Патриша Корнуел
Прах (39)

39.

— Всички телефони тук използват софтуер като Пи Би Екс — съобщава ми Бентън и ми показва изпратеното от Луси. — Чудесен начин за Ломбарди да следи какво е вършил всеки — добавя той, но не щастливо или със задоволството, което аз изпитвам, когато фактите се изяснят. — Очевидно са му се обадили в четири и петдесет и седем тази сутрин от блокиран номер. Никоя от шестнайсетте телефонни линии в „Дабъл Ес“, включително и онези в къщата, не приема блокирани обаждания.

В чекмеджетата намирам дървени кутии с ножове за пържоли и различни прибори, кърпи за чинии и ръкавици за хващане на горещи тенджери. Има менюта на местната пицария и китайски ресторант, но се съмнявам, че някой би правил доставки чак дотук.

— Значи обаждащият се е трябвало да набере звездичка осемдесет и две като всеки друг беден глупак на планетата. В противен случай обаждането му нямаше да се осъществи — съобщава ми Бентън. — Луси попита дали познавам номера, а аз го познавам много добре. Мобилният на Гранби. И това не е единственият път, когато е звънял тук. Тя твърди, че същият номер се появява доста често. Въпросът е кога.

Бентън й написва отговор. Вече не внимава какво ми казва на глас. Разполагаме с доказателство за престъпното съучастие на Гранби. Компютърът на „Дабъл Ес“ се оказа истинско съкровище и вече не става дума само за нашата дума срещу нечия друга. Това не е просто подозрение или косвено доказателство, невъзможно е да ни обвинят, че тълкуваме погрешно грозната истина. Данните са неоспорими и съхранени и в офиса ми. А шефът на Бентън няма представа какво го чака.

— Марино пристигна вкъщи около пет сутринта — казвам. — Дотогава новината за трупа в МИТ и чий може да е той вече бе пусната в интернет. Вероятно обаждането на Гранби до Ломбарди е било точно по този повод.

Ново съобщение. Бентън го прочита и казва:

— Много разговори между тях двамата. През март, април, по времето, когато Гранби се местеше тук. И дузина през последния месец. Някои дори са в самите дни, когато са били намерени труповете на Сали Карсън и Джулиен Гуле. Шибана гадория — въздъхва той, като се обляга на стената.

— Знаехме, че ще е така.

— За какво друго може да се е обаждал Гранби, ако не за Гейл Шиптън?

— Мисля, че знаеш отговора.

— Съвсем прост е. — Бентън потвърждава онова, в което вече вярваше. — Тя не е трябвало да бъде убита. Никой не е карал онзи психопат да я убие и Ломбарди е побеснял. Същото му се е случвало и преди с този тип, но сега е още по-лошо, защото Гейл е пряко свързана с „Дабъл Ес“. Все едно да помолиш пияница да стане управител на бара ти.

— Не молиш пияница да стане управител на бара ти, освен ако не знаеш, че е пияница и нямаш нищо лично с него.

Вадя нож с двайсетсантиметрово острие, закривено, за да реже около кости.

— Докарай откачения си убиец тук, повикай човека за връзки с обществеността, поднеси кексчета и оправи положението — казва Бентън.

— И си пожелай късмет. Убиецът ти взима стимуланти и копнее за захар. Губи контрол над себе си и скоро ще рухне.

Задържам ножа в облечената си в ръкавица ръка. Не става за убийство. Връщам го на мястото му.

— Разбира се, готвачът ще трябва да потвърди дали нещо липсва — заявявам и решавам, че няма нужда да разглеждам останалите ножове в кухнята на Доминик Ломбарди. — Всеки от тези може да нанесе смъртоносна рана.

— Но никой от тях не е бил използван — казва Бентън.

Поклащам глава. Оръжието не прилича на никой от тези ножове. Продължавам да снимам и обяснявам на Бентън, че острието е късо, тясно и скосено, а вероятно върхът му е закръглен и лошо изкривен.

