Патриша Корнуел
Прах (25)

25.

— Ще й се обадя, а тя ще ми каже колко ужасно се чувства и каква лоша дъщеря съм — казвам, докато пълня каната с вода. — Така беше през уикендите точно след като се прибрах.

— Тя знаеше ли какво правиш в Кънектикът?

— Видяла го по новините.

Не възнамерявам да й разказвам подробно какво каза майка ми по въпроса. Едва ли не обвини мен за случилото се, а после започна да хленчи, че никога не съм спасявала нечий живот. Трябвало да работя в погребално бюро. Не го каза за първи път.

— Разкажи ми повече за работата си с Гейл — предлагам и наливам вода в резервоара на кафеварката.

— Единственото, с което тя трябваше да се занимава на този етап, бе изпробването, а то бе забавено по определена причина — обяснява ми Луси. — Месеци неуспешни тестове, докато тя тайно е работила върху копия от приложенията ми, добавяйки неща, които никога не бих допуснала.

Луси отпива глътка кафе и се обляга назад.

— Програмите й вече не съществуват. Никой не би трябвало да разполага с тях.

— Но бездруго ще стане. Ако говориш за биометрични технологии, особено за софтуер за лицево разпознаване, използван от местните дистанционно управлявани самолетчета, не си ти човекът, който да спре подобен страшен напредък.

— И не аз ще сложа дигитални очи в небето, за да следят собствените ни граждани или полицаи и политици. Проблемът е, че не само нашето правителство ще го прави. Представи си престъпници, които имат достъп до технологии за дистанционно наблюдение. Нещо достатъчно дребно, за да влети през отворен прозорец, да се носи на хиляда метра височина, за да види къде живее мишената, да следи хората в колите им, да организира страхотен обир или нападение в частен дом или да убие някого. Предпочитам да търся как да се боря с подобни кошмари. А това ми напомня нещо. Изчезналият тип, за когото Бентън ти каза? Хлапето, изчезнало преди седемнайсет години?

Не отговарям.

— Не е нужно да отговаряш — казва тя. — Знам, че Бентън ти е казал, защото освен с мен трябваше да го сподели с още някого, на когото има доверие. Положението му в Бюрото не е много добро.

— Да, знам.

— Дигитално състаряване, лицево разпознаване. Да го кажем по този начин: Мартин Лагос не е в никоя база данни на проклетата планета. Така че забрави за идеята как той внезапно се е превърнал в сериен убиец и е оставил ДНК-то си някъде. Мога да направя подобно проучване от телефона си.

— Твоят телефон същият ли е като този, който Гейл носеше? Онзи, който в момента е у Марино?

Луси сваля телефона от колана на пилотския си костюм и го оставя на масата. Прилича на обикновен смартфон, само дето е в черен военен калъф.

— Напълно нормален — казва тя. — Просто телефон с обичайните приложения на екрана.

— Така изглежда — кимам и си сипвам втора чаша кафе.

— Не можеш да видиш какво върви зад екрана. Интересните неща.

— Опасните неща?

— Както с всяко друго нещо, важното е как се използва. Разполагам с айпито на телефона на Гейл и можех да маневрирам около смотаните й опити за охрана. Всичко от него се озова на моя телефон, таблета и компютъра ми, така че, когато тя променяше нещо, разработвано от двете ни, можех да видя всеки удар върху клавиша.

— Въобще не си й се доверявала — отбелязвам, като се връщам до стола.

— Не, мамка му. Доверието се изпари в мига, когато ме разпитваха.

Мястото ми е точно срещу масивния черен джип на Луси, невидим бомбардировач на колела с всичкия върховен лукс на частен самолет.

— Тя доверяваше ли ти се?

— Никога не съм й давала повод да не ми се доверява.

— Престанала си да й вярваш миналото лято, но очевидно не си прекратила отношенията тогава.

— Щях да го направя съвсем скоро.

— Това, което ставаше с нея ли е причината да шофираш брониран джип напоследък?

Луси поглежда джипа си, сякаш е дете или любимо домашно животно.

— Не го купих по определена причина.

— Кого, освен свинарите си вбесила, Луси?

— „Ал Кайда“ не ме харесва. Арийското братство също. Враговете на гейовете, мъжете шовинисти, поддръжниците на браковете само между мъже и жени, джихадистите, а скоро и „Дабъл Ес“ вече няма да са ми приятели — подмята тя небрежно, сякаш мисълта й доставя удоволствие. — А, да, дълъг списък със свинари, а също и ферма за гъши пастет в щата Ню Йорк. Марино също няма да е доволен от мен. Завижда ми за джипа. Новото му полицейско возило е шестцилиндрово и най-вече от пластмаса.

Луси изрича думите си цинично и ядосано.

— Какво точно знае той?

