Патриша Корнуел
Прах (41)

41.

Сама съм в театъра за постепенно потапяне, където съм известна с язвителните си подмятания, защото да прибягваш до тази екстремна технология е равносилно на това да признаеш колко ни е провалила.

В подобни моменти съм наясно, че ако светът беше съвършен и хората не бяха ограничени, нямаше да се нуждая от специален театър, оборудван с мултитъч маси, осезаеми интерфейси, проекционно картографиране и тунелни протоколи, за да открия какво лошо или тъжно нещо е довело до трагедиите, които могат да бъдат по-добре разбрани, но не и поправени.

Както казваше баща ми, когато умираше и вече не можеше да става от леглото и да се храни сам: „Ако желанието ми беше действителност, Кей, сега щях да седя на слънце в задния двор и да беля портокал“. Мъртвият доктор Шонберг беше искал да спре мъртвата си пациентка Сакура Ямагата в желанието й да отлети за Париж на крилата, които не притежаваше. Мъртвата Гейл Шиптън си бе пожелала да разбие онова, което я бе блокирало. Но никой от тях не бе искал да е пристрастен към наркотиците, нечестен, слаб, депресиран и най-вече мъртъв.

Хората се провалят. Всичко се проваля. Раждаме се с вяра във вълшебствата и се стремим към тях, после се усъмняваме, че съществуват, а накрая се боим, че те постепенно ръждясват, загниват, избеляват, увяхват и умират. Превръщат се в пепел. Моята реакция е винаги една и съща. Чистя. Това правя и сега, застанала до дългата стъклена интерактивна маса с проекционни апарати за данни под нея, които показват компютърни образи на документи и снимки. Докосвам леко с ръка виртуалните папки и прелиствам страниците, сякаш са от хартия. Преглеждам протокола от аутопсията на Габриела Лагос.

Наблизо, на леко извитата стена, виртуалният й образ проблясва гротескно в три измерения. Непрестанно снова между стъклената маса и друга по-малка, където са поставени безжична клавиатура и мишка. Имам чувството, че съм в помещението с ваната, застоялата вода и подутия труп. Виждам всяка вена и артерия в зелено-черен цвят под прозрачната кожа, която се смъква там, където са мехурите и зачервяванията от изгаряне. Размествам образите по начин, който ми създава усещането, че се разхождам наоколо и разглеждам всичко, като че ли съм там, за да обработя местопрестъплението вместо бившия ми заместник, доктор Гайст, вече седемдесетгодишен и уютно настанен в луксозен старчески дом в Северна Вирджиния.

Когато му се обаждам, той е достатъчно любезен отначало. Казва, че е приятно изненадан да ме чуе след всички тези години. Обяснява ми колко му харесвало да е пенсионер. От време на време давал консултации по някой случай, не много често, но просто държал да поддържа мозъка си млад. Става обаче все по-снизходителен и мрачен, докато разговорът продължава, а после и агресивен, когато го разпитвам за подробностите по случая на Габриела Лагос, същите подробности, за които двамата спорихме през 1996 година. Но сега знам нещо, което тогава не знаех.

На трети август той бил извикан в дома й в един и единайсет следобед и бързо определил, че смъртта й се дължи на инцидент. Знаел какво ще открие и как ще го разтълкува, а това е онази част, която не сглобих чак до тази вечер.

— Спомням си трупа й във ваната, която беше пълна до половината — казва ми той по телефона.

Почти десет и половина е и усещам, че добрият доктор е подпийнал.

— Очевидно удавяне, нищо подозрително — продължава той. — Но доколкото си спомням, ние с теб бяхме на различни мнения.

— Като се върнеш назад в спомените си, убеден ли си, че онова, което си видял, не е било инсценирано?

Чудя се дали годините са покрили лъжите му така, че той вече да не си спомня причината за тях, както и дали би желал да има възможност да приключи съществуването си на земята като честен човек.

Изненадващо обаче откривам, че е същият като преди. Твърди, че помни колко горещо и задушно било в къщата й. Прозорците на банята били почернели от мухи, които бръмчали оглушително. Вонята била толкова непоносима, че едно от ченгетата повърнало, а други две избягали на чист въздух на двора. Габриела Лагос пила водка, преди да вземе гореща вана, и така увеличила риска за аритмия, от която припаднала и се удавила. Доктор Гайст ми рецитира всичко това на един дъх.

На мястото нямало нищо необичайно, продължава да ме уверява той. Историята му не се променя, защото през последните седемнайсет години не се е случило нищо, което да го накара да преразгледа случая или да си покрие задника. Преди да му звънна, вероятно дори не се е замислял за случая в продължение на години.

— И никой не е разтребвал банята в твое присъствие или може би, преди да се появиш там? — питам.

— Не ми се вярва.

— Напълно сигурен ли си?

— Не ми харесва намекът ти.

— Кухненската врата, която е водела навън, е била отключена. Сигурно си забелязал, че климатикът е бил спрян. А тя не би го направила, докато още е била жива. Било е в края на юли и над трийсет градуса.