— Базирам мнението си на плитките разрези, обелената кожа и назъбените краища — добавям. — Петното върху кърпата, в която е избърсал ножа, също ни подсказва формата му, както и че може да има назъбени части, по които са се закачили влакна от кърпата. Но пък ножовете нямат назъбено, освен ако не ги наостриш.

Ново дрънчене на велосипеден звънец и дълго съобщение от Луси. Тя уведомява Бентън, че втората съпруга на Ломбарди прекарва по-голямата част от времето си на Вирджинските острови, където той е регистрирал голям брой компании. Луси подозира, че те са само фасада. Художествени галерии, луксозни спа комплекси, магазини, хотели и строителство.

— Бизнес, отличен за пране на пари и търговия с дрога — отбелязва Бентън. — Може би там се намират и лабораториите, от които идват дизайнерските наркотици.

Той отваря вратата на малка тоалетна с клозет и мивка. Первазът на прозореца е отрупан с кулинарни списания. „Бон апети“, „Гурме“. Развлекателните четива на френски готвач, който внезапно остава без работа. А хора като него с лопата да ги ринеш из Париж, където жена му е с друг, а децата му въобще не се интересуват от него. „Всичко е свършено“, оплакал се той на Бентън, докато двамата с Марино правели тайната си обиколка.

Изкачваме четири застлани с мокет стъпала. На гипсовите стени на площадката са окачени кристални аплици, които светят меко. Представям си как Ломбарди се е качвал и е спирал да си поеме дъх, стиснал излъскания месингов парапет с късите си дебели пръсти, украсени с диамантен пръстен на дясното кутре и солиден златен часовник на лявата китка. Обиколката на имението му и качването до спалнята му не са били лесни за човек с неговите размери.

Бентън отваря друга врата, която не е заключена, защото я е оставил така. Огромното пространство вътре е претъпкано с антични италиански мебели от рядка дървесина. Розетката на тавана, корнизите и релефите по стените са златни. Пъстър полилей „Мурано“ виси от имитация на стенописа на Микеланджело „Сътворението на Адам“. Тапицирано в златист сатен канапе за двама стои в долния край на гигантското легло, подходящо за кралска особа. Таблата е висока около метър и половина и блести във великолепния червен цвят на аканта.

Ренесансовото бюро с флорентинския трон зад него никога не би побрало огромното шкембе на Ломбарди, а венецианският скрин с огледала сигурно е отразявал неудоволствието и досадата му всеки път, щом е отварял някое чекмедже. Завесите на френските прозорци са от карминеночервено кадифе със сложни златни и сребърни бродерии и подплата от златиста коприна, тежка и приятна на допир. Поглеждам навън към панорамата на изкривения му свят — там всичко си има цена, която вероятно не означава нищо. Всичко е платено с кръвта и страданията на хората, от които е можел да изцеди и последната капка, независимо дали е било убийство, секс или пари за дизайнерска дрога, която те подлудява и убива.

Неосветените коридори едва се виждат в мъгливата нощ. В сградата на спа центъра не свети. За първи път забелязвам, че задната страна на офиса няма прозорци. Лампите покрай извития път представляват размазани петна жълта светлина. Отвъд тях са мястото за разхождане на коне, езерото и хамбарът. През затворените капаци на прозорците се процежда светлина и се чудя кой ли е вътре, освен конете. Хората от персонала, които не видели и чули нищо, вече се изнесоха, а Марино би ни изчакал, но се съмнявам, че е успял. Той е просто ченге, едно нищо, и главорезите на Гранби вероятно са му казали, че е безполезен, и са му наредили да си ходи. Продължавам да поглеждам врати и прозорци, да се вслушвам за звуци, като си мисля кога ли същото ще се случи и с нас.

Приближавам се до нощното шкафче с лампа от алабастър, кристална гарафа и чаша за вода върху него и отварям чекмеджето. Вътре лежи никелиран пистолет, калибър .50, „Пустинен орел“ с достатъчно куршуми да очисти всички в имението и съседните ферми. Ломбарди не си е направил труда да се въоръжи, когато е взел Хейли Суонсън от гарата и е седнал да си бъбри с дрогирания копнеещ за захар тип, който може би се смята за наемен убиец или герой.

