Патриша Корнуел
Прах (32)

32.

Ръмженето на джипа на Луси е кръстоска между звук от ферари и хамър, ниско и гърлено, с двутактов ритъм от дебели гуми по асфалта. Масивните колела се носят леко по грубата настилка, сякаш кожената ми седалка с цвят на коняк е меко облаче.

Племенницата ми нарича последната си придобивка „трошачка с въздушно окачване“. Приех поканата й да ме закара, тъй като не възнамерявах да се кача с Ръсти и Харълд в огромния ван за прибиране на трупове, а и не исках да губя време да спирам на бензиностанция, за да заредя колата, която Брайс щеше да ми осигури. Лекарите ми са претоварени с аутопсии, а предстоят още повече. Не исках да водя някого от тях на местопрестъплението или да взема Ан. Луси може да ми помогне, а и Марино ще е там.

Чувствам се по-добре в бронирания джип, който ми напомня за Дарт Вейдър или за владетели от Близкия изток, страхуващи се от бомби и куршуми. Изпитвам облекчение, че съм близо до Луси. Информацията, която Марино ми предаде по телефона, докато излизахме от халето, е доста оскъдна. Но е кошмарно зловеща. Обаждането на 911 тази сутрин за стрелец не беше съвсем погрешно, защото означаваше, че някакъв луд в Конкорд се е захванал да убива.

Но подозрителното лице, видяно да тича в парка „Минитмен“ късно сутринта, не било там, за да обсипе групата ученици с куршуми. Надали е знаел, че децата ще бъдат там, когато е профучал през декарите гори, отделящи бойното поле от времето на Революцията от пасищата, хамбарите и седалището на „Дабъл Ес“, коневъдна ферма и финансова къща, където поне трима души са намерили смъртта си в нещо, което Марино описа като „Кървавата баня на Джак Изкормвача“.

Жертвите въобще не са осъзнали какво става, когато гърлата им били прерязани, докато седели на столовете си или си взимали нещо за ядене. Заподозреният, когото свидетелите описали като млад мъж, облечен в джинси и тъмен анцуг с качулка, украсен с образите на Мерилин Монро, създадени от Анди Уорхол, изскочил от гората и прелетял над дървеното мостче. Профучал през купчина четвъртокласници на пътеката и ги разпръснал като кегли за боулинг, както се изрази Марино. После изтичал по улица „Либърти“ и нахлул на обществен паркинг, претъпкан с коли.

Настъпила такава паника и объркване, че никой не разбрал какво е станало с него, когато трещенето на ауспух прозвучало като изстрел и ученици и учители се разбягали и хвърлили на земята. Когато полицията и екипът за бързо реагиране пристигнали, не могли да открият заподозрения никъде. Никой не си спомнял бързо отдалечаваща се кола след инцидента. Медицинският хеликоптер бил отзован и ченгетата вероятно щели да приемат, че цялата случка е фалшива тревога, ако не била една важна подробност.

Конкордските детективи претърсили парка в района, където мъжът бил забелязан, и открили дебел плик с кръв по него и адреса на „Дабъл Ес“. Вътре имало десет хиляди в стодоларови банкноти. Пликът бил до мостчето, което мъжът прескочил. Смятаха, че той е бил стреснат от тълпата хлапета и учителки, блокирали пътя му, и в тревогата си изпуснал онова, което Марино нарече „пари за бягство“.

— Досега са умрели трима души за някакви мизерни десет хилядарки. Малко над три бона на човек, доста ниска цена за живот, но съм срещал и по-ниска — каза ми Марино по телефона. — Анцуг с качулка с образа на Мерилин Монро и Хейли Суонсън, изчезнал безследно. Но сега е бил видян и знаем какъв е. Господи, добре че бях в дома ти, когато те шпионираше иззад оградата. Представяш ли си? Убива Гейл Шиптън, а после си набелязва и теб и се кани да те отвлече от проклетия ти двор. Сигурно е видял как аз и Куинси излизаме от колата.

Марино иска да вярва, че ме е спасил, и не започвам да споря с него. Няма никакво значение.

— Не е можел да знае, че ще се появя в дома ти и няма да се понесеш сама към местопрестъплението — продължи той. — Но провалих плановете му.

Не му казах, че според мен хипотезата му е погрешна. Марино е убеден и няма да ме послуша. Но не вярвам, че човекът, когото видях рано тази сутрин, докато бях навън с кучето си, възнамеряваше да ме нападне. Нямам представа какво искаше, но беше имал достатъчно възможности през дните и нощите, когато бях сама вкъщи и болна от грип. Като се замисля за трескавите си сънища и човека с качулката в тях, се чудя дали не съм имала моменти на ясновидство.

