Патриша Корнуел
Прах (2)

2.

По време на предизвикано от треската прозрение видях значението на всичко, сблъсъка на частиците, които образуват материята във вселената, и смъртта — пълната противоположност на всичко. Когато температурата ми стигна четиридесет градуса, видях нещата още по-ясно, обяснени простичко от смъртта с косата, която стоеше до леглото ми.

Само да бях записала казаното от нея, неуловимата формула за природата, която дава, и смъртта, която отнема, за всичко сътворено от времето на Големия взрив, измервано чрез продуктите на разлагането. Ръжда, прах, болест, лудост, хаос, корупция, лъжи, разруха, мъртви клетки, атрофия, воня, пот, прах в прах, които си взаимодействат и създават нова материя. Не можех да видя лицето на смъртта, но беше мила и привлекателна, докато ми говореше научно, поетично, осветена от огъня, който не топли.

В моменти на зашеметяваща яснота осъзнах какво имаме предвид, когато говорим за забранения плод и първородния грях, за навлизането в светлината, за извънземните, аурата, призраците, рая и ада и превъплъщението, за излекуването и надигането от мъртвите, за завръщането като гарван, котка, ангел или гърбушко. Разкри ми се планът на Господ, върховния физик, който е милостив, справедлив и забавен. Който е съзидателен. Който е всички нас.

Видях и узнах. Постигнах съвършената истина. После животът се завърна, издърпа истината изпод мен и аз съм все още тук, задържана от гравитацията. Страдаща от амнезия. Не мога да си спомня и да споделя онова, което най-после можех да обясня на съкрушените хора, след като се погрижа за мъртвите им близки. Безпристрастна съм, когато отговарям на въпросите им, а те винаги са едни и същи.

Защо? Защо? Защо?!

Как може някой да извърши нещо подобно?

Никога не съм имала добро обяснение. Но такова съществува и аз разполагах с него за кратко. Онова, което винаги съм искала да кажа, бе на върха на езика ми, но после се върнах в съзнание и яснотата бе заменена от току-що свършената работа. Кошмарните образи, които човек никога не би трябвало да вижда. Кръв и месинг в коридора, украсен за празниците. А после и вътре в класната стая. Децата, които не можах да спася. Родителите, които не можах да утеша. Уверенията, които не можах да дам.

Страдали ли са?

Колко бързо е станало?

Повтарям си, че грипът е виновен. Няма нищо, което да не съм виждала и с което да не мога да се справя. Усещам как гневът ми се надига и събужда спящия в мен дракон.

— Повярвай ми, не искаш никой друг да се занимава с това — настоява Марино.

Ако искам да съм честна със себе си, трябва да призная, че ми е приятно да чуя гласа му. Не искам да ми липсва компанията му, както тъкмо стана. Не бих отишла с никого другиго на откачения медиен панаир, улиците, претъпкани с телевизионни ванове, сателити, бръмченето на хеликоптери в небето, сякаш снимат филм.

Изстрелите от упор ли са били?

Ново надигане на гнева. Не мога да си позволя да събудя дракона. По-добре стана, че Марино не беше с мен. Знам с какво може да се справи и съм наясно, че би избухнал като стъкло, разбито от вибрации, прекалено силни, за да ги чуеш.

— Мога само да ти кажа, че имам предчувствие, докторе — заявява познатият глас, който сега звучи по-самоуверен. — Някакъв шибан откачалник тъкмо започва. Може да му е дошла идеята заради онова, което се случи наскоро.

— Онова, което се случи в Нютаун, Кънектикът?

Не схващам как е стигнал до подобен извод и ми се иска да спре да говори за Кънектикът.

— Така става обикновено — потвърждава той. — Шибан откачалник открадва идеята на друг шибан откачалник, който застрелва сума ти хора в кино или училище.

Представям си как Марино шофира из тъмните улици на Кеймбридж. Несъмнено не си е сложил предпазния колан, но няма смисъл да си хабя думите да му напомням, че отново е ченге. Той е склонен да се върне бързо към лошите си навици.

— Не е била застреляна, нали? — питам, за да сменя неприятната тема. — Дори не си сигурен, че е убийство.

