Патриша Корнуел
Прах (36)

36.

Искам да остана насаме с мъртвите и с мислите си.

Отивам до ченгето с лазерните карти, което прибира лаптоп и кабел. Системата е на пауза, въртящото се огледало и бързо пулсиращият лазерен лъч са неподвижни и тихи.

— Хванахте ли това? — соча му кухнята, към която вървя.

Предполагам, че вече е уловил всички образи и мерки.

— Как сте, доктор Скарпета? Рандъл Тейлър от Уотъртаун.

Полицаят има широко изморено лице с оредяваща коса, посивяла и сресана назад. Очилата за четене са се смъкнали на носа му. Облечен в избелял син панталон с многобройни джобове и риза от същия плат с навити ръкави, той ми напомня за стар боец, научил нови начини да върши работата си, но изгубил нетърпението и енергията си. Ченгетата, дори най-жизнените, се износват като речни камъни. Тейлър е спокоен и тих, за разлика от Марино, продукт на природата, която се защитава сама, като морски таралеж или дива роза.

— Запознахме се миналата година на вечерята, когато шефът се пенсионира — казва ми Рандъл Тейлър. — Не очаквам да си спомните.

— Надявам се, че бившият ви шеф се наслаждава на тишина и спокойствие.

— Премести се във Флорида.

— В коя част? Аз израснах в Маями.

— На север от Уест Палм, Виро Бийч. Намеквам му да ме покани на гости. А като дойде януари, направо ще го моля на колене.

— Какво е свършено досега? — питам.

— Няколко образа от скенера, които ще съединя с редица мерки и анализ на траекторията на кръвта — обяснява ми Тейлър. — Така че ще видите всяко местопрестъпление триизмерно. Ще ви ги изпратя веднага щом се върна в службата.

— Това ще е много полезно.

— Първо обработих другата стая, а сега тъкмо довършвам тук.

— Ще ви преча ли? — питам.

— Всичко е подредено, но исках да се уверя, че не се нуждаете от нищо.

— Ами връвчиците?

Искам да знам дали Тейлър ще използва изпитания метод с поставяне на връвчици до капките кръв, за да определи точките на събиране. Това е надежден математически начин да си изясниш къде са стояли жертвата и убиецът, когато са били нанесени ударите.

— Не още. А и не е нужно, когато си имаме това. — Той потупва скенера с облечената си в ръкавица ръка.

Това е неговото лично мнение, но не възнамерявам да споря.

— Очевидни схеми на артериалната кръв, сравнително очевидни точки на произход — казва той. — Жертвата в кухнята е стояла, другите две са седели. Сцените не са сложни, само дето се чудя как някой може да очисти трима души ей така. Сигурно е станало адски бързо. Но все пак никой да не чуе нищо?

— Ако прережеш трахеята на човек, той не може да крещи. Не може и да говори.

— Двамата тук — той сочи отворената стоманена врата, — мъртви зад бюрата си просто така — щраква той с пръсти. — Внимавах да не докосвам труповете, нито да се приближавам прекалено много до тях преди идването ви. В момента са точно така, както ги намерихме.

— Знаете ли в колко часа?

— Не бях първи, но от това, което чух… — Рандъл Тейлър вдига лявата си ръка и поглежда часовника си. — Може би преди два часа, когато ченгетата от Конкорд пристигнали тук по следите на плик с пари, намерен в парка. Според мен пликът е бил в чекмеджето на Ломбарди. Ще видите, когато влезете там, че всичко е било преровено, а в едно от чекмеджетата имаше разписка от изтеглени десет бона преди два дни. В понеделник. Може би мотивът е обир, но съм съгласен с онова, което неволно чух от вас. Който и да е убиецът, не е дошъл тук с намерението да очисти всички. Нещо се е объркало.

— И никой друг в имота не знае какво може да е станало?

Още не мога да повярвам в това.

— Ние с вас разсъждаваме по един и същи начин — казва той. — Предполагам, че никой не иска да бъде замесен. Всеки е чакал друг да съобщи за убийствата.

— Какво ви кара да мислите така?