Определено имах усещането, че съм наблюдавана, когато извеждах Сок в задния двор по тъмно. И ако е вярно, че Хейли Суонсън ме е преследвал или е оглеждал къщата ми, защото е искал да ме обере или нещо по-лошо, защо не го бе направил? Може би е видял, че имам оръжие. Но не мисля, че това е причината. Може да е както Луси предположи — Столичния убиец се е заинтересувал от мен заради репортажите по новините. И да, едно нещо може да доведе до друго. Сексуалното насилие започва с фантазии, а това, което откачен убиец си представя, се засилва, когато види нещо подобно.

Виждам в ума си стъпките по железопътните релси, водещи към университетското градче на МИТ, докато още е валяло, и в обратната посока по-късно. Къщата ни е на около три километра от мястото, където бе оставено тялото на Гейл Шиптън, и ако убиецът е сравнително добре информиран, е знаел, че е твърде вероятно аз да се появя на местопрестъплението. Може да ме е наблюдавал. Може да е бил зад оградата, гледайки как лампите в дома ми светват, как Марино спира пред къщи, а после да е видял как извеждам Сок.

Усещам присъствието на човека, който вероятно е убиецът. Чух го зад оградата, после го видях и той избяга. Бягайки с обутите си в маратонки — ръкавици крака, той се е върнал в МИТ да изгледа останалата част от спектакъла. Пристигането ми, кацането на хеликоптера, цялата пиеса, и както Бентън предположи, си е тръгнал за последен път преди зазоряване, минавайки по железопътните релси, за да си вземе колата.

— Най-простият мотив и най-старият на планетата. Пари — каза ми Марино преди секунди. — Знаем кой е и вероятно не е стигнал далеч. Може да се крие в нечия ферма или барака. Ще мобилизираме ченгетата от всички участъци наоколо и ще проведем издирване от врата на врата, докато го намерим. Хейли Суонсън е обрал „Дабъл Ес“ и нещо се е объркало и е убил всички — заяви Марино.

Аз обаче знам добре, че това не е цялата история или дори част от нея. Може би въобще няма нищо общо с нея. Това не е обир, който се е усложнил. Убедена съм, че ченгетата грешат в подозренията си. А и е прекалено рано в разследването, което бездруго ще бъде поето от ФБР, ако това вече не е станало, разбира се.

„Минитмен“ е национален парк, следователно е в юрисдикцията на федералните, които ще използват този факт, за да се включат. Трудно ми е да си представя, че Бентън не се мобилизира. Той няма да чака покана от полицията в Конкорд или от Марино, нито дори от шефа си, който не го иска наоколо, но няма да може да го спре. Гейл Шиптън е съдила „Дабъл Ес“ и сега е мъртва, а и служители на „Дабъл Ес“ също са мъртви. Бентън ще мисли за Столичния убиец, а аз продължавам да виждам холограмата на октопод върху найлоновите пликове по главите на жените във Вашингтон.

Представям си мощни пипала, проблясващи в цветовете на дъгата, морско създание, обитател на дъното с невероятна гъвкавост, майстор на камуфлажа, набутващ се в абсурдно тесни пространства, четири чифта ръце, водещи към интелигентна глава. Октоподът е бил използван за символ на империи на злото, злоупотребяващи с властта си. Фашистки правителства, конспиратори, империалисти, типове от Уолстрийт. Доктор Сюс^[1] обрисува нацистите като октопод.

Метафората може да е съвпадение, но може и да не е. Убиецът може да гледа на себе си като на свръхчовек с мъртва хватка върху всичко, което докосне. Но аз го виждам като нещо много по-банално и лошо проектирано, като многобройни уреди, включени в един контакт, който се претоварва, дава на късо и изгаря.

Усещам яростта и арогантността на безмълвен и бърз човек. Припомням си железопътните релси и убиеца, избягал по тях, скачайки от греда на греда в хлъзгавата тъмнина, Нижински^[2] от ада, който е примадона, но не и такъв маестро, за какъвто се смята. Нито в емоционално, нито в психическо отношение.

— Заподозреният се появил в офис сградата — продължавам да предавам на Луси онова, което Марино ми разказа. — Смятат, че вратата е била отключена и той се е промъкнал и е убил първите трима, които е видял.

— Кои са те? — пита Луси, докато фучим по авеню „Масачузетс“ и подминаваме църква от едната страна и тъмните тухлени сгради на харвардския юридически факултет.