— Не изглежда да е била застреляна — потвърждава той.

— Тогава да не объркваме нещата с онова, което стана в Кънектикът.

— Писна ми от кретени, които медиите награждават.

— Всички изпитваме същото.

— Проклетите репортери само влошават нещата и карат идиотите да извършат нещо подобно. Не би трябвало да съобщаваме имената на убийците, а да ги погребваме в необозначени гробове.

— Да се съсредоточим върху настоящия случай. Знаем ли дали момичето има видими наранявания?

— Нищо на пръв поглед — отговаря Марино. — Но със сигурност не се е увила сама в чаршафа и не е отишла там, за да се просне и да умре в дъжда и калта.

Марино е подминал заместника ми, Люк Зенър, или когото и да било друг от съдебните лекари в КЦК, но не заради това, че аз съм най-квалифицираната, макар да е така. Става дума за самия него — той се връща към по-раншния си живот, за да бъде човекът, който беше, когато се запознахме. Вече не работи за мен. Има право да ме призове. Смята, че така е редно, и ще ми го напомня колкото се може по-често.

— Искам да кажа, ако наистина не се чувстваш готова…

Звучи ми като предизвикателство.

Не знам. Как мога да преценя нещо в момента? Изтощена съм и умирам от глад. Не мога да спра да мисля за варени яйца с масло и пипер, горещ, прясно изпечен хляб, и еспресо. Бих убила за чаша студен портокалов сок.

— Не, не, най-лошото премина — отговарям, като се протягам към бутилката с вода на нощното шкафче. — Остави ме да се стегна.

Единственото ми движение обаче е да отпия огромна глътка вода. Жаждата ми вече не е неутолима, а устните и езикът ми не са сухи като хартия.

— Пих сироп за кашлица, преди да си легна. С кодеин.

— Късметлийка.

— Малко съм замаяна, но съм добре. Но не е добра идея да шофирам, особено в това време. Кой я намери?

Може би вече ми е казал. Притискам ръка към челото си. Нямам температура.

— Студентка от МИТ и един тип от Харвард излезли на среща и решили да се уединят в стаята й в общежитието. Познаваш ли Симънс Хол? Онази огромна сграда, която изглежда построена от „Лего“, в далечната част на бейзболното игрище на МИТ?

Долавям, че Марино слуша полицейския скенер и е усилил звука. Той е във вихъра си. Въоръжен и опасен, с детективска значка на колана. Шофира цивилна полицейска кола, оборудвана със сирена, лампи и бог знае какво още. В старите дни, когато беше ченге, екипираше колите си, както прави с любимите си мотори „Харли Дейвидсън“.

— Забелязали нещо, което помислили за манекен в чаршаф, проснат в калта в края на игрището, до оградата, която го отделя от паркинга — съобщава ми онзи Марино от миналото ми, детектив Марино. — Влезли вътре, за да погледнат отблизо, и осъзнали, че е жена, увита в чаршаф, но с нищо под него. Не дишала и те веднага звъннали на 911.

Тялото е голо?

Всъщност питам дали тялото е било пипано и от кого.

— Твърдят, че не са го докосвали. Чаршафът е абсолютно мокър и е очевидно, че тя е гола. Мачадо говори с тях и според него те нямат нищо общо с това, каквото и да се е случило с момичето. Но за всеки случай ще им вземем ДНК проби, ще проверим биографиите им и всичко друго.

Марино продължава да ми обяснява, че детектив Сил Мачадо от полицията в Кеймбридж смята, че жената е починала от свръхдоза наркотик.

— А това пък може да е свързано с откаченото самоубийство оня ден — добавя Марино. — Както знаеш, из улиците се продават доста гадни нещица, които създават сериозен проблем наоколо.

— Кое самоубийство?

За съжаление, докато ме нямаше в града и бях болна, бяха станали няколко самоубийства.

— Дизайнерката, която скочи от покрива на кооперацията си в Кеймбридж и разби стъклата на фитнес центъра на първия етаж, където хората още тренирали — отговаря той. — Изглежда, сякаш е избухнала бомба от спагети. Както и да е, те смятат, че може да е свързано.

