Патриша Корнуел
Прах (5)

5.

Уличните лампи осветяват талазите от дъжд пред старинната ми къща в централен Кеймбридж, близо до Академията по изкуства и науки.

Гледам как Марино изскача от джип, който не е лично негов. Форд експлорерът е черен или тъмносин, паркиран на частната ми алея. Той отваря дясната врата, без да осъзнае, че го наблюдавам от втория етаж. Не е наясно какво изпитвам, когато го видя, и е безразличен към това как нещо би могло да ме засегне.

Той никога не ми съобщи новината си и разбира се, нямаше нужда да го прави, защото вече знаех. Полицейският участък в Кеймбридж не би обърнал внимание на молбата му, ако не го бях препоръчала лично за отдела по разследвания. Аз му осигурих проклетата нова работа. Това е истината. Иронично, нали?

Говорих за него с полицейския комисар и местния главен прокурор. Обясних им, че Марино е идеалният кандидат. С огромния му опит и обучение, той не би трябвало да минава през академията заедно с новаците. И по дяволите възрастовите ограничения. Марино е съкровище. Лобирах за него, защото искам да е щастлив. Не искам вече да ме ненавижда. Не искам да ме обвинява.

Усещам лека тъга и гняв, когато Марино отваря клетката на задната седалка, за да изкара немската си овчарка, спасено куче на име Куинси. Слага му каишката и чувам приглушеното затръшване на вратата. През голите клони на големия дъб гледам как този човек, когото познавам от години, води кучето си към храстите.

Тръгват по тухлената пътека и сензорите за движение включват лампите, сякаш приветстват приближаването на полицейски детектив Пийт Марино. Едрата му фигура изглежда още по-огромна в сенките на предната тераса. Ноктите на Сок изтракват по пода, когато той тръгва след мен по стълбите.

— Според мен няма да стане така, както той си мисли — продължавам да говоря на кучето. — Защото е погрешна причината.

Естествено, Марино не разбира това. Набил си е в главата, че преди десет години е напуснал полицията против волята си, защото това е било моя идея. Ако го попитат дали всичките му разочарования се дължат на мен, той ще отговори положително и ще изкара теста на детектора на лъжата.

 

 

Запалвам лампите, които осветяват френските прозорци със стъклописи над площадките, пейзажи с диви животни в богати ярки цветове.

В антрето изключвам алармата и отварям предната врата. Марино се извисява над мен, а кучето му отчаяно се дърпа, за да поздрави Сок и мен игриво.

— Влизай. Трябва да изведа Сок и да го нахраня — казвам и започвам да вадя нещата си от килера в антрето.

— Изглеждаш ужасно — заявява Марино, като сваля качулката на дъждобрана си.

Кучето му носи служебна жилетка с надпис „Обучение“ от едната страна и „Не гали“ от другата.

Вадя тежката пластмасова кутия с инструментите си, която бях купила на доста ниска цена от „Уол Март“, както правят повечето ми колеги. Няма смисъл да плащам стотици долари за хирургическо длето или резачка на ребра, ако мога да купя евтини инструменти, които вършат същата работа.

— Не искам да ти мокря пода — казва Марино, който ме наблюдава от верандата, вторачен в мен със същия немигащ поглед като в съня ми.

— Не се притеснявай. Роза ще идва. Къщата бездруго е адски разхвърляна. Дори още не съм си купила елха.

— Имам чувството, че тук живее Скрудж^[1].

— Може и да живее. Не стой на дъжда.

— Би трябвало да спре скоро — казва Марино, като си избърсва краката в изтривалката.

Сядам на килима, а той влиза и затваря вратата. Куинси се тегли към мен, опашката му се върти лудо и се удря в поставката за чадъри. Марино, или както Луси го нарича, Кучешкия шофьор, дръпва каишката му и му заповядва да седне. Куинси не се подчинява.