— Навсякъде виждам компютърни монитори и камери — отговаря той, като отива до контакта и дръпва кабела. — И никой не е видял човека да бяга? Никой не се е опитал поне да звънне тук и да разбере какво става? Например да каже: „Хей, всичко наред ли е при вас?“. Просто ми се струва адски странно. А после конкордската полиция улесни всички, като пристигна тук и откри труповете. Ами ако не бяха дошли? Кой щеше да се обади на 911?

— Да, изглежда несъвместимо с човешката природа да отместиш поглед настрани, когато забележиш някой да бяга от имота — съгласявам се равнодушно.

Научих се по трудния начин да внимавам с мненията си, които в даден момент се разпространяват като библейската истина.

— Цялото това място ме кара да настръхвам — казва Тейлър, докато вдига скенера от статива и го отнася до огромния транспортен контейнер. — Прекалено тихо и празно, никой не вижда и не чува нищо. Свързвам това с бизнеси, които са само фасада, или квартали, където всеки е виновен в нещо.

Вдигам бялата качулка, за да покрия косата си, и намирам безопасно място, където да оставя куфарчето си близо до кухнята, после влизам вътре, като внимавам къде стъпвам. Тъмночервена засъхнала кръв е опръскала уредите, шкафовете и пода. Мъртвата жена е между хладилника и плота, просната в тъмна локва, гъста в средата и по-рядка в краищата. Усещам миризма на разлагаща се кръв и изгоряло кафе.

Тя лежи по гръб. Краката й са изправени, а ръцете — кръстосани на корема. Знам, че не е умряла по този начин.

* * *

Разглеждам я известно време, пропъждайки мислите от главата си. Оставям трупа й да ми каже истинската история, ако я знае.

Отново усещам миризмата на кръв. Там, където е засъхнала и съсирена, е тъмночервена към ръждивокафява, зловеща и лепкава. Гледката не ми напомня за човек, който се препъва, докато кърви, и накрая се срутва на пода. Убиецът е обърнал джобовете й наопаки и е направил още нещо. Отварям куфарчето си и вадя флумастер. Намирам етикетите и попълвам един от тях с датата и инициалите ми. Залепям го на пластмасовата линийка, която използвам за мащаб, и вадя фотоапарата.

Тя е висока, приблизително метър и седемдесет и пет, с фини черти, добре очертани скули и силна челюст. Тъмната й коса е подстригана късо, а ушите й са пробити на няколко места. Очите й са леко отворени, тъмносини и стъклени. Ирисите ще избелеят и помътнеят, докато смъртта продължава унищожителните си промени.

Раните по врата й зеят широко. Тъмносиният й панталон и белите маратонки са опръскани с кръв. Не съм изненадана, че дланите й са окървавени. Може да се очаква при прерязана каротидна артерия. Връхчето на левия й показалец е отрязано до първата фаланга. Представям си как се е хванала за врата, за да спре кървенето, което не е било възможно, и докато ръцете й са били там, нападателят я е срязал отново.

Странното обаче е, че кръв се е просмукала в задната част на зеленото й яке, особено в задната част на яката. Отпред няма кръв, нито една капка от дълбоките рани по врата й. Но забелязвам петна, най-вече около копчетата, а вътрешната част на маншета на десния ръкав е просмукана почти до лакътя. Не би трябвало да е така, ако тя е носила якето, когато е стояла права и някой е прерязал гърлото й.

Докато разучавам съсирващата се локва под гърба й, решавам, че жената е кървяла точно на това място на пода. Но това не е било първоначалното й положение. Някой я е преместил, след като е умряла. Правя няколко снимки на позата, в която се намира. После вдигам ръцете й и ги оглеждам. Едри, силни ръце със сребърен пръстен с аметист на десния среден пръст и черна кожена гривна на дясната китка. Ригор мортисът е започнал в малките мускули и температурата й е спаднала, защото почти няма тлъстини и е изгубила повечето си кръв.