Забелязвам множество полицейски коли.

— Засега не са идентифицирани — отговарям и си проверявам имейлите.

— Ако са служители на „Дабъл Ес“, как е възможно да не знаем имената?

— Марино каза, че мъртвите нямали никакви документи за самоличност у себе си. Очевидно убиецът е откраднал портфейлите им. Полицията може и да има представа, но нищо не е потвърдено.

— Но и други хора работят там — казва Луси и е права.

Тя е свидетелка в делото срещу „Дабъл Ес“. Била е призована и миналата неделя е прекарала часове, разглеждайки случая с Гейл Шиптън и Карин Хегъл. Наясно е с подробностите. Вероятно знае повече за „Дабъл Ес“ от всички останали. Би се погрижила за това.

— Съобщиха ми за трима души, освен ако има и други трупове, които още не са открили — отговарям. — И системата за обществена безопасност уведомява полицейските участъци и училищата в района, че издирват някакъв човек.

— Страхотно — изсумтява Луси. — Всички ще си помислят, че става дума за шибана терористична атака.

— Поне трима мъртви в нещо, което прилича на планирана екзекуция — чета онова, което е публикувано досега.

— Откъде, по дяволите, дойде това? Кой прави изявления за пресата? Чакай да отгатна.

— Харвард, МИТ и всички други университети са затворени. Само персонал от жизненоважно значение в болница „Маклийн“ — продължавам да чета. — ФБР…

— Почва се — прекъсва ме Луси отвратено. — Не си губят времето. А това означава, че скоро ще плъзнат навсякъде.

— Специалният агент, оглавяващ отдела в Бостън, Ед Гранби…

— Поредната му доза пропаганда — отново ме прекъсва Луси.

— … моли обществеността за информация за младия мъж, видян да бяга от парк „Минитмен“, както и за снимки или видеозаписи, които някой може да е направил.

— Пожелавам му късмет. Хората в Конкорд не си падат по полицейщината, освен ако не шофираш бъгито си в мочурищата и не стъпваш по защитени растения. — Луси прави типичната си язвителна забележка за мястото, където живее.

— Жертвите са мъж и две жени. Това е всичко, което Марино знаеше — добавям. — Ще се наложи да се поровим в информацията, с която Карин Хегъл разполага. Клиентката й Гейл Шиптън е мъртва, а сега и хора от фирмата, която е съдила, са убити.

— Карин няма да разполага с нищо, което може да ни помогне — отвръща Луси.

Профучаваме през площад „Портър“. Магазините са вдясно от нас, после са пощата, църквите и погребално бюро.

— Тя работеше по ясен случай, който обаче се оказа пълен кошмар — добавя Луси.

Още няколко полицейски коли минават покрай нас с включени сирени и лампи. Кеймбридж, Съмървил, Куинси. Мисля си за съвместната група.

— Ако не е била уплашена преди, сега вече трябва да бъде — казва Луси.

Споменавам, че съм се натъкнала на Хегъл в бостънския съд миналия месец. Предавам как ми е доверила, че се крие на тайно място, докато делото приключи, и е нарекла „Дабъл Ес“ бандити.

— Знаеш ли къде е тя?

Забелязвам проблясък на усмивка по лицето на Луси, сякаш намира думите ми за забавни. Или пък ме заблуждава промяната на светлината. Сиви облаци са надвиснали ниско над океана и пристанището. Не вали, но вятърът брули безмилостно. Надига се буря и предстои още проливен дъжд. Слава богу, местопрестъплението, към което бързаме, е на закрито.

— Възможно ли е тя да е в опасност? — питам.

— Случаят й е в опасност, но не и тя — отговаря Луси спокойно и внезапно се сещам къде може да се е настанила адвокатката.

— Тя е в дома ти.

— В безопасност е — повтаря племенницата ми със същата мрачна усмивка. — В къщата е с Джанет. Ако някой неканен се появи, ти ще имаш още повече работа, отколкото сега.

Луси е в пълен мир с онази част от себе си, която може да убива и го е правила преди. Дори не й е трудно да стигне дотам и понякога й завиждам за това колко удобно се чувства. Поглеждам десния й крак над ботуша, но не забелязвам кобур на глезена. Облечена е в черно пилотско яке над черния си пилотски гащеризон, обсипан с джобове. Не се съмнявам, че е въоръжена.