Разглеждам снимките на масата за данни, докато говоря с него. Изключен термостат. Незаключена врата, през чиито стъкла се вижда огромен горист заден двор. Съвсем лесно би било за някого да проникне в къщата след стъмване и да пооправи местопрестъплението. Някой, който е знаел какво ще търсят следователите. Някой добре информиран, който се чувства удобно да участва в конспирации и да лъже. Но дори доктор Гайст не би бил толкова дързък, че да извърши престъпление. Но пък би пропуснал определени подробности, ако бъде убеден от правителствено лице, че това е в интерес на всички.

— Алкохолното ниво в кръвта й, 0,04, вероятно се дължи на разлагането — отбелязвам и премествам доклада пред себе си. — Няма токсикологични доказателства, че е консумирала алкохол.

— Доколкото си спомням, полицията намери празно шише от водка и кутия от портокалов сок в боклука.

Заядливият му тон и наглите спорове са като плоча, пускана безброй пъти преди.

— Не знаем кой е пил водка. Може да е бил синът й или някой…

— По онова време не знаех нищо за сина, нито за престъплението, в което го обвиниха, най-вече заради настояването ти да превърнеш случая в сензация и да разбуниш духовете — грубо ме прекъсва той, което не е нещо ново за него. — Работата на съдебния лекар не е да разследва. Винаги съм твърдял, че е по-добре да не се замесваш. Смятах, че си научила това, след като бе принудена да си подадеш оставката, което бе мрачен ден за всички нас.

— Да. И не се съмнявам, че мнението ми по този случай бе свързано с онзи мрачен ден и ти позволи да прекараш няколко хубави години без началник, преди да се пенсионираш и да почнеш да изкарваш пари като консултант. Извинявам се, че звъня толкова късно, но нямаше да го направя, ако не беше важно.

— Винаги съм уважавал трудолюбието и компетентността ти — отвръща той.

Представям си по какъв гнусен начин ме е обрисувал пред хората, от които зависеше оставането ми на работа като главен съдебен лекар.

— Но винаги прекаляваш — продължава той. — Ти си отговорна за трупа, а не за това кой го е убил или защо. Ние дори не би трябвало да се интересуваме от развоя на събитията в съда.

Той продължава да ме поучава както едно време, а неприязънта ми към него е свежа като последния път, когато видях прегърбената му фигура на едно събрание, след като бях напуснала Вирджиния. Той ми се ухили с жълтите си зъби и ястребовото си лице, стисна ръката ми и ме увери, че съжалил, когато научил новината, но поне съм била достатъчно млада, за да започна отначало или да се хвана да преподавам в медицинската академия.

— Имам копие от документацията, включително обажданията — съобщавам му, а той се настройва още по-враждебно. — Забелязах, че ФБР ти е звъняло за нещо, свързано с Габриела Лагос, тъй като се намира в папката й.

— Интересуваха се от нея, защото тя имаше позволение да работи в Белия дом. Нещо, свързано с художествени изложби. А и била омъжена за посланик или нещо такова. Трябва да вървя.

— Специален агент Ед Гранби, заместник-шеф на вашингтонския офис, ти е звъннал в десет и три минути сутринта на втори август 1996 година.

— Не схващам накъде биеш и вече е прекалено късно.

— Трупът на Габриела е бил намерен чак на следващия ден, трети август.

Преди той да ме прекъсне или да затвори телефона, му напомням някои важни подробности. Смяташе се, че Габриела Лагос е умряла рано вечерта на трийсет и първи юли, а на трети август разтревожен съсед забелязал вестниците пред вратата й и пълчищата мухи по прозорците и звъннал в полицията.

— Любопитна съм защо Ед Гранби се е свързал с теб относно този случай, ден преди да открият трупа — казвам решително, макар той да не вярваше, че ще стигна дотам. — Откъде може да е знаел за нещо, което още не се е случило?

— Мисля, че имаше някакви страхове за изчезването на момчетата.

— Момчета? Повече от едно?

— Не помня точно. Сещам се само, че имаше някаква тревога.

— Подозирам, че причината Гранби да се свърже с теб е била да се увери, че няма да има проблеми, когато се открие нещо лошо. И то тъкмо е щяло да бъде открито — заявявам твърдо. — Още на следващия ден.

— Ще ти бъда благодарен, ако не ме търсиш повече по този въпрос.

— Няма аз да съм тази, която ще те търси, доктор Гайст.

В три измерения и с висока резолюция, наглата измама на бившия ми колега не може да е по-очевидна. Разглеждам банята с традиционна украса от Стария свят. Стоя до отворената врата и надничам вътре, сякаш тъкмо съм пристигнала. После влизам вътре.

Капакът на тоалетната чиния е спуснат като че ли някой е седял на него. На черно-белите плочки пред него е постлано пухкаво бяло килимче, по което има следи от големи маратонки, единайсети или дванайсети размер. Мъжки. Представям си мъж, вероятно млад, седнал на клозета, докато Габриела взима ритуалната си вана. Това съвпада с написаното в дневника, който Бентън прегледа на компютърния диск на петнайсетгодишния Мартин Лагос. Страници от дневника са отворени на масата за данни.