На гърлото й има два разреза. Единият започва от лявата страна под ухото, минава през челюстта и костта се откроява в бяло на фона на червената плът. Забелязвам странно широк плитък разрез с издрани краища. Кожата се бели на места като дървени стърготини. Не съм виждала такова нещо преди. Той е успореден на дълбокия разрез от началото му до там, където спира като назъбена пътека. Нямам представа с какво е направен разрезът. Оръжието е с необичайна форма или вероятно върхът на острието му е изкривен.

Втората рана е приключила живота й бързо, разрез със същото странно белене успоредно на него. И двете започват в дясната част на гърлото й. Втората фатална рана е по-дълбока там, където острието е влязло под дясната челюст, придвижило се е хоризонтално по гърлото и е прерязало каротидната й артерия.

Изправям се. Оглеждам всеки сантиметър от просторната кухня, двата гранитни плота един срещу друг, единият — близо до предната врата, а другият — от двете страни на печката и хладилника. Забелязвам бяла кутия от сладкарница с две кексчета, които изглеждат пресни и миришат на мока и шоколад. Кутията е от сладкарница на главната улица в Конкорд. Може би Ломбарди е купил кексчетата на път към гарата, където е взел посетителя си. Сещам се за трите или четирите обвивки от кексчета в чиния и използваната салфетка на остъклената веранда. Чудя се дали един човек е изял толкова много сладкиши. Ако е така, погълнал е доста захар.

Близо до кутията е кафемашината от неръждаема стомана. Отварям капака и усещам горещината от кафето, което мирише горчиво. Златният филтър е пълен с кафе. Остават четири чаши и си мисля за двете чаши за кафе на масичката в помещението, където хората биха могли да проведат поверителен разговор, който не може да бъде подслушан.

Поглеждам към стаята и не виждам чаши за кафе по другите бюра. Няма такива и в мивката. Отварям миялната и тя е празна, с изключение на една лъжица. Опитвам чекмеджетата и откривам, че няколко от тях са фалшиви. Другите са празни. В едното са прибрани кърпи за чинии, които изглеждат нови и неизползвани, а в друго има четири комплекта сребърни прибори за хранене. Търся остри ножове, но не намирам такива. Дръпвам кофата за боклук, но в нея няма дори плик.

В шкафовете със стъклени вратички над миялната има купчини чинии от прост бял порцелан и още чаши като онези на верандата. Приближавам се до хладилника, като пристъпвам внимателно, за да не нагазя в кръвта, и отварям вратата. Намирам кръв по вътрешния ръб и уплътнението.

Сметана за кафе, соево мляко, бутилки вода, газирана и обикновена. Вадя хартиена кутия и вдигам капака. Вътре има малко гирос, който не изглежда пресен, вероятно е отпреди доста време. Подправки и сосове за салата са подредени по рафтовете на вратата. Във фризера намирам кубчета лед и кутия чили от десети октомври.

Тя е влязла в кухнята по определена причина, вероятно за кафе или бутилирана вода. Вадя ултравиолетовата лампа от куфарчето. Гася кухненските лампи и клякам до трупа. Оглеждам отново кръвта и раните по врата. Насочвам черната светлина към главата и надолу, търсейки улики, и незабавно заблестяват същите цветове. Кървавочервено, изумруденозелено и лилаво.

Якето й проблясва, после отново става зелено, когато изключвам ултравиолетовата лампа. Същото вещество, което видях тази сутрин, блести само по якето. Лошите ми предчувствия нарастват. Коя е тази жена и как е възможно да е облечена по този начин? Взимам проби, после си свалям ръкавиците. Звънвам на Луси и чувам звук от телевизор. Говорят на испански, нещо, което звучи като канал „Латино“.

— Къде си? — питам.

— Оглеждам хамбара. Тук има монитори и камери за конете.

Луси намеква, че убиецът би трябвало да е видян на мониторите, ако някой ги е наблюдавал.

— Сама ли си?

— Икономката седи и гледа телевизия. А аз отивам да взема сървъра, преди федералните да се появят. Бентън тъкмо пристигна, така че и те вероятно не са далеч.

— Трябва да оставиш уликите при Ърни и да му обясниш какво точно искам да прегледа веднага.

— Нещо добро? — пита Луси.

