Патриша Корнуел
Прах (30)

30.

Придружавам Бентън до преддверието, сякаш има нужда някой да му покаже пътя или пък искам момент насаме със съпруга си. Той сваля защитните дрехи и ги мята в боклука.

Казвам му истината. Жестока, с още по-жестоки изводи.

— Ако е била убита от Столичния убиец, значи той използва електрошок върху жертвите си. Или поне при последната — обяснявам. — И не какъв да е модел. Използваният върху нея изстрелва патрони с жици и тежки сонди, които се забиват в плътта като рибарски кукички. С други думи, разполага с полицейско оръжие.

— Може да го е купил на улицата — казва Бентън, като сяда на пейката и сваля терлиците си. — А това не е много трудно. Пък и човек може да се сдобие с подобни неща и по интернет.

— Да, това определено е възможно. Но е знаел какво да купи и как да работи с него.

Бентън сваля ръкавиците и маската си и се протяга към боклука.

— Садизъм и контрол — казва той, като ми подава защитните си очила. — Дори и само очакването на електрошока би било ужасяващо.

— Така е — съгласявам се.

— Затова не са се борили с него — отбелязва той, загледан в празното пространство, сякаш вижда кошмарен образ.

— Парализата продължава само докато той натиска спусъка, освен ако не извадиш адски лош късмет, както, подозирам, се е случило с Гейл. Или пък станалото с нея е било неволно милостиво. Може би той е използвал електрошока, а преждевременната й смърт я е спасила от мъчения. Може би заради това няма торбичка, лъскава лепенка или панделка.

— Не е стигнал до най-добрата част, а ритуалът му е бил прекъснат.

Бентън обляга ръце на коленете си и се вторачва в тях, после започва бавно да върти венчалната си халка.

— Ще видим какво ще покаже аутопсията, но ако я е зашеметил с електрошок, докато е била на тъмния паркинг, това може да е обяснението защо внезапно е замлъкнала, докато е говорела с Карин Хегъл — добавям и после му разказвам за записания телефонен разговор, който Луси ми пусна.

Описвам звука от двигателя на кола някъде зад бар „Сай“ и думите на Гейл Шиптън: „Съжалявам. С какво мога да ти помогна?“. А после нищо. Сядам до съпруга си и се притискам към него.

— Това би обяснило защо Гейл не е говорила повече. Изпуснала е телефона си и не е можела да каже и дума. Но не е паднала на земята, защото щеше да има контузии и драскотини, вероятно дори и сериозни увреждания, ако си е ударила главата. Нещо й е попречило да падне, когато мускулите й са отказали.

— Той може да я е хванал и пренесъл в колата си — казва Бентън, вторачен в ръцете си сериозно, сякаш тъкмо е открил нещо, което му е убягвало досега. — Тя е била дезориентирана и не е искала да се бори, ако това е означавало да я поразят отново с електрошока. Очевидно не е пищяла, защото писъците й щяха да се чуят на записа, който Луси не би трябвало да притежава, а да предаде на полицията.

— Не всички пищят, някои дори припадат. Ако е имала сърдечни проблеми, може да е получила инфаркт.

Не възнамерявам да му разкривам действията на Луси.

В момента не се интересувам от това, че е нарушавала правилата. Тревожа се повече за шефа на Бентън и с какво точно се е захванал.

— Ако е умряла от инфаркт, това е било кофти разочарование за убиеца — отбелязва Бентън, като се надига от мястото си.

Знам как се чувства. Виждам го в сенките под очите му, резултат от всеки жесток случай, по който е работил. Налага му се да върне жертвите от мъртвите, за да разгадае тяхното убийство. Трябва да знае какви са били, преди да бъдат нападнати от хищник. Не може да се освободи от тях. Те се тълпят в душата му, многобройно безплътно население.

— Не бъди толкова суров със себе си. Моля те, опитай се — казвам, като докосвам ръката му. — Не можеш да знаеш нещо, ако не се е проявило. Не можеш да го извадиш като заек от цилиндър.

— Сигурно има някаква следа от това, което им причинява, но аз съм я пропуснал.

— Ако някой я е пропуснал, това са били съдебните лекари. А и той може да не е използвал електрошокова палка в другите случаи.