— Седни — твърдо повтаря Марино. — Долу — добавя той отчаяно.

— Какво друго знаем за случая, освен онова, което ми описа по телефона?

Сок седи в скута ми и трепери, защото знае, че излизам.

— Нещо ново за Гейл Шиптън, ако тя е жертвата?

— В задната част на бара има тясна уличка с малък паркинг. Обезлюден, а някои от лампите не светят — отговаря Марино. — Очевидно е отишла там, за да говори по телефона. Намерих го заедно с една от обувките й.

— Сигурни ли сме, че са нейни? — питам, като си обувам черните войнишки ботуши, които са добре подплатени и непромокаеми.

— Телефонът със сигурност е нейният — казва той, като вади кучешка бисквита от джоба си, отчупва парче, а Куинси сяда, готов да се хвърли напред.

— Какво стана с онези бисквити, които ти дадох? Връчих ти цял кашон с бисквити от сладки картофи.

— Свършиха.

— Даваш му прекалено много.

— Той все още расте.

— Ако продължаваш да го глезиш, ще порасне, ама на ширина.

— А и чистят зъбите му.

— Ами пастата за зъби, която ти направих?

— Куинси не я харесва.

— Телефонът на Гейл не е ли обезопасен с парола?

— Имам си трик, който ми помага да се справя с това.

Луси. Марино вече използва старите номера на племенницата ми, а всички знаем, че тези номера невинаги са законни.

— Внимавай с онова, което може да не поискаш да обясняваш в съда — съветвам го.

— Хората не питат за това, за което не знаят — отговаря той, показвайки ми ясно, че не иска да слуша съветите ми.

— Предполагам, че си поискал проби за ДНК и пръстови отпечатъци от телефона.

Не мога да се удържа да не му говоря по същия начин, както правех, когато ми беше подчинен. Няма дори и месец оттогава.

— И от телефона, и от калъфа му.

Надигам се от пода, а той ми показва снимка на смартфон в солиден черен калъф на мократа улица до контейнера за боклук. Мисля си, че не е типичният калъф за смартфон, а непромокаема, устойчива на удари твърда кутийка с падащи екрани. Луси нарича тези калъфи „военни“. И аз, и тя имаме такива, а тази подробност ми казва нещо важно за Гейл Шиптън. Обикновеният човек не слага телефона си в подобен калъф.

— Разполагам с историята на обажданията й — казва Марино и ми обяснява как е изтръгнал паролата и другите данни, използвайки ръчен анализатор, какъвто не би трябвало да притежава.

Изобретение на Луси. Мобилен скенер, който тя модифицира, за да улесни хакерските си операции. Остави племенницата ми сама с компютъра или смартфона ти, и за пет минути тя ще притежава живота ти.

— Последното обаждане от Гейл вчера следобед е било в пет и петдесет и три — казва Марино и приковава очи в чантичката около кръста ми. — Карин Хегъл, която тъкмо изпратила съобщение на Гейл да й се обади. Кога, по дяволите, започна да носиш оръжие?

— Карин Хегъл, адвокатката?

— Познаваш ли я?

— За щастие не съм водила големи дела, така че не я познавам добре. Но съм я срещала няколко пъти.

Последния път се видяхме в съда на Бостън и се опитвам да си припомня кога беше това. По-рано този месец, може би преди две седмици. Сблъскахме се в кафенето на втория етаж и тя спомена, че била в съда за предварително изслушване. Ставало дума за някаква компания за управление на финансите, която тя описа като „банда гангстери“.

— Изглежда Гейл е напуснала бара и е отишла на паркинга отзад, както ми разказа приятелката й Хейли Суонсън — продължава Марино. — Гейл отговорила на обаждането на човек с блокиран номер и сигурно е излязла навън, за да чува по-добре. В разпечатката за разговорите й се казва само, че номерът е на непознат мобилен телефон. Разговорът продължил седемнайсет минути.