Явно е излязла от хамбара, защото чувам дишането й, докато тича.

— В цялата история няма нищо добро — отговарям и чувам ръмженето на мощна спортна кола на паркинга.

Двигателят угасва и си представям как Бентън излиза от поршето си. Знам, че ще се поразходи известно време, преди да влезе вътре.

 

 

Стъпките на Марино са тежки, но не забързани, като приближаването на солиден влак. После той застава от другата страна на плота, хванал комплект за взимане на отпечатъци.

— Приближил се е зад нея и първо е нанесъл тази рана — посочвам му разреза на лявата страна на врата й.

— Не съм взимал отпечатъци тук, нито в задните офиси — съобщава ми той. — Не исках да го правя, преди да приключиш.

Той е наясно с рутината. Работим заедно повече от двайсет години.

— Засега не виждам никакви отпечатъци. Нито окървавени, нито от обувки — уведомявам го.

— Той трябва да е стъпил в кръвта. Бентън тъкмо пристигна и оглежда отвън.

— Не виждам нищо, което да сочи, че убиецът е стъпил в кръвта. Двата разреза на гърлото й са били светкавично бързи. А после може би се е отдръпнал и я е оставил да кърви, докато умре. След минути е била в безсъзнание.

Продължавам да гледам към прозорците в другия край на стаята, сякаш мога да видя през спуснатите щори. Мисля си за думите на Луси.

Ед Гранби ще се появи и ако го направи, ще се уверим в специалния му интерес. Да предпази хора с пари, както каза тя, докато пътувахме насам.

— На толкова зловещи местопрестъпления те обикновено стъпват в кръвта — казва Марино убедено, като насочва лъча на фенера си към пода и тъмночервената кръв. — Трудно е да го избегнеш.

— Няма следа, че е стъпил. Няма и следа, че нещо е било почистено. Там има частичен отпечатък — соча му. — Но тя е стъпила в собствената си кръв, вероятно след като е била ранена първия път.

— Джипът на Хейли Суонсън все още е паркиран в бедняшкия квартал, където живее чичо му — казва ми Марино. — И четирите му гуми са спукани. Може би от същите задници, които вандалстват наоколо. Често е паркирал скъпото си ауди там. Чичо му го казал на Мачадо. Шейсет бона, ако Суонсън го е купил ново. Имам чувството, че е правел нещо повече от това да гостува на чичо си няколко пъти седмично. Може да се е замесил с търговците на дрога там. Нали знаеш, онези, дето продават гадните дизайнерски наркотици, които вече убиха доста народ.

— Чичото не знае ли къде е Суонсън?

— Твърди, че не знае — отговаря Марино и закача фенера на колана си. — Но Суонсън излязъл пеша към осем сутринта. Казал, че се налагало да отиде някъде и щял да вземе влака. Предполагам, сега вече можем да сме сигурни кого Ломбарди е взел от гарата в Конкорд.

— Би ли извадил двата термометъра от куфарчето ми? — моля го. — Можеш да ми помогнеш да направим снимките. Там има и бележник. Тя е стояла права с лице към хладилника и е държала вратата отворена, когато той я нападнал изотзад.

— Откъде знаеш за хладилника? — пита Марино, като се навежда над куфара ми. — Откъде знаеш, че е държала вратата отворена?

— Съдя по кръвта тук — соча му капките до дръжката. — Този район е успореден на врата и брадичката й, ако е стояла до отворената врата, когато гърлото й е било прерязано. Кръвта е пръснала по ръба на вратата, което нямаше да е възможно, ако тя бе затворена, а после е омазала уплътнението, когато някой е затворил вратата.

— Кой го е направил?

— Не мога да ти отговоря.

— Мислиш, че тя може да е затворила вратата, след като я е порязал за първи път?

Марино се приближава до мен и ми подава термометрите.

— Може и да го е направила. Знам само, че някой е затворил вратата.

Предната врата се отваря и Луси се появява. Давам й пакета с уликите и тя го пъха в огромен джоб на крачола на пилотския си костюм.

— Бентън се разхожда наоколо. Останалите не може да са надалеч — казвам й.