В северен Кеймбридж движението обикновено е претоварено. Камиони и автобуси бързат към Бостън, където небето е сиво и мрачно, но не така зловещо както на запад. Над главите ни се носят бели облачета, замъглявани от тъмносиви, а там, където се вижда синьо небе, то е странно ярко, каквото става преди свирепи бури и урагани. Спомням си това от детството ми в Маями.

Никой не показва среден пръст на джипа на Луси. Вторачват се в него с изражение, което е едновременно възхитено и озадачено. Никой не я следва плътно, нито се опитва да я засече. Само разсеяни хора, разговарящи по телефона или изпращащи съобщения, се приближават до огромната черна машина, която ръмжи като котка от джунглата. Тя внимава да не превишава скоростта. Стига да имат някакво извинение, ченгетата ще я спрат, защото са любопитни.

— Вратата не е била отключена — заявява Луси, сякаш не може да се спори по въпроса. — Всяка външна врата в имота има ключалка с резе, а предната, тази на офис сградата, има биометрична — за сканиране на отпечатъци, като нашата в КЦК. Някакъв непознат не може просто да нахлуе вътре и да убие хората на бюрата им.

Замислям се дали да попитам откъде знае за ключалките в „Дабъл Ес“, но както обикновено, трябва да разгледам възможностите си. А те винаги са едни и същи. Нуждата ми да узная по-силна ли е от конфликта, който може да създаде, ако Луси е извършила нещо нередно?

— Ще видим какво е положението, когато стигнем там — казвам примирено.

— Някой го е пуснал вътре. Някой му е отворил вратата. А това означава, че никой в „Дабъл Ес“ не се е страхувал от него.

— Може да е някой, който работи тук — предполагам.

— Това не съвпада с описанието на млад човек с анцуг с качулка, бягащ през парка с плик с пари. Не е редовен член на персонала, описанието не съвпада. Никой от служителите на „Дабъл Ес“ не е под четирийсетгодишна възраст. Марино спомена ли това? Някой липсва ли?

— Каза, че партньорите били вън от града за празниците.

— Те са четирима. Счетоводители, инвеститори, адвокати. И всичките са крадци — заявява Луси. — Не спазват работното време и рядко се явяват тук. Няма да е необичайно, ако са на Каймановите острови, омазани с крем против изгаряне, и харчат трудно спечелените си пари — добавя тя с презрение.

— Марино не спомена някой да липсва. А и тичането през обществен парк с плик с пари ми се струва отчаяно, паникьосано и непланирано.

— Десет бона в стодоларови банкноти ми прилича на вид заплащане. — Луси се опитва да реши проблема откъде са парите и за какво са били платени. — Ограничена сума, предназначена за някаква цел.

На булевард „Ейлуайф Брук“ профучаваме покрай балсамови дръвчета, голи по това време на годината. Колоездачна пътека минава през тях като белег.

— Имат алармена система и камери навсякъде — казва Луси. — Могат да видят всекиго на земята на монитори, таблети, телефони или каквото друго им е подръка. Той не е притеснил никого и затова е успял. Но няма да има запис от камерите.

— Защо мислиш така?

— Вече щяха да знаят кой е, ако видеото записваше и бе все още на мястото си. Обзалагам се обаче, че не е. Многобройни камери, компютърна система за наблюдение, но всичко е безсмислено, ако няма запис. За когото и да говорим, може да е отчаян или луд на този етап, но не е глупав.

— Била ли си там? — питам.

— Никога не са ме канили.

— Ако си направила нещо, което може да бъде проследено, сега е подходящият момент да поговорим за него. Не искаш това да се превърне в проблем, ако има записи от камерите и ти си на тях. Особено като се има предвид, че и ФБР е замесено.

Сещам се за Гранби и се чудя какво ли още ще стане днес.

Какво точно се случва тук и каква част от него е по негова вина? Той ще се появи в даден момент, а аз трябва бързо да реша кои улики са мои и да се уверя, че той няма да ги докосне.

— Няма ме на никакви записи — отговаря Луси. — А ако записващото устройство не е било махнато, то аз ще го разгледам, освен ако ФБР не стигне дотам първо.

— Мили боже, Луси. Това не е телефон, от който можеш да изтриеш всичко.

— Телефонът си е мой. Това е различно положение.

Проклетата й етика, мисля си.

— Няма за какво да се тревожиш — успокоява ме тя. — Но ако погледнеш как „Дабъл Ес“ са нагласили нещата, това ти казва доста за тях. Нечестност, едри престъпления, сериозен бизнес, където почти никой не работи с нормално работно време, ако въобще работи, защото търговията им не е на светло. Слуховете не са нови, но никога не са били доказани. ФБР се е отказвало от разследването няколко пъти през годините и се чудя защо. Сега, когато има и няколко убити, ще чакаме да видим какво ще стане. И не само относно жертвите.

