Патриша Корнуел
Прах (24)

24.

Сами в празното хале, ние се отправяме към кръглата пластмасова масичка и двата стола, които Ръсти и Харълд кръстиха „Кафе Смърт“. В топли дни те пият кафе и пушат тук, вдигнали вратите предварително, очаквайки мъртвите да пристигнат или да бъдат отнесени.

Оставям чантичката на масата и Луси я взима. Отваря я, за да провери какво има вътре. После дръпва ципа и я връща на масата.

— Защо? — пита тя.

— Май температурата ми беше прекалено висока, а и имах прекалено много време за мислене.

— Надали.

— Нещо не ми изглеждаше наред. Предположих, че е свързано с влошеното ми здраве и извеждането на Сок.

Не искам да насочвам разговора към човека, който може би ме шпионираше, защото Луси ще тръгне веднага по бойната пътека.

Не искам тя да издирва Хейли Суонсън или някого другиго. Вече си има достатъчно неприятности с Марино.

— Трябва да започнеш да идваш с мен на стрелбището — казва тя, като ме наблюдава внимателно. — Кога се упражнява за последен път?

— Ще го направим. Обещавам.

Включвам кафеварката, поставена на вехта хирургическа количка с изкривени колела. Мизерното й състояние е прикрито с мушама във френски провинциален стил в червено и жълто, а отгоре са сложени изкуствени цветя във ваза и пепелник.

— Сигурна съм, че си скапана. Вън от службата от петък и се връщаш преждевременно, и то за такова нещо — казва Луси, която стои зад стола, скръстила ръце. — Изглеждаш бледа и изморена. Трябваше да ми позволиш да дойда при теб.

— И да се заразиш от грип?

Отварям пакет с евтини хартиени кърпи, каквито могат да се намерят в обществените тоалетни.

— Това може да се случи навсякъде, а никога не бих те оставила сама от страх какво може да се случи с мен. Джанет и аз щяхме да те отведем у дома и да се грижим за теб. Трябваше да дойда и да те взема.

— Не бих пожелала това на никого.

— Не е тегаво задължение като с майка ми.

— Задължение не е думата, за която се сещам, когато мисля за Дороти.

— Просто казвам.

Зелените й очи ме гледат напрегнато.

— Знам и съжалявам, че изглеждам неблагодарна.

Луси не прави неискрени опити да ме убеждава. Не ме бива да си придавам определен вид в много ситуации и двете го знаем. Отново се сещам за онова, което не харесвам у себе си.

— Не става дума за благодарност — отвръща Луси. — Ти нямаше да ме оставиш сама, ако бях на твое място, ако бях преживяла всичко, през което ти премина, а на всичкото отгоре се и разболя. Особено ако бях достатъчно уплашена, за да нося оръжие навсякъде.

— Никога не си уплашена, но носиш пистолет навсякъде.

— Ти щеше да си устроиш лагер в дома ми и да ме тормозиш всеки две минути с термометъра.

— Признавам, че си имам начини да правя неща, които не са лесни за останалите.

Кафето се изсипва в кафява хартиена чаша с нарисувана риба, взета от запасите на военната флота, от които Брайс поръчва на едро.

— Сметана? Захар? Или обичайното черно? — питам.

— Обичайното. Нищо не се е променило.

Поглеждам лицето на Луси, което обичам безкрайно. Ъгловато и силно, по-зашеметяващо, отколкото красиво.

Спомням си я като малко дебелаче, прекалено умно, за да е за негово добро, на което липсваше генът, отговорен за ограниченията и правилата. Веднага щом проходи, тя ме следваше от стая в стая, а когато сядах, се настаняваше в скута ми. Това страхотно вбесяваше майка й, жалката егоистка, която пише детски книжки, но няма време за собствената си плът и кръв или за когото и да било всъщност. Проклетата ми сестра се интересува само от героите, които създава и може да контролира и убива. Не съм говорила със семейството си в Маями от доста време и за миг изпитвам вина за това.

— Брайс поръчва пици. Мога да изям цяла съвсем сама — казвам, като поставям чаша с кафе и хартиена кърпа пред Луси.

— Тези чаши са отвратителни.

— Биоразградими.

— Да. Разпадат се още докато пиеш от тях.

— Не навреждат на морския живот и са невидими за шпионските сателити — усмихвам се.

— Трябва да изядеш цялата пица, а после и още нещо. — Луси ме оглежда критично. — Брайс съобщава на всички, че си се превърнала в скелет.

— Той ме видя за първи път преди пет минути на охранителния монитор и не знае какви ги дрънка. Моля те, седни, Луси. Трябва да поговорим.

