уведомява ме Бентън. — Син, финансист в Тел Авив, и две дъщери, които учат в Париж и Лондон.

— Звучи като чудесно семейство — отговарям и решавам, че снимката на младежа със слона трябва да отлети към Луси, защото съм обзета от лоши предчувствия за този човек.

После Бентън и аз оставяме къщата, както я намерихме, и излизаме. Нощта ми се струва още по-студена. Гъстите борове изглеждат по-натежали от водата и влажните им клони се протягат към нас, разтърсвани от вятъра. На паркинга намираме още цивилни коли. Всички прозорци на офис сградата светят. Мъртвите вече са откарани в службата ми, вероятно аутопсирани и прибрани в хладилниците.

Струва ми се по-късно отколкото е, а мощното ръмжене на поршето на Бентън звучи по-силно, отколкото си спомням, докато пътуваме по частния път, минаваме покрай големия червен обор и спираме до барикадите, където е паркиран черен ван на ФБР със затъмнени прозорци. Ван за наблюдение. Знам, че наоколо сигурно има и други, наблюдаващи Конкорд и пътищата към и от него, по които мишената може да избяга. Щях да съм доволна от това, ако търсеха правилния престъпник, но уви, не е така.

Бентън натиска спирачката, отваря прозореца си и чака. Знае как точно разсъждават колегите му от ФБР и колко важно е да не правиш нищо внезапно или нервно, което може да бъде разтълкувано погрешно. Може би агентите във вана познават колата му и са наясно, че е била паркирана в имението известно време, но не се интересуват от него. Представям си как проследяват всяка кола, пикап или мотор, който минава по улицата. Поддържат връзка с останалите агенти в коли или пеша, чакат да използват отвличане на вниманието или примамка, за да се мобилизират в онова, което Бентън нарича „плаваща кутия“, която невидимо заобикаля онзи, когото търсят.

Бентън натиска бутона встрани от себе си и прозорецът ми се смъква. Поглеждам навън в мъгливата нощ и виждам как от нищото се материализира агент в черни командоски дрехи, карабина на кръста и показалец над спусъка. Ако не е знаел чие е поршето, трябва да е проверил регистрационния номер, докато стояхме тук. Не е агресивен, но не е и отпуснат.

Сериозното му лице е до отворения ми прозорец. Млад мъж, късо подстриган, симпатичен и стегнат като повечето от тях, вид, който Луси нарича „Степфордските ченгета“. Еднакво програмирани и изработени роботи. Луси го знае добре, защото и тя бе една от тях. Федерални агенти, чието лустро, власт и готови за камерите усмивки придават чудесен вид на Америка.

Лесно е да боготвориш героите и да се стремиш да им подражаваш и племенницата ми бе влюбена в идеята, когато започна работа при тях, докато още учеше в колежа. Сега тя ще ви каже, че няма нищо по-впечатляващо и секси от ФБР, докато не осъзнаеш, че им липсва практически опит и че прилагат неограничена власт. Докато не се сблъскаш с Ед Гранби, който отговаря само пред Вашингтон. Не съм особено дружелюбна с агента, когато го уведомявам коя съм и че напускам местопрестъплението.

Не му показвам портфейла със значката си. Ще го накарам да ги поиска. Той поглежда покрай мен към Бентън, който не проговаря и не му обръща внимание. Всичко това постига желания ефект. На лицето на агента се изписва неувереност, когато разпознава нетърпеливи хора с авторитет, които не се страхуват от него. Но има и още нещо. Агентът се усмихва и долавям агресивността му тъкмо преди да сложи Бентън на мястото му.

— Как сте тази вечер, господин Уесли? — пита той, като обляга ръка на карабината си и се навежда. — Никой не ми каза, че още сте тук, но реших, че няма да оставите подобна кола и да се качите при някой друг.

— Не бих го направил — отвръща Бентън равнодушно.