Затварям чекмеджето и отивам до украсената с огледала библиотечка вдясно от леглото. По рафтовете й са подредени снимки на Ломбарди от различни етапи на жестоко приключилия му живот. Младо момче, седнало на стъпалата на къща в беден квартал през петдесетте години, ако се съди по колите на улицата. Бил е рус и сладък, но вече с доста суров вид. Има много негови снимки с жени, няколко от тях прочути, в барове и нощни клубове. Следва снимка, на която седи до маса от ковано желязо в компанията на хубава мургава жена насред зашеметяваща тропическа градина в края на великолепен каменен басейн. Подозирам, че жената е съпругата му.

Виждам ги двамата и на друга снимка на фона на красива вила, която изглежда много стара и ми напомня за Сицилия. На други снимки, освен двойката са и трите им деца. Момче и две момичета в началото на двайсетте на бяла яхта, плаваща в тюркоазни води. На нея Ломбарди вече е по-стар и кошмарно дебел. Тлъстото му лице и малките присвити очички изглеждат отегчени и недоволни, докато позира на тиковата палуба сред красота и разкош, които вероятно са надминали и най-лудите мечти на момчето, седнало на стъпалата в бедния квартал. Ако приемем, че Ломбарди въобще си е спомнял онова момче. Съмнявам се, че някога е мислел за него, а и надали вече е мечтаел.

Взимам снимка, която не подхожда на останалите, и я разглеждам внимателно. Огромен сив слон и млад мъж, който го къпе с маркуч и четка. Приближавам снимката към светлината и разучавам дребната, но яка фигура с торбести камуфлажни шорти, тъмна коса и празен леден поглед.

Косата ми настръхва, когато забелязвам обувките му — черни ръкавици за крака. Снимката е направена в тревист район с кокосови палми, заобиколени от телена ограда. Отвъд нея се виждат тъмносиня вода и моторница, а после и бели кораби за пътешествия. Познавам пристанището на Маями.

— Кой е този? — питам Бентън.

Той пристъпва към мен, за да погледне, после се отдръпва леко, за да не ме притеснява.

— Не знам — отговаря той. — Но трябва да научим.

— Цирк „Д’Орлийнс“ има база в Южна Флорида — казвам, като връщам снимката на огледалната лавица. — И на първи този месец е бил в нашия район. Влакът му бил паркиран няколко дни на Голямото кръстовище. Точно в средата на МИТ.

— Възможно е Ломбарди да притежава и цирка. Чудесно място за разпространяване на наркотици, пране на пари и бог знае още какво. Може да е действал и на черния пазар, където продават екзотични животни. Кой, по дяволите, знае?

Взимам няколко снимки, накланям ги, за да избегна блясъка на стъклата, и разпитвам Бентън за семейството на Ломбарди.

— Според Луси втората му съпруга е на Вирджинските острови. Вероятно тя е жената на някои от тези снимки — казвам. — Ами деца? Луси спомена ли нещо за деца?

— Ще я попитам — отговаря той и написва съобщение на телефона.

Бентън чака пред високо кристално огледало в изящна дървена рамка, резбовано с ангелчета с арфи.

Виждам картина на Лука Джордано с ковачи, а до нея — седнала жена на Андре Дерен на абстрактен фон в червено и зелено. Пиер Бонар, Сезан и Пикасо са подредени без никакво въображение на едната стена. Питам се дали са майсторски фалшификати.

— Сигурен съм, че е казвал това на всеки, който ги е виждал — обажда се Бентън. — Какво мислиш?

— Имам чувството, че съм в художествена галерия или вулгарен дворец. Не съм убедена кое точно. Предполагам, че и двете. Не знам дали картините са истински или не, но са великолепни, а той вероятно дори не ги е забелязвал. Интересувала го е само цената им.