— Липсата на наранявания ме кара да мисля, че ги е обездвижил по подобен начин — възразява Бентън, като взима сакото и палтото си от закачалката.

— Ако са били поразени през дрехите, особено няколко слоя дрехи, стреличките вероятно не биха оставили следи. Или поне не такива, които да бъдат забелязани.

— Да наблюдава паникьосаната смърт на жертвата, която се задушава, е част от тръпката — казва той. — Ужасно би се разочаровал, ако тя е получила инфаркт. За него това би било прекъснат полов акт, който би го раздразнил и вбесил. Бил е прекъснат и желанието му не е било задоволено. Тя го е измамила. Проучвал я е, но тя е направила нещо неочаквано. Имала е наглостта да умре, преди той да свърши с убийството. Затова ще извърши ново. И то скоро. Но не мога да преценя точно кога.

— Какво значение има?

— Важно е. Може да обясни много неща. Той изпълнява само част от ритуала, защото фантазията му е била съсипана от нея, тя се е държала по неочакван за него начин, а после е проявила нахалството да умре в ръцете му.

— Ще направя всичко възможно да разбера дали е било така.

— Може би затова е бъркал в бурканчето с мехлем, докато е бил навън с трупа й. Било му е по-трудно от обикновено. Бил е ядосан и разсеян и се е опитвал да се съсредоточи. Тя не го е оставила да свърши. Обрала го е. Цветята на злото не са разцъфнали и сега той е разярен бик.

— Трябва да видим какво ще ни каже трупът й.

— Той губи контрол — казва Бентън, сякаш настъпва краят на света. — Винаги се случва така. Не мислех, че ще стане толкова бързо с него, а то вече е започвало и затова се е върнал тук. Мили боже! Той е тук, защото се измъква от ограниченията си и е ръководен от сила, която не разбира, но тя го притежава. А това е домът му. Тук е започнало всичко и тук ще приключи.

Бентън не може да предотврати това, което вижда. Страшно напрегнат е, като че ли той е получил електрошок.

— Срива се, потъва все по-дълбоко в жестоките си фантазии, за които дори не подозира, че са извратени и неоправдани. Не се смята за жесток. Вини всички останали. Мисли, че е нормален като мен и теб. Вярва, че това, което прави, е логично — казва той в мига, когато Ан влиза да се облече. — Отивам да си взема колата. Ще кажа на Гранби, че ако иска да се срещне с теб в три часа, трябва да дойде тук, в КЦК.

— Да, да се срещне с мен — повтарям, ядосана, че Бентън не е поканен. — В колко часа Брайс ще интервюира кандидата за длъжността на Марино? — питам Ан.

— В три, разбира се — отговаря тя, като поглежда Бентън любопитно. — Мога да му кажа да отложи интервюто за пет часа.

— Надявам се да успея да се отбия за малко — казвам. — Това необходимо обсъждане на случая ли е или политика? — питам Бентън, който отваря вратата. — А и не съм много склонна да се срещам с Гранби, след като той не иска и ти да присъстваш — добавям и влизам вътре.

Ед Гранби да върви на майната си.

— Не се интересувам от проклетата му политика и намерения — продължавам все по-ядосана. — Юрисдикцията на ФБР и всичко, свързано с нея, нямат нищо общо с КЦК.

Не мога да понеса идеята, че Гранби ще ми губи времето, а аз няма да мога да го погледна, без да си помисля за вагинални течности и менструална кръв, които категорично не може да са били оставени от Мартин Лагос. Никога не съм харесвала шефа на Бентън и не искам да имам нищо общо с него, докато не узная истината за случилото се в КОДИС. Ако Гранби е наредил на някого да промени ДНК профил, искам да знам защо. А още повече искам да си получи заслуженото.

— Е, това е проблемът и го разбирам — казва Бентън, застанал до вратата. — Марино е споменал, че съм работил по случая в МИТ, без да сме били официално поканени от Кеймбридж. После пък шефът на полицията в Кеймбридж се обажда ядосан. И Гранби се опитва да реши проблема. Поне така твърди той. А аз не мога да присъствам, тъй като аз съм проблемът.

— Това обаче не е истинската причина — отвръщам.

— Виждам, че светските умения на Марино не са се подобрили — отбелязва Ан. — Защо трябва да е такъв кретен?