Скъпата му спортна кола е била забелязана, докато сме оглеждали наоколо, но ние сме без значение. Не сме част от огромната машина и никой не се интересува от нас. Не сме заплаха и може би дори Гранби не ни мисли за такава. После от другата страна на вана се появява втори агент, красива жена в камуфлажни одежди с прибрана на конска опашка коса под бейзболно кепе. Приближава се до колегата си и ми се усмихва.

— Как сте? — пита тя учтиво, сякаш това е обикновена вечер.

— Оръжието, което търсите, може да е взето от големия обор — съобщавам им и посочвам натам. — Нож за конски копита. Дълга дървена дръжка с острие с извит връх.

— Оръжието на убийството може да е в обора?

Агентът не сваля очи от нас.

— Не мисля, че той се е втурнал в обора, за да върне ножа, след като е убил трима души — отговарям прямо. — Но смятам, че ще намерите други подобни ножове, а и използваният вероятно е бил там по-рано. Това е важното. Няма да е лошо да предадете това на криминалистите си.

— На какво основавате преценката си? — любопитно пита агентката.

— Раните по вратовете на жертвите съвпадат с ножа, който ви описах, и освен ако убиецът не е донесъл същия на местопрестъплението, значи го е взел от обора. Не знам какво друго би могло да направи разрезите, които видях.

— Сигурна ли сте, че е определен вид нож? — пита тя, сякаш това има значение, но долавям, че не се интересува много.

— Сигурна съм.

— Значи да не разглеждаме различните кухненски ножове?

— Ще си загубите времето и ще натоварите излишно лабораторията.

— Добре, ще погледнем — заявява агентът, като се отдръпва от колата. — Весела Коледа.

Двамата дръпват барикадите настрани. Минаваме покрай тях и Бентън настъпва газта, сякаш иска да им каже да вървят на майната си. Мисля си, че Гранби може да го е казал първи. А вероятно дори и ни го повтаря в момента.

 

 

Обаждам се на Луси и вече се чувствам неспокойна относно онова, което Ед Гранби може да е подхванал. Гони ме параноя и мислите ми препускат лудо.

Повече от възможно е, ако не и съвсем сигурно, той да знае, че сме били тук без разрешение през последния час и не е направил нищо по въпроса, защото е потаен и коварен. Той е опитен политик и не би искал да създаде впечатлението, че е изгонил главния съдебен лекар на Масачузетс от местопрестъпление с три убийства, които са главната новина по всички канали.

Би изглеждало, че крие нещо и не му е чиста работата. Всъщност би изглеждал точно такъв, какъвто е. И макар да не би се поколебал да изгони Бентън от местопрестъплението, Гранби не е глупав. С мен трябва да е по-прикрит и хитър. Би изчакал да изпрати криминалистите и другите си агенти в „Дабъл Ес“, докато аз и Бентън си тръгнем. Внезапно електронната комуникация ми се струва не съвсем безопасна. Нищо не е безопасно.

— Тъкмо си тръгваме, затова ще говоря сбито — казвам, за да уведомя Луси, че ще внимавам какво говоря.

— Разбира се — отговаря тя.

— Не знам кога ще се приберем и се тревожа за Сок.

Тя знае, че имам предвид нещо друго, тъй като Джанет е взела кучето ми в пет часа, преди прислужницата ни Роза да си тръгне. Луси вече ме уведоми за това.

— Той е добре. Между другото, Роза каза, че ако не възнамеряваш да украсяваш елхата, тя ще го направи. Разбира се, ако Брайс не я изпревари.

— Ще се погрижа за това — отговарям.

— И Сок не може да се прибере довечера.

Луси има предвид, че Бентън и аз не би трябвало да се прибираме. Убиецът е идвал в дома ни преди и не можем да предвидим точно до каква степен е откачен, но знаем, че е достатъчно. В момента Сок вероятно спи в къщата на Луси, която не е далеч оттук. Иска ми се да имахме време да се отбием. Иска ми се животът да беше безопасен и спокоен, за да мога да си позволя приятна късна вечеря със семейството и кучето си.