— Не знам защо.

— Мислят, че може да са виновни гадните наркотици.

— Кои са те?

Разбира се, аз не бях работила по самоубийството. Протягам се към купчината папки на пода до леглото.

— Мачадо. И сержантът и лейтенантът му — казва Марино. — Стига чак до шефовете и комисаря.

Просвам папките на леглото. Трябва да са поне дузина, придружени от доклади за смъртта и снимки, направени от шефа на персонала ми Брайс Кларк. Той ми ги оставяше на терасата всеки ден заедно с продуктите, които бе достатъчно любезен да ми доставя.

— Тревогата е, че може да са същите дизайнерски наркотици или метамфетамини, с други думи — последната версия на гадните тъй наречени соли за баня, които изпълниха улиците тук. Може мадамата, която се самоуби, да ги е взимала. Едната теория е, че Гейл Шиптън, ако тя е мъртвата, е била с някого, взела е кофти дрога и е предозирала, а той е изхвърлил трупа й.

— Това твоята теория ли е?

— Не, по дяволите. Ако ще изхвърляш труп, защо ще го правиш на университетското бейзболно игрище, сякаш го разполагаш там, за да шокираш хората? Това е моето мнение, най-голямата заплаха, за която да се тревожим в наши дни. Направи нещо достатъчно сензационно и ще се озовеш в новините и ще привлечеш дори вниманието на президента на Съединените щати. Мисля, че който е захвърлил трупа на игрището, е подобен откачалник. Прави го заради вниманието и за да се озове в новините.

— Това може да е част от проблема, но вероятно не е всичко.

— Ще ти изпратя няколкото снимки, които Мачадо ми прати.

Дълбокият глас на Марино продължава да бучи в ухото ми. Груб глас, дрезгав и упорит.

— Не трябва да пишеш съобщения, докато шофираш — напомням му, като се протягам към айпада.

— Да бе, ей сега ще си напиша глобата.

— Някакви следи от влачене или друго, което да показва как трупът се е озовал там?

— По снимките ще видиш, че е наистина кално. За съжаление следите от влачене и отпечатъците от стъпки са били измити от дъжда. Но още не съм бил там лично.

Отварям снимките, които Марино тъкмо ми изпрати, и забелязвам подгизналата трева и червената кал до оградата на бейзболното игрище. После увеличавам образа на мъртвата жена, увита в бял чаршаф. Дългата й кестенява коса е спретнато нагласена около младо красиво лице, леко наклонено наляво и лъскаво от дъжда. Платът е увит около гърдите й като хавлия за баня, от онези, с които хората се загръщат, когато си почиват в спа салон.

Нещо познато се появява в съзнанието ми. Стресвам се от сходството с онова, което Бентън ми изпрати преди няколко седмици, когато пое значителен риск. Без пълномощие от ФБР той ме попита за мнението ми за убийствата, по които работеше във Вашингтон. Но онези жени имаха найлонови пликове на главите, а тази няма. Те имаха промишлени лепенки около вратовете и закачени панделки, а това е типичният за убиеца им модел, който липсва тук.

Дори не знаем дали става дума за убийство, напомням си. Не бих се изненадала, ако младата жена е умряла внезапно, а уплашеният й компаньон се е паникьосал, увил я е в чаршаф, вероятно взет от общежитието, а после я е оставил навън, където да бъде намерена бързо.

— Подозирам, че някой е закарал колата си близо до оградата, отворил е вратата и я е завлякъл вътре — продължава Марино, докато аз разглеждам снимките, разстроена от тях на някакво подсъзнателно ниво, дълбоко интуитивно.

Опитвам се да си обясня какво чувствам, но не мога и не казвам и дума на Марино.

Бентън ще бъде уволнен, ако ФБР узнае, че е споделил поверителна информация с жена си. Няма значение, че съм експерт, чиято юрисдикция включва федерални случаи и вероятно бездруго щяха да се консултират с мен. По принцип го правят, но по някаква причина не го направиха сега. Шефът на Бентън, Ед Гранби, не си пада по мен и би се изкефил страхотно да уволни мъжа ми.