— Кой още?

— Съжалявам Карин — казва Луси. — Вината не е нейна, но ще й се наложи да дава доста обяснения.

— Не искам да те накиснат в нещо — поглеждам я.

— Не съм аз тази, която може да пострада. А и всичко, което съм направила, е малко разузнаване и наблюдение. Същото, което бих направила от въздуха.

Луси не звучи притеснена, а твърдо решена.

— Прелетя ли над тях?

— Нямаше да ми помогне с нищо, а и щеше да е прекалено очевидно. Хеликоптерът ми не е от най-тихите — отговаря тя. — Мога да ти кажа само, че ако се появиш неканен, никога няма да минеш отвъд главния хамбар с периметъра му от камери, които уж трябва да охраняват чистокръвни състезателни коне. Убиецът не се е промъкнал вътре. А и все пак в „Дабъл Ес“ има хора, които работят от девет до шест. Икономката, градинарят, готвачът, земеделски работници. Някой знае адски добре кой е убиецът, но не казва нищо.

— Марино смята, че е приятелят на Гейл, Хейли Суонсън. Очевидно е бил близък приятел.

— Човекът, пуснал информацията за нея на уебстраницата на Канал 5. Получих уведомление и видях името, но не знам кой е Хейли Суонсън и не мисля, че Гейл е имала близки приятели.

Луси поглежда огледалата си и профучава от една лента в друга елегантно, по начина, по който се движи по тротоара, винаги напред и винаги наясно какво точно има около нея.

— Струва ми се, че Гейл не ти е казвала всичко — отговарям многозначително.

— Не беше нужно и аз не съм наясно с всичко. Но знам достатъчно.

— Той работи за „Ламбант и съдружници“, фирма за връзки с обществеността. Може би Хейли Суонсън е работил по справяне с кризите за Гейл.

— Тя пък защо би се нуждала от подобно нещо? Не беше обществена фигура и нямаше дори репутация, която да загуби. Макар че това все пак щеше да стане — добавя Луси.

— Била е в бар „Сай“ снощи — казвам. — С кого може да е била?

— Не ми каза, когато говорих с нея. А пък аз не я попитах, защото не ми пукаше. Ако е била с този тип от връзки с обществеността, бездруго нямаше да ми каже. Не и ако е вярвала, че има какво да крие. Например абсолютно всичко за коварния й, нечестен живот. Хората са глупави, задето вярват, че никога няма да разбереш. Не знам защо са такива шибани тъпаци — казва тя.

Чудя се дали е по-ядосана, отколкото наранена. Или пък се чувства засрамена, че Гейл може да я е излъгала за каквото и да е.

— Наричам Суонсън „той“, защото така пише в шофьорската му книжка, но май има съмнения относно пола му. Полицай, натъкнал се на него рано сутринта, спомена, че имал гърди.

— Ако Гейл го е познавала, имала е основателна причина да не ми го спомене. Може би се е запознала с него чрез общ познат — добавя Луси и ми се струва, че намеква за нещо неприятно и лошо.

— Той се обадил на 911, за да съобщи за изчезването на Гейл, а когато му казали, че трябва да отиде в участъка и да попълни протокола, пуснал информацията на уебстраницата на Канал 5. После отново звъннал в полицията и поискал да говори с Марино — уведомявам я. — Във всички тези действия има логика, ако Суонсън е бил с Гейл в бар „Сай“, а тя е излязла навън, за да говори с теб, и никога вече не се е върнала.

— „Ламбант и съдружници“ може да са правили рекламата на някой друг и така да са се запознали — подхвърля Луси небрежно.

Продължавам да се впечатлявам от мисълта колко са мъртви тези отношения за нея. Мъртви като самата Гейл Шиптън. Това е мрачната страна на емоциите на племенницата ми. Може да обича силно една минута и да не изпитва нищо в следващата. Дори не гняв или болка, защото след известно време и те преминават, а тя остава с онова, което наричах „вълшебната й шапка приятелка“, когато беше малко момиченце, прекарващо повечето време само. „Къде е еди-кой си?“, питах, а тя свиваше рамене, бръкваше във въображаемата шапка и вадеше празни ръце. „Пуф“, отговаряше Луси и после заплакваше, но по-късно се успокояваше и всичко лошо изчезваше далеч, също като майка й, която никога не я е обичала.