— Този Морис де Вламинк, пред който стоиш, е откраднат в Женева през шейсетте години. Оценен на двайсет милиона — съобщава ми Бентън.

— А останалите?

— Пикасо е бил в частна колекция тук в Бостън през петдесетте години. На търг биха го продали за около петнайсет милиона. Проблемът е, че е трудно да продадеш откраднати картини, освен ако на купувача не му пука. А на много хора наистина не им пука. Шедьоври като тези се озовават в имения. Висят в яхти и частни боинги. И накрая се появяват някъде неочаквано, също като тези. Някой умира. Някой бива арестуван. Някой осъзнава, че картините са истински. В този случай става дума за всичките.

— И откъде знаеш това?

— Когато бях малък, имахме Миро във всекидневната. Един ден бе заменен от Модилиани, после от Реноар и Писаро, снежна сцена с мъж на някакъв път.

Бентън отива да разгледа картината на Вламинк, река Сена в наситени, омагьосващи цветове.

— Най-дълго имахме Писаро. Бях много нещастен, когато се прибрах от колежа и бе изчезнал. Над камината имаше специално място, където се редуваха картините. Баща ми често купуваше и продаваше и никога не се привързваше към тях. Но за мен всяка картина бе като любимо куче или коте, които обичах, и всяка ми липсваше силно, така както ти липсват детското ти другарче или най-досадната учителка и дори училищният грубиян. Трудно е за обяснение.

Наясно съм с любовта на баща му към изкуството и колко пари е изкарал от него, но за първи път чувам за мястото над камината и картината на Писаро, която ужасно липсвала на Бентън.

— Бяха нужни пет минути, за да научим за тези. Изпратих снимките по имейла, преди Гранби да ме отпрати у дома — казва Бентън, като посочва телефона си, който се бе превърнал в най-доверената ни връзка с истината и правосъдието. — Малката бронзова статуетка на нощното шкафче е на Роден. Можеш да видиш подписа му в основата на левия крак. Открадната от частна колекция в Париж през 1942 година. Оттогава нищо не се е чувало за нея.

Под нея има листове хартия и разписки. Ломбарди очевидно е използвал статуетката като тежест. Презрението, което не би трябвало да изпитвам, защото местопрестъплението не е нещо лично, се засилва, когато виждам гардеробната му, претъпкана с ръчно изработени костюми, вратовръзки и обувки, и стотици италиански копринени вратовръзки. В банята му плотът е от кехлибар, а мивката е позлатена. Комплектът за бръснене е изработен от слонова кост.

Задната стена отвъд душа и ваната представлява пищен стенопис. На него е изобразен Ломбарди в костюм и с вратовръзка, позиращ до великолепен арабски кон в английски обор. Зад него се вижда каменна арка, водеща към нещо, което прилича повече на тоскански пейзаж, отколкото на околностите на Конкорд. Тлъстата му ръка почива собственически на врата на коня, а налбантин в кожена престилка е наведен над задния крак на животното и оправя копитото му. Противната мутра на Ломбарди с малки студени очи изглежда вторачена в мен, когато се навеждам, за да разгледам стенописа по-добре.

На работната маса е монтирано менгеме и се виждат безброй пили, ножици и кожен ремък. Но уредът, който налбантинът държи в дясната си ръка, привлича вниманието ми и ме транспортира на място, където не смятах, че мога да се озова, докато се намирам в личните покои на Ломбарди. Внезапно попадам в обора, без да съм влизала там, и разглеждам нож с дълга дървена дръжка и късо острие с извит връх, предназначен да почисти мъртвата кожа около копитото на коня.

— Така ли изглеждаше оборът, когато двамата с Марино отидохте там? — питам Бентън, като му посочвам работната маса в конюшнята със слама по пода и дебели дървени греди на тавана.

— Не толкова спретнат и чист, а и нямаше каменна арка към лозята — сухо отговаря Бентън. — Имаше много инструменти. Името на коня е Магнум.