— Ще изчезна оттук след не повече от десет минути.

— Той не е с тях. Пристигна сам — добавям.

— За да се появи тук първи — казва Луси и знам какво има предвид.

После тя изчезва през отворената стоманена врата и се втурва към задните офиси, където е килерът с търсеното от нея. Вече минава три и се вслушвам за приближаващи се коли. Търся Бентън и очаквам пристигането на останалите. Той не се държи, сякаш е част от тях, и отново се сещам за начина, по който говореше, докато бяхме на железопътните релси. Говореше за ФБР като че ли не работеше за него. И в момента наистина е така. Бентън е тук, за да разкрие тези убийства, а Гранби идва със съвсем различна цел. Цел, която определено не ми вдъхва доверие.

Разкопчавам зеленото яке и пъхвам единия термометър под мишницата на жертвата. Оставям втория на плота.

— Може да е било рефлекс, когато е била нападната — казвам, докато измервам раната от лявата страна на врата й. — Възможно е да е станало точно както ти предположи. Той се е приближил зад нея и тя се е завъртяла в същия миг, когато е замахнал с ножа. Порязал я е, но е пропуснал важните артерии, а острието е минало през челюстта й. Може тя да е бутнала вратата на хладилника или да е паднала върху нея. Разрезът е дълъг осем сантиметра, от ляво надясно и нагоре.

Марино се намръщва и записва думите ми в бележника. Потупва джобовете си в търсене на очилата за четене. Намира ги, избърсва ги в ризата си и ги слага.

— Има плитки успоредни разрези, странни, с назъбени краища, а част от кожата се бели назад — казвам и му съобщавам размерите. — Нямам представа какво е, освен ако острието не е изкривено.

Марино вдига очи от бележките си.

— Защо би използвал нож с изкривено острие?

— Може да се е изкривило от нещо, което е правил. Виждала съм силно изкривени остриета, когато ножът се удари в кокал.

— Някой бил ли е намушкан?

— Не и тя.

— Другите двама също не изглеждат намушкани — казва Марино.

— Още не съм стигнала до тях.

— По гърбовете им няма кръв, нито следа, че имат и други рани. Мисля, че просто им е прерязал гърлата.

— Това е било достатъчно.

— Не е лъжа.

— Вторият разрез е дванайсет сантиметра и половина. Мисля, че е бил нанесен, докато убиецът е стоял лице в лице с нея.

Посочвам му дълбокия разрез на левия й показалец.

— Ей така — надигам се да му покажа. — Първият разрез е, когато съм с гръб към него и се завъртам.

Разигравам сценария.

— Мразя, когато влизаш в ролята на анатомична кукла — заявява Марино недоволно. — Караш ме да настръхвам.

— После стискам лявата част на врата си, докато капки кръв падат право надолу, перпендикулярно на пода. — Посочвам му. — Тези капки са идеално кръгли като онези до вратата на хладилника и по обувките й. Сега съм с лице към нападателя и той замахва отново и срязва левия ми показалец. Все още съм права, но се движа натам. — Стъпвам вдясно от хладилника. — След това гледам към плота и вероятно се облягам на него. Ръцете ми са вдигнати към гърлото.

— Може да я е държал там — казва Марино, като поглежда вълните артериална кръв по шкафовете. — Може да е сложил ръка на гърба й, докато тя е отслабнала прекалено много, за да бяга или да се бори. Мисля, че може да е държал и другите двама. Кървели са до смърт зад бюрата си, а той е притискал ръка към гърбовете им, за да не могат да станат. Нужни са били само няколко минути. Това би обяснило защо кръвта е само по бюрата и под тях. Повечето хора биха се опитали да станат, но те не са го направили.

— Ще видя, когато отида при тях — отговарям. — Ето я артериалната схема по шкафа и лека мъгла от нея по стъклото. Давила се е в собствената си кръв. Събирала се е в дихателните й пътища и дробовете. После пада и кръвта плисва по шкафовете до печката и мивката.

Посочвам кървавите пръски. Едри капки засъхнала кръв, стекли се по шкафа.