Поредната доза кафе потича в следващата чаша. Стомахът ми е толкова празен, сякаш са го обърнали наопаки, а обаждането на Марино в четири сутринта ми се струва преди цяла година.

— Пицата още не е тук и тя може да почака. — Имам предвид Гейл Шиптън. — В момента се тревожа за теб. И ме интересува какво чувам, дори и ти да се отнасяш с безразличие. Не искам никоя от двете ни да се компрометира. Нито някой друг.

Луси се вторачва в мен. Знае, че говоря за Бентън.

— Да се компрометираме? — повтаря тя и придърпва пластмасовия стол.

— Не искам да знам за нищо незаконно — заявявам прямо.

— Няма нищо за знаене.

— По чие определение? — питам, като отнасям кафето си до масата и сядам срещу нея. — Имам известна представа с какво си се занимавала. Марино е наясно, че каквото е било на телефона на Гейл Шиптън, вече го няма. Съобщи ми го, а вероятно го е споделил и с други хора.

— Не е нейният телефон.

Луси обляга лакът на масата и отпуска главата си върху него. Пластмасовата масичка се залюлява, защото краката й не са еднакво дълги.

— Би трябвало да кажа: „Не беше нейният“. А случилото се с нея няма нищо общо с това, което всъщност е уникално устройство. И Марино няма никакви права върху него, защото не беше нейно — повтаря тя.

— Чие беше тогава?

— Технологията е моя, но бях стигнала до точката, в която вече не ми пукаше — отговаря тя и обвива ръце около чашата с кафе.

— Не звучиш като човек, на когото не му пука.

— Не ми пукаше колко би трябвало да струва технологията, защото исках да сложа край на партньорството. Това бе едно от нещата, за които вчера говорих с Гейл. Не за първи път и не особено дружелюбно. Тя печели делото и откупува дяловете ми.

— Никога не е сигурно, че някой ще спечели дадено дело — отвръщам, като се изненадвам от наивността на Луси. — Съдебните заседатели са непредвидими. Случва се разпускане на журито. Всичко е възможно.

— Тя беше сигурна, че нещата ще се уредят в последната минута.

— Не мога да си представя, че Карин Хегъл би я уверила в нещо подобно.

— Не я е уверявала. Хегъл беше готова за съда и все още е. Но няма да има дело.

— Да, трудничко би било, след като ищцата е мъртва.

— Няма случай и от доста време е така. Затова няма да има и дело.

— Карин Хегъл знае ли, че няма случай? — питам объркана и притеснена от думите на Луси.

— Щях да й съобщя, когато открия начин да го докажа, което щеше да стане скоро. Гейл беше сигурна, че ще получи пари от „Дабъл Ес“. Грешката й бе, че ми го каза и обеща да откупи дяловете ми. Не исках прекалено много, но трябваше да поискам все нещо, защото иначе щеше да изглежда подозрително — заявява Луси студено и безстрастно. — Важно бе да се измъкна от нея с хирургическа прецизност, по начин, който не привлича внимание. Бях почти готова, а сега тя е мъртва.

— Хубаво е, че си била вън от града, когато тя е изчезнала.

— Сигурна съм, че щяха да твърдят, че съм имала нещо общо с това.

— Ако съдят по начина, по който говориш в момента, със сигурност щяха да го твърдят.

Луси има репутация и Марино я знае прекалено добре. Познава историята и способностите й подробно. Никога не е наранявала някого случайно, или защото го ненавижда, но все пак би направила неща, които останалите хора не биха.

— Факт е, че не бях тук, когато тя изчезна. Не бях тук, когато я убиха — казва Луси. — Тъкмо бях кацнала на летище „Дълес“, а после бях в хотела и това може да се докаже.

— Определено няма нужда да го доказваш на мен.

— Прекалено много се тревожиш — сгълчава ме тя. — Не харесвах Гейл и категорично не я уважавах, определено не я нараних обаче. Но евентуално щях да го направя.

— Е, звучиш като свидетел на защитата.

— Не исках да съм ничий свидетел, но в случай като този става дума за манипулация и големи пари. Откриха, че сме започнали заедно работа по нов проект, и следващото, което ми се случи, бе да ме призоват като свидетел.

— Интересно. Това, с което се занимаваш, не е обществено достояние. Дори аз не знаех за връзката ти с Гейл, професионална или друга. Как тогава адвокатите на „Дабъл Ес“ са узнали?

— Това им е работата. Адвокатите откриват разни неща.

— Някой трябва да им е дал информация — отговарям. — Възможно ли е Гейл да го е направила случайно?