— Портата не била заключена — съобщава ми Марино. — Двойката, която намерила трупа, казва, че била затворена, но не и заключена. Останалите порти са обезопасени с вериги и катинари, така че никой да не може да влезе след работно време. Който и да е отговорен за изхвърлянето на трупа, е знаел, че една от портите не е заключена, или е имал ключ.

— Тялото изглежда изложено нарочно — казвам и усещам как главата ми натежава от хроничното главоболие. — Жената е по гръб, краката й са изправени, едната й ръка грациозно почива на корема й, другата е протегната, а китката й е извита като на балерина. Нищо не е в безпорядък, чаршафът е внимателно увит около нея. Всъщност не съм сигурна, че това е чаршаф.

Увеличавам образа максимално.

Някакъв бял плат е. Разполагането на трупа е символично, ритуално.

Сигурна съм в това и стомахът ми се свива от ужас.

Ами ако е същото? Ами ако той е тук?

Напомням си, че случаите във Вашингтон са пресни в ума ми, защото те са причината Бентън да не си е у дома, а и наскоро разглеждах снимките от местопрестъпленията, аутопсиите и докладите от лабораторията. Тяло, увито в бял плат и разположено скромно, по никакъв начин не означава, че този случай е свързан с другите, повтарям си.

— Била е оставена така нарочно — казва Марино, — защото това означава нещо за шибания откачалник, който го е направил.

— Как може някой да закара тялото дотам, без да го видят? — питам и съсредоточавам вниманието си там, където му е мястото. — На игрището, насред общежитията и апартаментите на МИТ? Да започнем с идеята, че си имаме работа с човек, който познава района, вероятно друг студент или служител, някой, който живее или работи тук.

— Мястото, където е оставена, не е осветено нощем — казва той. — Зад закритите тенискортове, нали знаеш оня голям бял балон, а после са игрищата. Ще те взема след около трийсет-четирийсет минути. Сега съм до бар „Сай“. Затворено е, разбира се. Няма и следа от човек, никакви светлини. Ще огледам отвън, където може да е говорила по телефона, после ще потегля към къщата ти.

— Сам си, нали? — питам.

— Точно така.

— Внимавай, моля те.

 

 

Сядам в леглото и сортирам папките в спалнята на къщата ни от деветнайсети век, построена от известен трансценденталист.

Започвам със самоубийството, което Марино спомена. Преди три дни, в неделя, 16 декември, двайсет и шест годишната Сакура Ямагата скочила от покрива на кооперацията си в Кеймбридж. Причината за смъртта й е онова, което може да се очаква в подобни случаи — многобройни наранявания, мозъкът се отделя от черепната кухина, сърцето, дробовете и далакът й са разкъсани. Костите на лицето, краката, ръцете и таза са натрошени страховито.

Преглеждам снимките, които включват шокираните погледи на зяпачите. Много от тях са в спортни екипи и са обвили ръце около себе си заради студа. Виждам изискан сивокос мъж в костюм и вратовръзка, който изглежда замаян и победен. На една от снимките той стои до Марино, който говори и сочи. На друга снимка сивокосият е клекнал до трупа. Главата му е сведена и трагична, със същото победено изражение на лицето.

Очевидно той е имал връзка със Сакура Ямагата. Представям си ужасената реакция на хората от фитнеса на първия етаж, които са гледали навън в мига, когато тялото й се е стоварило долу. Един от очевидците описваше, че е паднало като тежка торба с пясък. Кръв и тъкани опръскали прозорците, зъби и парченца от кости се разпръснали на почти двайсет метра от мястото. Лицето и главата й бяха така размазани, че не можеха да бъдат разпознати.

Свързвам подобни кошмарно обезобразяващи смъртни случаи с влиянието на наркотици и докато преглеждам страниците на подробния полицейски доклад, отново се впечатлявам, когато виждам името и номера на Марино в него.

Докладващ офицер Марино Д33.

Не съм виждала полицейски доклад, написан от него, откак той напусна полицията в Ричмънд преди десетина години, а сега чета описанието му на случилото се миналата неделя в Кеймбридж в луксозния небостъргач на Мемориал Драйв.

