Патриша Корнуел
Прах (6)

6.

Задният двор е наводнен. Дърветата се люлеят лудо на силния вятър, а звукът на дъжда е неестествено силен. Въздухът е натежал от мъглата.

Околните къщи са тъмни. Коледните им украси се включват от таймери. Вече знам как работят. Всеки ден, откак останах сама и болна вкъщи, правя едно и също. Извеждам Сок и заставам на пост до вратата, облегнала лявата си ръка на чантичката на кръста ми. Усещам тежестта на пистолета вътре, докато свенливата ми измъчена хрътка намира любимото си място, души храстите и изчезва в тъмните дупки, където не мога да я видя. Сок е експерт в избягването на местата в двора, където има сензори за движение.

Навлизам по-дълбоко в сенките и оглеждам старата тухлена стена, която отделя имота ни от този зад него. Може би онова, което Бентън каза онзи ден, е вярно. По-бдителна съм от обикновено. Според него, като се има предвид всичко, което става, може да се очаква да съм неспокойна и нервна, а аз не споря с него. Той си има достатъчно проблеми и не искам да се тревожи за мен, но докато се оглеждам в тъмнината и дъжда, определено имам чувството, че някой ме наблюдава. Изпитвам го още откак се прибрах от Кънектикът.

Чувах изпукване на клонка, шумоленето на листа и започнах да се страхувам да извеждам Сок по тъмно. Той очевидно също се страхува. Мрази зимата и лошото време. Реших, че реагира на неспокойствието ми и сърцето ми се свива, когато кучето подушва въздуха, сковава се и внезапно се втурва обратно към мен, свило опашка между краката си. Сок се опитва да мине покрай мен, за да влезе в къщата, както прави често напоследък.

— Иди си свърши работата — казвам му твърдо. — Всичко е наред. Аз съм тук.

Търся източника на онова, което го е уплашило.

Какво има? Миеща мечка? Бухал? Катерица?

Вслушвам се внимателно, но не чувам нищо, освен силното плющене на дъжда, докато се оглеждам от безопасното си място. През отворената врата прониква светлина, която осветява слабо мократа кафява трева, листата и формата на кръглата ниска каменна ограда около магнолията в средата на двора. Над мен френският прозорец със стъклописа блести ярко на фона на тъмната къща. Искрящите му цветове привличат вниманието и говорят дали съм си у дома, или излизам с кучето.

Със същия успех направо мога да уведомя всекиго с лоши намерения. Май ще е по-разумно да угася лампата горе. Но отказвам да го направя. Ярките цветове и митичните животни ми доставят удоволствие и ме успокояват. Няма да позволя да ме ръководи нелогичен страх. Няма да позволя на лошите хора и дори на мислите за тях да ме лишат от още повече неща.

— Какво става? О, за бога, ела.

Отдръпвам се от вратата и Сок ме следва в двора. Муцуната му докосва задната част на коляното ми.

— Хайде — повтарям.

Звуча спокойна и смела, но не се чувствам такава.

Съзнателната част на мозъка ми казва, че всичко е наред, но друга част от него твърди, че нещо не е. Чувствам го силно. Талази дъжд разлюляват тежките клони и листата на магнолията. Пулсът ми се ускорява. Бурята бушува по покрива и огъва храстите, а аз реагирам физически на нещо, което не мога да определя.

От другата страна на задната ограда пада камъче или парче тухла и скалпът ми настръхва, а коленете ми омекват. Но тези дни на силна уплаха, която ти пречи да дишаш или да се движиш, са далеч назад в детството ми. Преживях и видях прекалено много, а това е втвърдило някаква примитивна част в мен, която вече не се паникьосва. Отварям чантичката и вадя пистолета. Вдигам си качулката и завеждам Сок до каменната ограда около магнолията. Храстите са наблизо.

— Хайде, давай. Аз съм тук — уверявам го и той се мушва под храстите, приковал очи в мен.

Тежки студени капки дъжд тропат по непромокаемата качулка на главата ми. Стоя неподвижно и се оглеждам. Наблюдавам оградата. Слушам и чакам. Сещам се, че не съм вкарала куршум в цевта и ще е трудно да дръпна предпазителя. Пистолетът е мокър. Беше тъпо от моя страна, че не свалих предпазителя, преди да изляза. Сок внезапно се хвърля към отворената врата. Следвам го, без да обръщам гръб на оградата, която отделя двора от имота зад него.

Чувствам магнетична сила, зловещо присъствие в тъмнината зад стената, достатъчно близо, за да мога почти да го помириша. Остра мръсна миризма на електричество като при късо съединение. Същата миризма, която хората усещат, преди да получат пристъп, но аз си въобразявам. Няма друга миризма, а само тази на гниещите листа и озона от дъжда. Водата плющи неуморна, а студеният вятър не спира. Каквото и да се е движило, в момента е тихо и неподвижно. Физиката размества нещата. Мисля си за монета, която си видял за последен път на тоалетката и внезапно откриваш на килима.