— Не. Не стана случайно. Направи го нарочно — казва Луси.

— Какво искаха от теб „Дабъл Ес“?

— Да ми станат приятели.

— Говоря сериозно.

— И аз.

Яростта втвърдява чертите й. Луси няма проблеми да мрази някого, ако реши, че е заслужено. Когато се доверява, няма граници за нещата, които би направила за някого. Но ако я прекарат, няма да спре, докато не унищожи виновния. Налага й се да действа така, защото не може да се втурне след най-ужасния престъпник в живота си — собствената си майка. Луси никога не би наранила жената, която й причини най-големи злини. Неблагодарната ми безчувствена сестра, вечно забиваща зъби в ръката, която я храни, при това без провокация или предупреждение. Дороти извършва дребнавите си жестокости просто защото те й доставят удоволствие.

— Когато ме призоваха, ми зададоха безброй лични въпроси. За работата ми с компютри, за миналото ми в правоохранителните агенции, защо съм напуснала ФБР и Бюрото за алкохол, тютюн, огнестрелни оръжия и експлозиви и какво искам от живота — разказва ми Луси. — Адвокатите им се шегуваха с мен и се държаха мило. Не възразявах, защото имах идея какво всъщност става.

— Карин има ли същата идея?

— Тя смяташе, че са манипулатори и задници.

— Може да са се надявали, че ще застанеш срещу Гейл и на тяхна страна.

— Това каза и Карин.

Питам Луси защо изобщо преди се е доверявала на Гейл Шиптън.

— Понеже не ми изглежда, че това доверие е продължило дълго — добавям.

— В началото смятах, че тя е от онези умни хора, които не ги бива за бизнес, и са я прекарали, защото се е оплела с неподходящите хора. И точно това не разбирах. Но реших, че е техничарче с лоша преценка, адски наивно относно реалния свят. Ако наистина се поровиш, историите за „Дабъл Ес“ ще те стреснат, въпреки че сигурно някой опитен тип се занимава с рекламата им, тъй като всичко негативно е погребано. Подозирам, че плащат на хора на свободна практика да им пишат хвалебствия.

— Подозираш или знаеш?

— Очевидно го правят. Но не го знам като факт.

Спомням си „Ламбант и съдружници“ и Хейли Суонсън.

— Тя не ги проучила, преди да им връчи около петдесет милиона. А те ги изгубили уж в някакви лоши инвестиции — разказва ми Луси. — За разлика от останалите им бивши клиенти Гейл решила да се бори. Не беше смела личност, нито бе настроена за битки, но не се отдръпна, а всички други в миналото са го правили. Трябва да се запиташ защо.

Луси се оживява, докато говори, и жестикулира енергично. Светлината от лампата проблясва върху пръстена от розово злато на левия й показалец. Огромното бижу представлява летящ орел. Старинният пръстен е бил в семейството на партньорката й Джанет в продължение на повече от един век.

— От колко време Гейл инвестираше в „Дабъл Ес“? — питам.

— Горе-долу от времето, когато започна да се готви за докторат. Беше работила от съвсем млада. Занимаваше се с програмиране, инженерство и създаване на бази данни. „Дабъл Ес“ я наели преди две години и половина, за да им направи нова управленческа система с база данни, и така се започнало. Убедили я да им позволи да се грижат за парите й. И доста скоро след това тя ги уволнила и наела Карин Хегъл.

— Загубили са петдесет милиона толкова бързо?

— Да, почти цялата сума. А Карин не се зае със случая безплатно. Така че трябва да си зададеш следния въпрос: как човек, изгубил почти всичко, може да си позволи адвокатските хонорари? Отначало, да, но после? До момента правните разходи възлизат на милиони долари — казва Луси, като сгъва хартиената кърпа на малко квадратче, навежда се и я пъхва под късия крак на масата. — Мислила ли си някога, че в света на престъпниците с бели якички технологията е важна стока? Например самолетчетата с дистанционно управление. Представи си как сложните устройства за наблюдение попадат в погрешните ръце.

— Не мога да го потвърдя още, но вярвам, че Гейл е била убита. Вероятно вече знаеш това, но искам да съм сигурна, че разбираш — тя е била нечия мишена и е била отвлечена.

Луси разклаща масата, която вече е по-стабилна.

— Иска ми се да бях активирала видеокамерата, когато щеше да има значение — отвръща тя, сякаш това е най-важното от всичко, казано от мен.

Под равнодушната си физиономия Луси определено е раздразнена и разстроена.

— Имала си начин да контролираш телефона й дистанционно — отбелязвам.