— Положението винаги е напрегнато — казва Бентън, защото знае, че на местните ченгета е нужно съвсем малко да се ядосат на всемогъщото ФБР. — Гранби иска да е наясно с това, което знаеш — казва ми той.

— Да е наясно с това, което знам? — Щях да се засмея, ако ставаше дума за някого другиго. — Всичко, което знам? Това ще отнеме известно време.

— Да, остатъкът от живота му, ако наистина иска да узнае това, което ти знаеш — обажда се Ан.

— Той твърди, че иска да си изясни защо съм бил с теб на игрището, когато никой не ни е помолил официално за помощ — съобщава ми Бентън.

— Изложи ли му теорията си за нашия случай от тази сутрин?

— Върша си работата и докладвам на шефа — заявява Бентън със сериозно изражение, което не успява да прикрие чувствата му.

Гранби е бил уведомен, че убийството на Гейл Шиптън може да е свързано с онези във Вашингтон и ако е подправял улики, знае, че си има проблем. Разбира се, че ще иска да се срещне с мен и да чуе подробностите. И също така се разбира, че няма да иска Бентън да присъства.

— Имам чувството, че ще съм адски заета в три часа — решавам. — Тъкмо осъзнах това. Знаеш ли какво? Просто няма да ми е възможно да се срещна с него днес или утре. Ще накарам Брайс да погледне в календара ми кога имам време.

Бентън среща погледа ми, усмихва се и тръгва.

— Е, завръщаш се с гръм и трясък — казва Ан, като взима защитни дрехи от рафтовете.

— Трясъците не са заради мен — отговарям. — Купонът не е в моя чест. Просто случайно попаднах на него.

— Чух ли нещо за електрошокова палка?

— Не си чула абсолютно нищо.

— Харълд каза, че имаш нужда от мен — заявява Ан. — Какво точно искаш да направя?

— Да ми помагаш. Той може да помага на Люк. Трябва да направим ангиография и да я сканираме отново, за да видим дали подозрението ми е правилно и дали е имала сърдечни проблеми, които са причинили внезапна смърт. Бих искала всичко относно случая да си остане между нас засега. Моля те.

— Устните ми са залепени — казва Ан решително. — Какво мислиш?

— Може би си имаме работа с убиец, свързан по някакъв начин с полицията или с достъп и интерес към нея.

— Ченге убиец?

— Не знам. Не е задължително. Но не всеки може да се сдобие с типа електрошокова палка, използвана върху нея. Или си е уредил такава незаконно, или има връзки с полицията, или някой негов близък има.

— Това е причинило пневмоторакса? Не мисля, че някога преди сме имали нараняване от електрошокова палка.

— Да, защото повечето хора не умират от тях.

— Срещах се с един тип известно време. Начинаещо ченге. Част от обучението им е да бъдат поразявани от такава палка. Той ми каза, че не боляло много, но ти изкарвало акъла от страх.

— Знаеш ли какво изпитваш, когато си удариш лакътя? Представи си тази болка, умножена по хиляда навсякъде по тялото ти в продължение на пет секунди или повече.

— Следователно, ако поразиш някого веднъж, той надали ще рискува да получи втора доза.

— Освен ако не е надрусан с кокаин или фенциклидин. Ти знаеше ли, че Луси ще вземе Бентън от Вашингтон, за да го доведе у дома няколко дни по-рано и да ме изненада?

Мога да попитам Ан всичко и тя няма да го повтори или да ме съди.

— Брайс ми каза. Мисля, че много хора знаеха и бяха доволни — отговаря тя. — Чувствахме се ужасно заради онова, което ти преживя в Кънектикът. А после се и разболя на всичкото отгоре. Вече е почти Коледа, Бентън го нямаше, а утре е рожденият му ден. Това може и да те изненада, но хората тук смятат, че само работиш. Затова искаме да си почиваш от време на време и да си щастлива.

Осъзнавам каква нужда изпитвам да поговоря. Не мога да спра да мисля за възмутителната идея на Гранби, че Столичния убиец се влияе от публикациите на Бентън и следователно садистичните убийства са отчасти по вина на съпруга ми. И затова той би трябвало да се пенсионира, а Бюрото да спре с изготвянето на профили, които са остарели и опасни. Гранби се стреми да отрови мислите му и знае как да го направи. А аз се опитвам да остана обективна и спокойна, но кипя отвътре.