Оглеждам се наоколо и не виждам нищо необичайно. Влизам си вкъщи, затварям вратата и я заключвам. Поглеждам през шпионката към празния мокър двор, после избърсвам Сок с хавлия, похвалвам го за добре свършената работа, избърсвам и пистолета и го прибирам в чантичката си. Поглеждам отново през шпионката и по рефлекс слагам ръка на бравата. Правя го, преди да осъзная какво виждам.

Фигурата от другата страна на стената е млад мъж, дребен, може би момче. Почти сигурна съм. С непокрита глава и светла кожа. За миг той гледа право към задната врата и мен зад нея. Виждам бледата плът и тъмните вдлъбнатини на очите му. Отварям вратата широко и той побягва.

— Хей! — изкрещявам.

Той изчезва така внезапно, както се появи.

 

 

Влизам в кухнята с уреди от неръждаема стомана и старинни полилеи от алабастър и кехлибар.

— Какво стана? — пита Марино, като си налива чаша газирана вода.

Явно предполага, че съм крещяла на Сок, който се отправя към купичките си и сяда на постелката до тях.

— Имахме посетител — отговарям. — Вероятно млад мъж. Бял, тъмнокос, може би хлапе. Беше зад стената и може да е стоял там през цялото време, докато бяхме на двора. После избяга.

— В твоя имот ли беше?

Марино оставя чашата и бутилката, сякаш се кани да се втурне към двора.

— Не. — Чувствам се изненадващо спокойна, едва ли не доволна, че подозренията ми са се потвърдили. Не си въобразявам разни неща. — Беше от другата страна на стената, в двора на съседите — отговарям, като оставям мократа кърпа на шкафа.

— Значи не е виновен в незаконно проникване в чужд имот. Поне не в твоя.

— Не знам какво правеше.

— Сигурна ли си, че не е бил съседът ти?

— В този час и в това време? А и защо съседът би се крил зад стената и избягал? Този човек не ми се стори познат, но все пак не го огледах добре.

Отварям чантата си и вадя портфейла, акредитивите ми на съдебен лекар и ключовете си.

— Млад мъж, който не изглежда местен. Сигурна ли си?

— Не съм сигурна в нищо, освен в това, което тъкмо ти казах.

Намирам значката си от КЦК, в която има вграден чип за идентификация, и я окачам на каишка в пластмасовото й калъфче.

— Но през последните няколко дни, откак се прибрах у дома, изпитвах странното чувство, че някой наблюдава къщата. А и Сок беше неспокоен и уплашен.

Марино замълчава за момент и обмисля възможностите си. Би могъл да излезе навън в дъждовната нощ и да потърси човека, но не е било извършено престъпление, или поне ние не знаем. А и съм убедена, че натрапникът е изчезнал отдавна, и го споделям с Марино. Обяснявам му, че човекът побягна към Академията по изкуства и науки, чийто имот е горист, а на север от него са улица „Бийкън“ и железопътните линии, а после — Съмървил. И вече сме вън от юрисдикцията на Кеймбридж. Човекът може да е навсякъде.

— Може да е било някое хлапе, което търси да открадне нещо — решава Марино, докато аз вадя мощен фенер от чекмеджето и проверявам дали батериите му са добри. — По това време на годината има много вандализъм. Разбити прозорци, откраднати коли, лаптопи, айпади и смартфони. Ще се изненадаш колко богати хора в Кеймбридж нямат алармени системи — казва той, сякаш нямам представа какво става в града, където живея и работя. — Хлапетата оглеждат къщите, за да проверят къде е електрониката, после разбиват прозорец, грабват каквото си искат и изчезват.

— Ние не сме добри кандидати за подобно нещо. Очевидно е, че имаме алармена система.

В килера виси найлоновият сак, който нося, когато пътувам с малко багаж.

— В двора има знаци, а ако човек погледне през прозореца, ще види кутиите с червени светлинки, които сочат, че алармата е включена.

— Винаги ли работи, когато си у дома?

— Особено когато съм сама.

— И започна да изпитваш това странно чувство, след като Бентън замина за Вашингтон?

— Не толкова отдавна. Той замина преди месец, веднага след като станаха второто и третото убийство. Не мисля, че съм забелязала нещо необичайно толкова отдавна.

Марино проверява дали случаите на Бентън са ме уплашили. Отвличания и убийства, за които той не знае нищо, освен малкото, съобщено по новините.

— Добре. Кога точно започна да се чувстваш странно?

