Патриша Корнуел
Прах (8)

8.

Закотвените за зимата лодки са увити в бели найлони, червеният триъгълен надпис на „Ситго“ грее ярко над Фенуей Парк на бостънската страна на моста „Харвард“.

Поглеждам си телефона, но няма и дума от Луси. Гъста мъгла виси над тъмната вода. Докато се возя в джипа на Марино, ме обзема зловещо предчувствие. Не съм сигурна дали страхът ми е останал от уикенда, или се дължи на натрапника в имота. Не знам дали долавям нещо, или просто съм изтощена.

Марино не спира да дрънка за полицейските си идеи и планове. Преценките му за тенденциите в престъпността са ужасно потискащи и мрачни. Не млъква и за миг, но аз не го слушам. Мислите ми са съсредоточени на грозно кошмарно място, където не искам да бъда.

Вдигни си ръцете във въздуха!

Не стреляй!

Думите, отекнали по училищната уредба, нахлуват в мозъка ми, когато най-малко ги очаквам. Продължавам да се изненадвам от баналната размяна на реплики между масов убиец и жертвите му.

— Имитация. — Бентън ми предложи обяснение, което не ме задоволи. — Имитират телевизионни програми, филми, игри. Когато хората са сведени до най-първичните си импулси, те говорят като герои от анимационен филм.

— Плачат за майките си. Молят се. Да, наясно съм с това, но все пак не знам нищо. Ние не знаем нищо, Бентън — казах му по телефона в събота вечер, когато се прибрах у дома. — Това е нов враг.

— Зрелищни убийства.

— Това звучи прекалено тривиално.

— Драматична проява пред обществото, Кей. Язовирната стена започна да се пропуква още в Колумбайн^[1]. Не е нещо ново, само класификацията му е нова. Хората се пристрастиха към вниманието и славата. Психически разстроени лица ще убиват и ще умират за тази слава.

Все още не съм се чула с Бентън. Започвам да се тревожа и за него. Мирогледът ми се промени драматично, след като повярвах, че той е загинал. Губила съм го преди. Мога отново да го загубя. Повечето хора не получават и едно чудо, а аз получих няколко. Страхувам се, че съм изчерпила чудесата си и няма да получа повече.

Марино завива по улица „Фаулър“, кратка отсечка, която свързва Мемориал Драйв с тясна неосветена уличка. Избърсва вътрешната част на предното стъкло с хартиената кърпа. Спомням си, че имам нужда от храна. Спомням си, че утре е рожденият ден на Бентън, а аз не знам къде се намира той. Толкова съм гладна, че ме боли стомахът. Всичко ще се оправи, след като хапна, и за миг си фантазирам какво ще си сготвя, щом се прибера.

Ще сготвя специалния си гювеч. Телешко, говеждо, аспержи, гъби, картофи, лук, чушки и доматено пюре, богато подправени с пресен босилек, риган, счукан чесън, пипер и червено вино. Къкри на огъня цял ден. Изпълва къщата със съблазнителен аромат. Всички ще се съберем, ще украсим къщата за празниците, ще ядем и пием.

Изпращам второ съобщение на племенницата си.

Къде си?

Изчаквам десет минути и изпращам съобщение на партньорката й Джанет.

Опитвам се да се свържа с Луси.

Джанет ми отговаря незабавно.

Ще я уведомя.

Отговорът ми се струва странен, сякаш двете не живеят заедно.

— Разположили сме патрули на всяко място, откъдето можеш да се добереш до трупа — съобщава ми Марино. — Никой не може да влезе и излезе, без да го видим.

Ченге в патрулна кола от Кеймбридж ни присветва с лампите си бързо. Смъквам прозореца си, за да го прочистя от изпотяването.

— Наричам това невидим периметър. — Марино повтаря нещо, което вече ми е казвал. — Униформени пешеходци и други, скрити в патрулките, които оглеждат внимателно какво става.

— Чудесна идея.

— Да, чудесна е, защото аз се сетих за нея.

Ще се държи така известно време — нафукан, та се не трае, макар да няма представа колко неприятно звучи. Но решавам да го зарадвам и питам:

— Забелязали ли са някаква необичайна активност досега? — И отново поглеждам телефона.

Когато написах първото съобщение на Луси, я попитах дали имената Гейл Шиптън и „Дабъл Ес“ означават нещо за нея. Необичайно е, че още не ми е отговорила. Имам чувството, че мълчанието й означава неприятности.

— Не. Нищо необичайно — отговаря ми Марино. — Но този тип може да е навсякъде. Може да ни наблюдава през един от хилядите прозорци наоколо — добавя той в мига, когато мобилният му звънва.

 

 

Гласът на Карин Хегъл, който се носи от колоната в колата, звучи напрегнато и неуверено. Тя започва да обяснява на Марино, че е прекарала по-голямата част от вчерашния ден заедно с Гейл Шиптън в подготовка на делото й.