— Хората тук са знаели, че Луси ще докара Бентън у дома днес — казвам на Ан. — Колегите му от ФБР са знаели, шибаният му шеф е знаел, както и хотелът във Вирджиния и всеки, който е видял летателния план на Луси.

Опитвам се да си обясня откъде убиецът може да е знаел, че Бентън лети за вкъщи днес, но съм също така неубедена, както бях, когато Бентън ми го спомена за първи път. Той е разстроен и вини себе си. Трябва да го разбера, но не мога да го слушам. А и бездруго няма значение. Каквото и да е знаел убиецът, Бентън не е виновен за това. Как смее Гранби да твърди обратното? Как смее да подценява постиженията и самопожертвувателността на Бентън?

— Какъв е проблемът? — пита Ан.

— Луси е познавала Гейл Шиптън.

— Схванах това.

— Бентън се притеснява, че убиецът е знаел, че той ще е тук, когато трупът бъде открит. И може би е извършил убийството точно в този момент, защото е мислел за него.

— Звучи зловещо.

Усещам, че Ан не вярва в тази идея.

— Чудя се дали Луси е споменала нещо на Гейл.

— А после Гейл да го е споделила с човека, който е възнамерявал да я убие? И му е казала: „Хей, Бентън се прибира у дома. Защо не го направиш сега?“. Това ли е теорията на Бентън?

— Звучи адски тъпо, казано по този начин — отвръщам, като натискам бутона с лакът и стоманените врати се отварят широко. — Въпросът може да е от тези, които никога не получават отговор, но не понасям тревогата, която му причинява.

— Знаеш ли в какво не се съмнявам? — пита Ан. — Бентън изглежда стресиран. Изморен, изнервен и леко потиснат. Понякога, когато съм в подобно настроение, смятам, че съм виновна за всичко. Тревожа се, че някой се крие в гардероба и под леглото ми. Честно казано, връхлита ме параноя.

— Да, Гранби определено прави всичко възможно, за да накара Бентън да се чувства така.

— Трябва ти да решиш проблема, доктор Скарпета. Или той ще се измъчи до смърт.

— Опитвам се да реша как да действам.

— Питай Луси — съветва ме тя. — Просто я питай на кого може да е казала и тогава ще знаеш със сигурност.

— Не искам тя да смята, че виня нея.

— Не виниш нито нея, нито когото и да било друг. Престани да се чувстваш отговорна за чувствата на всички хора.

— Това никога няма да стане — отговарям.

* * *

Изрязвам прободната рана и чакам Луси да отговори на въпрос, който е неудобен за нея. Въпрос, който не й зададох по-рано, защото имах прекалено много други въпроси. Но сега приоритетите се смениха. Знам как ще реагира племенницата ми.

Тя се поколебава, преди да реши.

— Мисля, че съм споменавала. Не смятах, че ще има значение.

Умната ми, почти гениална племенница е прозрачна, когато се бои, че се е изложила пред мен.

— Смътно си спомням, че споменах нещо — добавя тя равнодушно.

Въпросите ми не й харесват. Знаех си, че ще стане така.

Тя започва да размишлява на глас. Било логично да спомене изненадата за рождения ден на Бентън по време на телефонния си разговор с Гейл, когато тя стояла зад бар „Сай“. Луси тъкмо била кацнала на летище „Дълес“, когато се чули. Била там, за да вземе Бентън и да го доведе у дома на следващия ден.

— Казах й къде съм и защо — добавя тя от другата страна на стоманената маса, вторачена в бившата си мъртва приятелка, на която някога бе имала доверие.

После обаче приятелката започнала да я лъже и краде и сега няма да й липсва.

— Сигурна ли си, че не е ставало дума преди това? — питам, като пускам изрязаната част във формалин.

— Вероятно е ставало — признава Луси и това не я притеснява, но въпросът все пак я кара да негодува.