„Тя намазва цялото си лице с оная бяла тебеширена гадория и ме вика: «Мартин! Мартин!». Крещи, докато отида и я намеря вторачена в мен по шибания зловещ начин, по който ме гледа, когато е в извратеното си настроение. Не знам как да го опиша. Не би трябвало да го правя. Не знам защо влизам там. Мразя се за това, но тя извиква и аз отивам. Мразя това! Мразя това!

Омраза! Изпитвам омраза, а не искам да е така. Но това е, което човешката природа ти причинява, след като си започнал сравнително добре, а после хората вършат разни неща, за да те съсипят. Знам, че до края на живота си ще виждам бялото й клоунско лице, заобиколено от пламъци и пара, миризлива като гадостите, с които ме мажеше, когато се разболявах като дете. Спомням си, че това започна, когато бях на шест години. Тя влизаше при мен, а аз исках да умра. Мисля си за смъртта всеки път, когато вляза и тя закрещи: «Мартин, ела тук! Седни и поговори с майка си!».“

Малките пламъчета са ритуални свещи, които след смъртта на Габриела били подредени по ръба на ваната и не може да са убегнали от вниманието на доктор Гайст. Две от тях бяха напукани и с липсващи парченца, а по пода и върху водата се виждаха капки восък. Виждам ги ясно на снимките, които Луси е прожектирала на извитата стена. Очевидно в даден момент свещите са били съборени. Паднали са на пода и във ваната и течният восък се е втвърдил. После някой ги е подредил, разполагайки ги спретнато като всичко друго.

Забелязвам големите бели хавлии, безукорно сгънати и поставени на етажерките, малките рамкирани картини, идеално окачени на сивата каменна стена. На кукичката до стъклената кабинка за душа виси хавлия. На кърпа върху плота до мивката са подредени буркан с маска от бял чай и етикет от спа магазин на име „Октопод“, бутилка евкалиптово масло за тяло, което би изпълнило въздуха с острия аромат на ментолов мехлем. Предметите са нагласени като на сцена, за да разкажат историята, която доктор Гайст е искал да бъде разказана. Габриела си сложила маската и сипала ароматно масло във ваната, преди да преживее някаква злополука, вследствие на която изгубила съзнание и се удавила.

Бившият ми заместник беше умен и компетентен, но не беше прекалено прецизен в изпълненията си. Слава богу, повечето неморални хора не са прецизни, особено когато нямат личен интерес в това, за което лъжат. Не му е пукало какво е станало с Габриела Лагос. Що се отнася до него, той въобще не е свързан със случая. Убедена съм, че би могъл да оспори доказателствата и почти да повярва на заключенията си.

Доктор Гайст се интересуваше единствено от себе си и вероятно е приел, че целта на Гранби е била да избегне сензация относно смъртта на Габриела Лагос, защото хора над него в Министерството на правосъдието, главната прокуратура и бог знае къде още, са се страхували от политически проблеми. Президентските избори предстояха след три месеца и нямаше смисъл да се хвърля сянка върху Белия дом, където удавената жена бе добре позната с уреждането на изложби и купуването на произведения на изкуството за Първото семейство. Истината нямаше значение. Доктор Гайст щастливо е сътрудничил в измамата, ако според него това не е нанасяло истински щети. А на всичкото отгоре е имал и полза.

Това, което не можах да видя в отпечатаните снимки по онова време, е разположението на двамата, които може да са били заедно в банята, преди всичко да се обърка така ужасно. Ако Мартин е седял на затворения клозет и големите му крака са почивали върху килимчето, той е гледал право в тебеширенобялото лице на майка си, а тя се е оглеждала в огромното огледало на стената до него. Той споменава това в дневника си, електронен документ, който според Бентън е истински.

„Тя гледа и двама ни в огледалото. Никак не ми се иска да я гледам как ни зяпа. Искам и двамата да умрем. Как всичко се обърка толкова? В момента е кошмарно за мен… не че някога е било добре… но най-после споделих с Даниъл, най-добрия ми приятел.

Тормози ме мисълта, че не трябваше да му казвам, но го направих. Разказах му цялата шибана история още откак се помня. Пиехме бира в мазето му и аз бях разстроен заради онова, което гадориите у дома причиняват на оценките ми в училище. Всички ме мразят. Не знам какво, по дяволите, стана. Всичко беше наред и изведнъж сякаш се шибнах в някаква проклета стена. Бам! Струва ми се, че хората ме смятат за откачен. Най-после осъзнах, че съществуването е само наказание. Какво, по дяволите, мога да очаквам?

Е, поне той не ме нарече «извратеняк». Смята, че тя е виновна за всичко, и ако продължа да се примирявам, той вече няма да иска да има нищо общо с мен. Твърди, че трябва да запиша всичко, защото се нуждае от доказателства, за да ми повярва напълно. Значи това трябва да направя. Да инсталирам шпионска камера. А след като се убеди, той ще «оправи» кучката. Не изпитвам нищо, когато го казва. Мразя я! Това е истината. Ако той си тръгне, ще съм ужасно самотен без приятел. Възнамерявам да отида до «Радиошак» утре и да купя шпионска камера. Трябва да извадя пари от сейфа, без тя да разбере…“