— Телефонът й? — проблясват зелените очи на племенницата ми. — Чиповете, характеристиките на камерата, връзката, обхватът, всичко е мое. И разполагам с техническите спецификации, фактурите и авторските права, за да го докажа.

— Какво тогава е можела да предложи Гейл?

Осъзнавам каква страхотна нужда имам от кафе. То затопля гърлото ми и съживява кръвообращението ми.

— Мултимедийни системи, фиброоптика с върховна скорост — около десет пъти по-висока от тази, която използваме днес, търсачки, откриващи по съвпадение, а не само по ключови думи. Обещанията й звучаха чудесно след няколко чаши.

— Разбирам. Но ми се струва, че в крайна сметка се е оказала доста безполезна.

— Не безполезна, но слаба, а после превъртя. Имах едно добро приложение и трябва да призная, че тя даде адски умни идеи за него. После обаче идеите й станаха ужасяващи.

Сещам се за забележката на Бентън относно биометричния софтуер и потенциалната употреба в дистанционно управлявани самолетчета.

— Запознала си се с нея случайно. Откога се доверяваш на непознати? — питам.

— Запознахме се преди осем месеца — казва Луси, като отпива от кафето и се намръщва. — Отвратителен вкус. Защо Брайс е такъв пинтия? Джанет и аз се запознахме с нея в бар „Сай“ и се разбъбрихме. Там се запознаваме с много хора от МИТ. Знаеш, че сред тях се чувствам най-удобно.

— И решихте да работите заедно по проект?

Кофеинът притъпява главоболието, което ме тормози, откак Марино ме събуди. Решавам, че имам нужда от още кафе, и бутвам стола назад.

— Не знам защо — казва Луси замислено. — Понякога съм адски тъпа, лельо Кей.

— Никога не си тъпа, но всички ние сме се доверявали на хора, които не заслужават това.

— Отначало й съчувствах, защото ни разказа ужасна история. Израснала в страхотна бедност в Калифорния. Баща й бил алкохолик и се самоубил, когато тя била на десет години. Майка й се разболяла от алцхаймер прекалено рано и за нея се грижела сестра й, която имала психически проблеми. После Гейл се доверила на хора, които да управляват парите й, и всичко се изпарило.

Надигам се, за да приготвя още от гадното кафе, което в момента ми се струва чудесно.

— Мислех, че опитът й ще е полезен — продължава Луси. — За съжаление основах преценката си върху това, че бе изкарала луди пари от готини телефонни приложения, когато била още тийнейджърка.

— Усетила си близост с нея, защото звучи като теб. Хлапе генийче, което внезапно забогатява страхотно. И всички се опитват да се възползват от състоянието ти, включително и собствената ти майка, която не се сещаше за теб, докато нямаше пари. Подпомагаш я, но колкото повече правиш за нея, толкова по-ужасна става.

— Кой? Майка ми ли? — саркастично казва Луси.

— Самотна нещастница.

— Сега ходи с някакъв венецуелец, два пъти по-стар от нея. Споменах ли ти новината? Лусио. Притежава много недвижими имоти в Маями, Саут Бийч, Голдън Бийч и Бал Харбър. Бил водещ на телевизионно шоу, когато бил млад. А наскоро си оперирал стомаха, за да отслабне за новата си фатална жена. Много объркващо. Тя нарича и двама ни Луси.

— Злощастието да имаш сестра ми за майка.

Това злощастие е виновно за уязвимостта на Луси, която вероятно никога няма да преодолее. Племенницата ми се доверява напълно, а когато я наранят, се втурва срещу врага със зашеметяваща енергия.

— Вече не изкарва много пари. Особено откак вкара вампир в предпоследната си детска книжка, а в последната — хлапе с магьоснически умения, което непрестанно рецитира римувани магии.

— Не съм ги чела.

— Аз ги чета. За самозащита. Тя би трябвало да напише автобиографията си — „Петдесет нюанса Дороти“. Ще се продава.

— Някой ден ще се откажеш да я мразиш.

— Мисля, че баба остарява наистина.

— Майка ми е стара от доста дълго време.

— Сериозно. Не би трябвало да шофира. Ходи на пазар с оная огромна бяла чанта „Шанел“, останала от мама, а после не може да намери колата си, разхожда се наоколо с пазарската количка и натиска бутоните на дистанционното, докато фаровете на колата й светнат. Чудо е, че още не е била нападана и обирана.

— Трябва да й се обадя.

— Думата „трябва“ никога не звучи добре. Надявам се никога да не я използваш, когато говориш за мен — казва Луси.