Полетът с хеликоптера за прибирането на Бентън беше тема, която трябваше да подхванем по-рано. Луси прави всичко възможно да не покаже как се чувства. Гняв, срам и болка, задето не й се доверявам. Ако й се доверявах, нямаше да й задавам подобни въпроси. Това са мислите, които прелитат през ума й, сякаш съм майка й, която я унижава, а аз определено съм съвсем различна. Кръг от емоции, стари като историята й. Едната причинява другата, после втората причинява трета и т.н.

Това, което не чувства обаче, е отговорност. За каквото и да намеквам, тя не го е причинила и няма да се преструва на тъжна, че жената, която е възнамерявала да я прекара, вече не е между живите. Не й пука какво е издрънкала пред нея. Винаги съм предпочитала Луси да е честна, но когато се сблъскам с някои от разсъжденията й, направо изстивам. Твърдя, че е малко социопатична, а Бентън винаги ми напомня, че не може да си малко социопат. Все едно да си малко бременна или малко изнасилена или малко мъртва.

Луси споменава, че Гейл я посетила миналата неделя, в деня, когато решили да ми направят изненадата. Гейл, Луси и Карин Хегъл се срещнали късно онази сутрин в дома на племенницата ми в Конкорд, за да обсъдят предстоящото дело и да прегледат документацията. Възможно било по време на това посещение да е споменала за рождения ден на Бентън и тревогата си, че съм сама у дома след завръщането ми от Кънектикът.

— Според мен е важно, че тя бе убита скоро след това — многозначително казва Луси. — По всички новини имаше репортажи, че си помагала на съдебния лекар в Кънектикът.

— Брайс и голямата му уста — казва Ан.

Брайс беше споменал за заминаването ми на главния военен съдебен лекар, шефа ми, а после офицерът за връзки с обществеността бе решил, че това е добра реклама. КЦК е субсидиран от щата Масачузетс и Министерството на отбраната и от време на време ми напомнят, че не съм най-важната.

— Миналия петък интернет беше откачил по новината, че си отишла в училището и си помагала при аутопсиите — казва Луси, без да сваля очи от бледото мъртво лице с изсъхнали устни и стъклен поглед.

Ригорът на Гейл Шиптън започва да се отпуска. Скоро ще премине като при юмрук, прекалено изморен, за да се стиска повече.

— Не вярвам, че това е заради мен — казвам.

— А аз не вярвам, че трябва да приемаме, че е заради Бентън — отвръща Луси. — Или ако е, може да е само част от него. Може би твоята роля в Кънектикът е останалото.

— Схващам накъде бие — обажда се Ан в съгласие с теорията, която е нова и неочаквана за мен. — Бентън се тревожи, че избирането на времето е свързано с него, но със същия успех може да е свързано с теб.

Поставя спектакъл, повтаряше Бентън. Жестока драма. И за миг не ми се иска да си представям, че и аз може да участвам в нея.

— Всеки, който следи новините, е знаел кога си била в Кънектикът и кога си се върнала — напомня ми Луси. — Втората най-ужасна стрелба в училище в историята на Съединените щати, надмината само от кошмара във Вирджинския технически университет. Това определено би завъртяло главата на някой психопат, който копнее за внимание.

Убиецът трябва да наблюдава драмата, която поставя.

— Цялата реклама трябва да му е подпалила фитила — добавя Луси.

— Гейл Шиптън не е била убита, задето помагах в Кънектикът — заявявам решително. — Няма никаква логика.

— Предпочиташ да хвърлиш вината върху Бентън? — студено ме поглежда Луси.

— Предпочитам да я хвърля върху човека, извършил престъплението.

— Не казах, че това е причината — заявява Луси със светнали очи, сякаш е намерила отговор. — Казах, че масовото убийство и участието ти в него…

— Участието ми в него?

— Моля те, престани да се отбраняваш — спокойно казва Луси. — Просто казвам, че може да е ускорило нещо, което бездруго е щяло да се случи. Мисля, че Гейл е била мишена, но той може да е решил да я убие сега, защото новините са го възбудили.

— Видях по Си Ен Ен, че си в Кънектикът, а после съобщиха, че си се прибрала в Кеймбридж — намесва се Ан. — Убиецът може да се интересува от теб. Не си виновна, ако този интерес му е повлиял.

— Готови ли сме? — прекъсвам я, като си представям младежа зад оградата в дъждовната нощ. — Трябва да действаме бързо.