— Молбата на ищеца се изслушва най-напред, а тя е първата ми свидетелка. Очевидно е и най-важната и се опитвахме да поставим добро начало преди празниците — казва бостънската адвокатка с отличителния си алтов глас и силен масачузетски акцент, който ме кара да се сетя за семейство Кенеди.

— В колко часа приключихте вчера? — пита Марино.

— Тя напусна кантората към четири, но малко по-късно се появи нещо, което исках да обсъдя с нея. Изпратих й съобщение по телефона и я помолих да ми се обади. Тя го направи, но ни прекъснаха. Добре ли е Гейл?

— Кога ви прекъснаха?

— Почакайте и ще си проверя телефона, за да ви дам точното време. Знаете ли дали тя е добре?

Навлизаме по-навътре в университетското градче на МИТ, където жилищните сгради и общежитията са тухлени, с украси от варовик. Вдясно от нас има огромно пространство с тенис кортове и игрища зад висока ограда от телена мрежа. В далечината блясъкът на полицейските светлини напомня за ореол.

— Тя ми звънна в пет и петдесет и седем — обажда се отново Карин Хегъл. — Каза ми, че била в бар „Сай“ и излязла навън, където било тихо. Заговорих за онова, което исках да обсъдя с нея…

— И какво беше то? — пита Марино.

— Нямам право… привилегия… поверителност между адвокат и клиент.

— Може би сега не е подходящ момент да се криете зад привилегии, госпожице Хегъл. Ако знаете нещо, което може да ни помогне…

— Мога да ви кажа следното — прекъсва го тя на свой ред. — Говорех с Гейл и ми бяха нужни около една-две минути да осъзная, че бе изчезнала.

— Какво имате предвид с това „изчезнала“? — пита Марино, като подкарва бавно по тъмната тясна уличка.

Фаровете му блестят върху мокрия асфалт.

— Връзката прекъсна.

— И не чухте нищо? Например тя да говори с някого? Някой да се е доближил до нея?

Напрегната пауза, после адвокатката отговаря:

— Връзката прекъсна и не чух нищо повече.

— Ами точно преди връзката да прекъсне? Тогава не чухте ли нещо?

— Преди това тя говореше. Добре ли е Гейл? — настойчиво пита Карин Хегъл, а гласът й е твърд като цимент. — Каква е тази история, че била обявена за изчезнала? Оставихте ми съобщение, че е била обявена за изчезнала, а и човек може да го прочете в интернет. Очевидно е била видяна за последно в бара, откъдето ми се обади, място, което посещава често. Любимо свърталище на студентите от МИТ, недалеч от мястото, където е намерено тялото, онова от новините. Вярно ли е това?

— Вярно е, че бе намерен труп.

— Случило ли се е нещо на Гейл? Сигурни ли сте в това?

Карин Хегъл, адвокатка, позната като свиреп питбул, който никога не губи битка, звучи ужасена.

— Има ли причина делото, което ще вкарвате в съда, да бъде заплаха за личната й безопасност? — пита Марино.

— О, господи! Значи е тя?

— Още не е потвърдено.

— Доктор Скарпета участва ли в това? Трябва да говоря с нея. Моля ви, уведомете я, че се налага да обсъдя с нея някои неща — казва тя. — Моля ви, кажете й, че е изключително важно да поговорим.

— Какво ви кара да мислите, че аз ще говоря с нея?

— Преди работехте за нея.

Марино се поколебава и ме поглежда.

Поклащам глава отрицателно. Не съм споделяла нищо с нея. Не разбирам откъде може да знае, че Марино е работил за мен. Скорошното му напускане на КЦК не беше отразено в новините. То е подробност, която не интересува и засяга външните хора.

— Гейл била ли е заплашвана от някого, замесен в случая ви? — пита Марино. — Трябва ли да проучим определен човек?

— Делото започва след по-малко от две седмици. Свържете точките, детектив Марино. Това не може да е съвпадение. Мислите ли, че е тя? Тялото, намерено в МИТ? Звучи, сякаш мислите така.

— Честно казано, положението не изглежда добре.

— О, господи! Мили боже!

— Ако най-лошото се окаже вярно, ще бъде ли достатъчно да спре делото? — пита Марино. — Търся мотив, ако подозренията ни се потвърдят, което още не е станало.

— Би било основателна причина да придвижим делото. Проклетите копелета! — изругава тя с разтреперан глас. — Но, да, отговорът за мотива е положителен.

Карин Хегъл полага усилия да се стегне и се прокашля леко.

— Нямате представа какви са тези хора и какви връзки имат. На изключително високи места. Няма да кажа повече по телефона, който вероятно е подслушван. Неотдавна някой се опита да проникне в компютъра на кантората ни. Това е всичко, което ще кажа, но би трябвало да е достатъчно.

— Ако се сетите за нещо, което би трябвало да узнаем веднага, разполагате с номера ми.

Марино не иска да чуе нищо повече. Не и по телефона. Не и когато има подозрение за организирана престъпност или политическа корупция, или и двете.