„… Отидох на горепосочения адрес след инцидента и разпитах доктор Франц Шонберг. Той ме уведоми, че е психиатър с практика в Кеймбридж, а Сакура Ямагата, модна дизайнерка, била негова пациентка. В деня на инцидента тя му написала текстово съобщение в 15:56 следобед и му съобщила за намерението си да «отлети за Париж» от покрива на кооперацията си.

Приблизително в 16:18 часа доктор Шонберг пристигнал на адреса й и бил отведен до покрива през задната врата. Видял пациентката си гола, застанала до ниския парапет с гръб към него и широко разперени ръце. Той я извикал веднъж и казал: «Суки, аз съм тук. Всичко ще е наред». Тя не отговорила, нито показала с нещо, че го е чула. След миг полетяла напред, нещо, което докторът описва като «гмуркане на лебед»…“

Люк Зенър направил аутопсията и предал нужните тъкани и течности в токсикологичната лаборатория. Сърце, бял и черен дроб, панкреас, кръв…

Погалвам слабото тяло на Сок и усещам как ребрата му леко се надигат и спадат, докато диша. Внезапно се чувствам напълно изтощена, сякаш разговорът с Марино ми е отнел цялата сила. Мъча се да остана будна и отново оглеждам снимките, като търся онези със сивокосия мъж, който подозирам, че е доктор Франц Шонберг. Затова полицията му е позволила да се доближи до тялото. Затова стои до Марино. Не мога да си представя какво ли е да видиш как пациентката ти скача от покрива. Как въобще човек би могъл да превъзмогне подобно нещо? Чудя се дали съм се запознавала някъде с психиатъра.

Не можеш да го превъзмогнеш — мисля си. — Някои неща не можеш да превъзмогнеш, не можеш…

Лоши наркотици, припомням си идеята на Марино. Дизайнерска дрога. Солите за баня, напълнили Масачузетс миналата година. Имахме няколко странни самоубийства и инциденти, свързани с тях. Установено и тревожно бе нарастване на убийствата и кражбите в района на Бостън, особено в лошите квартали, населени с бедни. Хората търгуват с дрога, членовете на бандите си осигуряват покрив над главите за невероятно ниска цена и съсипват квартала и нанасят щети навсякъде около себе си. Повтарям си наум какво трябва да се направи, докато отварям служебната си електронна поща. Моля токсиколозите да побързат с анализа в случая на Сакура Ямагата и да проверят за дизайнерска дрога.

Мефедрон, метилендиоксипировалерон или МДПВ и метилон. Люк не се е сетил да включи халюциногени, но трябва да вземем проби и за тях. ЛСД, метилергометрин, ерготамин…

Мислите ми се отнасят нанякъде, после се съсредоточават.

Алкалоидите на моравото рогче могат да причинят ерготизъм, познат още като ерготоксикоза или Пожара на свети Антоний, със симптоми, напомнящи за магия, които според някои хора са довели до преследването на вещици в Салем. Конвулсии, спазми, мании, психози…

Зрението ми се замъглява и прояснява, главата ми подскача, докато дъждът ромоли по покрива и прозорците. Трябваше да кажа на Марино да се увери, че някой ще направи навес от непромокаем брезент или найлонови платна, за да предпази трупа от времето и от очите на любопитните. За да предпази и мен. Не трябва да съм навън мокра, замръзнала, снимана от медиите.

Навсякъде има телевизионни ванове. Уверяваме се, че всички щори са спуснати. Тъмнокафяв мокет. Тъмни локви съсирена кръв, чиято миризма ме преследва. Залепва по подметките ми, докато се движа из стаята. Има прекалено много кръв и се опитвам да не стъпя в нея и да обработя местопрестъплението както трябва. Сякаш има някакво значение.

Но няма кого да накажеш и никое наказание не е достатъчно. Облягам се на възглавницата и гневът ми е затихнал за миг, загледан в света с жълтите си очи. Виждам страховитата му форма и усещам тежестта му.

Марино ще се увери, че тялото е предпазено.

Гневът ми се раздвижва леко. Звукът и ритъмът на проливния дъжд се променят от фортисимо в пианисимо.

Марино знае какво прави.