— Кой още е в службата? — питам.

— Брайс, охраната и аз. Марино е навън с Мачадо. Лекарите приключиха и си тръгнаха.

— Ан тръгна ли си?

— Тя и Люк излязоха да хапнат. Не знам къде ще отидат след това, но и двамата казаха, че ще се върнат, ако имаш нужда от тях.

Подозирам, че Ан може да спи с хубавия женкар Люк Зенър. Не ми пука, но връзката няма да продължи дълго, което няма да е проблем, ако Ан не се влюби в него.

— Не е необходимо — отговарям, — но моля те, уведоми ги, че трябва да са изключително внимателни. Има причини да се тревожим за стабилността на човека, издирван от ФБР.

— Да, предполагам, че е така, след като е убил четирима души през последните дванайсет часа. А и не се знае какво ще предприеме сега.

— Ти добре ли си? — питам я какво прави, макар да знам, че се рови из сървъра на „Дабъл Ес“. — Въпроси относно местоположението или статута?

— Разбира се.

ФБР знае, че сървърът е у нас и вече се е свързало с КЦК.

— Обичайната документация, която ще отнеме известно време — добавя Луси.

Явно е успяла да ги забави.

— Но аз съм повече от добре. — Тя продължава да следва намеците ми и да не казва нищо прямо или очевидно.

— Когато дойда там, ще отида направо в киното, ако всичко е готово.

— Готово е и те чака. Смених лошия проекционен апарат. Кажи му да дойде горе при мен веднага.

Луси не споменава името на Бентън.

— Искам да му покажа страхотна нова търсачка.

Явно е открила още уличаващи доказателства за Гранби. Той не е предвидил това, но очевидно планира нещо и трябва да внимаваме. А най-вече трябва да сме коварни и хитри.

— Ще му кажа — обещавам.

Затварям телефона и го оставям в скута си. Поглеждам навън в тъмната нощ. Минаваме покрай парка „Минитмен“, мъгливо празно пространство с едва видими статуи и извит дървен мост, по който убиецът е избягал тази сутрин. През клоните на дърветата проблясват светлините на „Дабъл Ес“.

— Това, за което говориш, е нелегално подслушване — казва Бентън.

— Не говоря за нищо.

Той очевидно ще се застъпи за тях, помислям си тъжно. Обзема ме раздразнение, което ни отдалечава един от друг всеки път, когато се почувствам така.

— Познавам начина, по който говориш, Кей.

— Знаеш също и защо се тревожа, Бентън.

Не съм сигурна, че той осъзнава колко лошо е положението. Гневът и раздразнението ми се усилват. Бентън идеализира Бюрото, където започна кариерата си като уличен агент, издигайки се до върха като шеф на бившия отдел „Поведенческа наука“ в Куонтико.

Разбирам дилемата му. Дори Луси я схваща. За него да приеме, че Бюрото и Министерството на правосъдието са способни на такива гадости, е все едно аз да повярвам, че когато правя аутопсия, тя не е нищо повече от научен проект като дисекция на жаба.

— Ще оправдаят всичко, което могат, независимо дали е тайното наблюдение на обикновени хора, журналисти или дори съдебен лекар. И положението не е ново, само се влошава. След като тази врата бе отворена, много по-лесно е за човек като Гранби да престъпи границите на закона безнаказано.

— Той няма основателна причина да ни шпионира. Не искам да те обзема параноя.

— Не бъди толкова шибано почтен, Бентън, защото той не е. Той може да наруши всички правила, които си поиска, а с какъв отговор разполагаме ние? Да съдим правителството?

— Трябва да запазим спокойствие.

— Аз съм напълно спокойна. Знам за случаите навън, а също и ти. Но за всеки случай, за който разберем, има безброй други, за които не чуваме. Знаеш го по-добре и от мен. Това е твоята проклета агенция, Бентън. Наясно си какво става там. Ако решат да шпионират някого без съдебна заповед, кой ще им попречи?