— Откакто се прибрах от Кънектикът. В събота вечер изпитах чувството за първи път.

Портфейлът, ключовете, акредитивите, значката и фенерът ми потъват в сака, който докосва хълбока ми, когато го премятам през рамо.

Марино ме наблюдава внимателно. Знам до какъв извод е стигнал. Това, което преживях през уикенда, беше доста травмиращо, а и съм параноичка. Но най-важното е, че не се чувствам в такава безопасност, както когато той работеше за мен. Марино иска да вярва, че отсъствието му ми действа силно и животът не е така спокоен като преди.

Отварям шкафа над мивката.

— Е, това е разбираемо — казва той.

— Чувството, което изпитах, няма нищо общо с това, уверявам те.

Слагам консерва с храната на Сок и чифт сиви ръкавици за прегледи на плота.

— Наистина ли? Искаш ли да ми отговориш защо внезапно реши, че е необходимо да носиш пистолет на местопрестъпление? При това на местопрестъпление, където отиваш с мен?

Той продължава да настоява, защото иска да повярва, че съм уплашена. А най-вече му се иска да вярва, че се нуждая от него.

— Дори не обичаш пистолети — казва той.

— Не става дума за това какво харесвам. А и не мисля, че пистолетите са нещо, към което човек трябва да изпитва чувства. Любов, омраза, харесване или нехаресване би трябвало да са запазени за хора, животни и храна, а не за оръжия.

— Откога носиш пистолет и си правиш труда да свалиш предпазителя?

— Откъде пък знаеш за какво си правя труда? Не си около мен повечето време, а напоследък — въобще не.

Изпразвам консервата в купичката на Сок, който очаква храната си нетърпеливо.

— Е, според мен не е съвпадение, че вече не работя за теб, а ти внезапно се въоръжаваш навсякъде.

— Не се въоръжавам навсякъде, но го правя, когато влизам и излизам от къщи по всички часове на нощта — отговарям.

Марино допива содата и се оригва тихо.

— Най-старият номер е да изчакаш човек да изключи алармата и да излезе с кучето си.

Храня Сок с облечената си в ръкавица ръка. Кюфтета от бяла риба и херинга. Внимавам да не яде прекалено бързо и да вдиша храната. Спасеният ми приятел е лесно податлив на пневмонии. А прекалено бързото ядене е остатък от ранните му години на състезателната писта, когато невинаги е бил хранен.

— Наистина не мислиш, че бих направила това невъоръжена — отбелязвам, като се връщам в антрето.

Марино оставя чашата си в мивката и ме следва.

— Колко случаи сме виждали, когато нападателят знае, че жертвата му има куче, и започва да я наблюдава и да проучва навиците й? — напомням му, защото искам да се почувства зле.

Той напусна работата. Не си направи труда да сподели новината си с мен. Откак се разболях, не ми е звъннал и веднъж, за да провери как се чувствам.

Включвам алармата и излизам от къщата, докато Сок е зает с бисквитата си от сладки картофи. В джоба ми има още една и Куинси го знае. Тегли се упорито след мен по стъпалата и по пътеката.

Дъждът вече утихва. Необичайно топло е за сезона, около десет градуса, и ми изглежда невъзможно, че до Коледа остава по-малко от седмица. Добре че ми го напомнят красивите венци по вратите и червените панделки по уличните лампи. Досега не сме имали истински студ, но този уикенд би трябвало да завали сняг.

— Поне не трябва да се тревожа дали знаеш правилата за безопасна работа с оръжие — казва Марино, като помага на Куинси да се пъхне в клетката си и затваря вратичката. — След като аз съм човекът, който те научи да стреляш.

Куинси сяда на постелката си и се вторачва в мен с кафявите си очи.

— Не искам да съсипя обучението му — казвам сухо, като вадя бисквита от сладки картофи.

— Вече е късно да се безпокоиш за това — отвръща Марино, сякаш пълната липса на дисциплина на кучето му е моя вина, както всичко друго.

Куинси мушва муцуната си през дупките на мрежата. Чувам го как дъвче, докато се настанявам на предната седалка.

Марино запалва двигателя и се протяга към портативното си радио. Свързва се с диспечерката и й нарежда да съобщи на всички полицейски коли в района да си отварят очите за млад бял мъж, който може би оглежда имотите в северната част на Харвард, видян за последен път да тича към Академията по изкуствата и науките. Кола 13 отговаря незабавно, че се намира на няколко пресечки на юг.

— Допълнително описание? — пита кола 13.

— С непокрита глава, вероятно доста слаб, може би тийнейджър — напомням тихо на Марино. — Сигурно е пеша.

— Няма шапка — съобщава той по радиото. — За последен път е видян да бяга към гората в посока „Бийкън“.