— Тя е на колене — продължавам. — Това обяснява схемата по пода и кръвта, просмукана в долната част на панталона й. А тази локва сочи къде е умряла. Но не е била в тази поза.

Вдигам глава, когато Луси профучава през предния офис, стиснала сървъра, и бута вратата с крак. Марино наглася пластмасовата мащабна линийка, а аз му показвам размазаната кръв по пода, която ми разказва най-важната част от историята. Чувам гърленото ръмжене на джипа на Луси, който се отдалечава бързо.

— Кръвта вече е започвала да се съсирва, когато я е преместил — казвам и посочвам на Марино кървавия кръг. — В момента виждаш капка кръв, която се е съсирвала, когато нещо — влачено тяло например — е минало през нея, а това е станало, след като е изминало известно време. Има и други размазани съсиреци.

Той започва да ги снима, като поставя линийката до всеки от тях.

— Чудя се дали си забелязала същото като мен — казва той. — Начинът, по който ръцете й са разположени върху корема, сякаш спи. Напомня ми за Гейл Шиптън.

— Да, сходен е.

— Някой е нагласил трупа в това положение на покой, сякаш се е чувствал зле заради извършеното.

— Гледал я е в лицето, когато е прерязал гърлото й за втори път. Не се е чувствал зле — възразявам. — Според мен ще откриеш, че това не е нейното яке.

Вадя термометъра изпод мишницата й и забелязвам черния й сутиен с подплънки.

— Двайсет и седем градуса — казвам и взимам термометъра от плота. — Тук е двайсет и два градуса. Мъртва е от поне три часа, по-скоро четири.

— Какво имаш предвид с думите, че това не е нейното яке? — намръщва се Марино.

— Мисля, че е била облечена в него, след като е умряла. По якето има същото вещество, което флуоресцира на ултравиолетова светлина. Навсякъде по якето. А и кръвта по него не отговаря на раните и начина, по който би трябвало да се стича.

Разкопчавам цялото яке и я завъртам настрани. Тялото й се отпуска тежко върху бедрото ми. Тилът й е започнал да посинява. Притискам пръст към плътта й, която побелява леко, също както когато някой е жив. Забелязвам добре очертаните мускули. После я полагам отново по гръб и разкопчавам панталона й. Носи черни бикини. Докосвам лицето й и по пръста ми остава грим. Моля Марино да отвори един от комплектите ми.

— Там трябва да има тоалетни кърпички — казвам му и той ми подава една.

Избърсвам бузите и горната й устна. Наболата брада не е очевидна, тъй като лицето е гладко обръснато и покрито с няколко слоя фон дьо тен и пудра. Гърдите и коремът са епилирани. Дръпвам бикините надолу и отговорът е там.

— Мамка му! — излайва Марино.

— Мъж, взимащ женски хормони. Убиецът го е облякъл в собственото си яке.

— Какво, по дяволите?

— Сменил е дрехите, защото е трябвало да се дегизира колкото се може по-добре, в случай че го видят някъде. Заподозреният е бягал през парка към единайсет… — напомням му. — А човек не би направил това, ако е пристигнал тук с намерението да убива. Дошъл е по друга причина, но нещо се е объркало и той е трябвало да бяга.

— Мамка му. Черният анцуг с образа на Мерилин Монро, с който Хейли Суонсън е бил облечен тази сутрин. По дяволите! — възкликва Марино втрещен. — Той убива Суонсън и облича шибания му анцуг? Който сигурно е бил окървавен. Какъв шибан лунатик би постъпил така?

— Намери снимка на Хейли Суонсън колкото се може по-бързо — казвам му в мига, когато предната врата се отваря. — Трябва да разберем дали това е Суонсън.

— Да, той е, мамка му — отвръща Марино и се отдръпва настрани, за да се обади на Мачадо.

Бентън тръгва към мен. Чувам далечния шум от друга кола по частния път. А може да е и повече от една.

— Те са тук — простичко казва мъжът ми.

— Знаят ли, че и ти си тук? — питам, а той се навежда и оглежда трупа и кръвта.

— Ще узнаят — отговаря той.