Той дава на Куинси още едно парче бисквита.

— Гейл приключила този разговор, когато получила съобщението на Карин Хегъл. Опитала се да й звънне и това обаждане продължило само двайсет и четири секунди, което е интересно. Или не я е хванала и само й е оставила съобщение, или са я прекъснали.

— Трябва да се доберем до Карин Хегъл — казвам и внезапно започвам да се притеснявам. — Тя ми каза още нещо, когато се видяхме в съда преди няколко седмици. Спомена, че не живеела в дома си. Реших, че се е преместила на тайно място, където да остане, докато приключи делото. Призна ми, че за нея не било безопасно да спазва обичайната си рутина. Пошегува се, че за някои хора щяло да е адски удобно, ако тя внезапно катастрофира, но очевидно не й беше до смях. Добави, че просто ме предупреждавала, в случай че се появи в службата ми без назначена среща и в хоризонтално положение. Според мен това също не беше смешно. Въобще нямаше нищо смешно.

— Вече й оставих съобщение да ми се обади колкото се може по-бързо — казва Марино.

— Спомена ли й, че клиентката й може да е изчезнала?

— Да. Разбира се, тя не ме познава, затова не знам дали ще ми се обади, или ще накара секретарката си да го направи. Знаеш какви тузари са известните адвокати — отбелязва той, докато си обличам палтото. — Обувката беше близо до телефона. Беше мокра от дъжда, но не изглеждаше да е останала дълго навън. Часове срещу дни. Мисля, че някой е сграбчил Гейл, а тя се е борила, изпуснала е телефона си и обувката й е паднала. Защо, по дяволите, носиш пистолет?

— Как изглежда обувката? — питам.

Той отваря поредната снимка на телефона си, за да ми покаже зелена пантофка от изкуствена крокодилска кожа, лежаща преобърната на мръсната мокра улица.

— Да, би паднала много по-лесно, отколкото ботуш или обувка с връзка или цип — отбелязвам.

— Точно така. Казва ни, че се е борила, докато някой се е мъчил да я набута в колата си.

— Не знам още какво ни казва. Някакви други лични вещи?

— Възможно е да е имала кафява чанта със себе си. Винаги я носела, а и не е в апартамента й. Така твърди приятелката й Хейли.

— С която не си говорил след един сутринта.

— В един час има само определен брой минути — казва Марино, като подава поредното парче бисквита на Куинси, третото за петнайсет минути. — Който е да е отвлякъл Гейл, явно е взел и чантата й.

— И никой не я е чул да пищи? Някой я сграбчва и я вкарва насила в кола в претъпкан район на Кеймбридж в най-оживеното време за кръчмите и никой не чува нищо?

— В бара е било шумно. А и зависи колко е изпила.

— Ако е била пияна, това определено би я направило по-уязвима.

Проповядвам това от години. Изнасилвачи, нападатели и убийци предпочитат жертвите им да са пияни или дрогирани. Жена, която излиза полюлявайки се от бар, е съблазнителна жертва.

— Районът зад бара е бил безлюден след стъмване — казва Марино. — Уличката е само кратък път към авеню „Масачузетс“. С други думи, адски лесно за лош човек да влезе и да излезе от нея незабелязано. И глупаво място за нея да говори по телефона по тъмно. А в пет и половина — шест вече е било абсолютно тъмно.

— Хайде да не започваме да обвиняваме жертвата — предлагам, като тръгвам по коридора със Сок по петите ми и спирам да оправя викторианската литография на стената.

Усещам влага и прах навсякъде. Личният ми свят е в безпорядък, или поне изглежда така. Няма и една коледна лампичка, нищо не се готви в кухнята, няма звуци от живот. Откак се прибрах от Кънектикът, нищо не е наред.

— Не е трябвало да отива там отзад — следва ме гласът на Марино. — Не е трябвало да говори по телефона и да не обръща внимание на света около себе си — добавя той високо.