— Гранби не е това ФБР, което познавам. Нито онова, което ти познаваш.

— Да, ФБР, което познавахме — отговарям мило, като прикривам силните си чувства, защото те само ще настроят Бентън отбранително.

Не използвам израза „полицейска държава“, защото това, от което никой от нас не се нуждае сега, когато сме изморени и стресирани, е да се обърнем един срещу друг. Бентън и аз спорим често за Министерствата на правосъдието и отбраната, всеки от нас е на различна страна, но обикновено се разбираме мирно и кротко.

Ала нищо сега не е нормално и Бентън неизбежно ще трябва да срине шефа си Ед Гранби. Съпругът ми е наясно с това и е достатъчно принципен, за да съжалява, че ще се стигне дотам. Проблемът е, че ще настоява да го извърши дискретно и с достойнство. А това никога няма да стане, защото си имаме работа със змия. Луси и аз трябва да намерим начин да помогнем на Бентън да е малко по-хитър и не чак толкова благороден. Внезапно се сещам.

— Бюрото далеч не е съвършено, но кое, по дяволите, е? — отговаря Бентън, без да ме погледне. — Той ще си получи заслуженото.

— Възнамерявам да се уверя в това.

— Тази битка не е твоя.

— Службата ти иска да им предадем сървъра на „Дабъл Ес“ — предавам му онова, за което Луси тъкмо намекна. — Готова съм да го направя тази вечер, но Гранби трябва да се разпише за него. В противен случай ще протакам процедурата и ФБР няма да го получи в близко бъдеще. Съмнявам се, че ще нападнат КЦК.

— Разбира се, че не.

Бентън ме поглежда и долавям решителността му, както и силното разочарование.

— Идеята ти е чудесна — казва. — Той трябва да се появи лично.

Телефонът светва в скута ми, сякаш чака да види с какво ще се захвана. Знам с какво. Свидетели. Хора извън правоохранителните служби, но свързани с влиятелни личности. Адвокати, които не се страхуват от ФБР и дори го използват за фураж. Партньорката на Луси беше служителка на ФБР, но сега е прочута адвокатка по въпросите на околната среда. Също и Карин Хегъл, която е приятелка на губернатора и главния прокурор.

Бентън завива по улица „Лоуъл“ и прекосява бавно пешеходната пътека. Пътят пресича тъмната панделка на реката и ни отвежда към центъра на града, където ще поемем по главната улица. Докосвам Бентън по ръката и усещам движението на малки мускули, когато той сменя скоростите. После се обаждам на Луси.

— Моля те, уведоми страната, която се свърза с теб, че ще й сътрудничим с радост, стига веригата от доказателства да не се наруши — казвам й. — Това означава, че ще го предам срещу разписка на шефа на отдела им. В противен случай процедурата ще е бавна и тромава. Могат да вземат доказателството още в полунощ, защото в момента пътувам към службата. А и бих искала Сок да бъде доведен там.

Племенницата ми замълчава и се опитва да схване думите ми.

— Той е прекалено страхлив, а и убиецът е на свобода, затова реших, че най-безопасното място за всички нас е в службата. Поне докато ФБР намери издирвания или ни увери, че той вече не е в района.

Казвам това заради хората, които вероятно подслушват телефона ми. Може и да не го правят, но аз предпочитам да проявя предпазливост.

— Няма проблеми — отговаря Луси. — Ще предам съобщенията и ще минем на следващия етап.

— Точно това имам предвид. Не мисля, че при тези обстоятелства имаме избор.

— Ще уредя всичко. И ще поръчам да ни донесат храна.

Луси ще накара Джанет и Карин Хегъл да го направят, а тя ще се увери, че ако ФБР иска сървъра, Ед Гранби ще трябва да се появи в КЦК и да го получи лично от мен.

— Имам яхния и зеленчукова супа в хладилника. Също и лазаня и сос, който стана много добър. Донеси и кутия от храната на Сок, хапчетата му и едно от леглата му.