— Точно нищо и не възнамерявам да обяснявам каквото и да било. Той няма представа, че го наблюдавах в реално време, когато намери телефона й зад бар „Сай“. Няма представа и никога няма да има, нали? — поглежда ме тя.

— Няма да го чуе от мен. Би трябвало да го научи от теб.

— Не би трябвало да го научава от никого — раздразнено отвръща тя. — Просто Марино си играе на стражари и апаши след годините, през които се чувстваше като лакей.

— Надявам се, че никога няма да изречеш това пред него.

— Когато осъзнах, че Гейл е изчезнала…

— Кога стана това? Написах ти съобщението чак към пет и половина, докато Марино ме откарваше на игрището. Кога се сети да проникнеш в телефона й?

Звуча, сякаш я разпитвам, но не правя опити да замаскирам това.

— В полунощ. — Тя потвърждава онова, което Бентън ми бе казал. — Когато търсачките ми бяха уведомени за новина в уебстраницата на Канал 5. Незабавно открих местоположението на телефона й, което беше бар „Сай“. Звъннах там и ми съобщиха, че си е тръгнала преди повече от шест часа. Веднага разбрах, че положението е лошо, и активирах видеокамерата. Тя има обектив със сензор за движение, който може да улови всичко случващо се, докато стигна дотам.

— Възнамеряваше да прибереш телефона веднага след като се върнеш.

— Да.

— Но Марино го откри първи.

— Наблюдавах го.

Луси изглежда повече ядосана на себе си, отколкото на някой друг.

— Иска ми се да бях включила видеокамерата вчера следобед, когато говорих с нея, но нямах причина да подозирам, че нещо не е наред.

Племенницата ми става и излива кафето си в мивката.

— Ако имах и най-дребната причина за тревоги, щях да погледна — казва тя, като се обляга на мивката. — Щях да видя и нея, и онова, което се е случило, когато е излязла от бара. Сигурна съм, че нападението е било светкавично. Ако Гейл беше разполагала с една-две секунди предупреждение, щеше да активира камерата лично и събитията щяха да се появят на телефона ми незабавно. Трябвало е да докосне само иконката на приложение „Спешни случаи“, но не го е направила. Иконката е на екрана й, но въобще не й е дошло на ум да я натисне.

— След разговора ти с нея тя е звъннала на Карин Хегъл и връзката се разпаднала — казвам, за да я окуража да ми разкаже всичко, което знае.

— В рамките на двайсет и четири секунди — отговаря тя, като мята чашата си в коша за боклук и се връща на стола си.

— Това е частта, която не разбирам — казвам. — Човек би очаквал, че Гейл е споменала нещо, например, че някой се е доближил до нея и я е стреснал или прекъснал. Но според Карин връзката просто прекъснала. Тя продължила да говори, без да осъзнава, че Гейл вече я няма.

— Връзката не е била прекъсната — възразява Луси, като взима телефона си от масата. — Връзката е прекъснала чак когато Карин е затворила, а дотогава Гейл е била разделена от телефона си.

— Как е възможно това да се случи и Карин да не чуе нищо? Протест, писък, хора, които говорят или спорят?

Луси кликна на аудиофайл.

„Карин Хегъл“ — познатият глас на адвокатката се чува от запис, който Луси сигурно е направила тайно.

„Здрасти. Нещо ново, откак се видяхме преди малко? Чакай да отгатна. Попълнили са нови двайсет иска, за да ни губят времето и да ми надуват сметките.“

Гласът на Гейл Шиптън е мек, висок и момичешки.

Не долавям гнева, който очаквах. Гейл би трябвало да ненавижда „Дабъл Ес“ и да е под постоянен стрес, особено когато говори за гигантските разходи, в които нарочно са я вкарали.

— Пусни го отново, моля те — казвам на Луси и тя го прави.

Гейл Шиптън звучи прекалено спокойна. Долавям изкуствена нотка, като при слаб актьор, който рецитира репликите си дървено. Забелязвам я, защото се вслушвам и за най-дребната нередност. Луси пуска записа отново.

„Карин Хегъл.“

„Здрасти. Нещо ново, откак се видяхме преди малко? Чакай да отгатна. Попълнили са нови двайсет иска, за да ни губят времето и да ми надуват сметките.“

„За съжаление не грешиш“ — отговаря Хегъл.

„Аз съм в бар «Сай». Излязох навън, за да се чуем, но и тук е доста шумно — казва Гейл Шиптън. — Съжалявам. С какво мога да ти помогна?“

„Исках да те предупредя за последната ти сметка, която тъкмо се появи на бюрото ми“ — продължава гласът на Хегъл.

Пауза. Никакъв отговор.

„Значителна е, както може да се очаква толкова скоро преди делото.“

Нова пауза.

„Гейл? Там ли си? По дяволите — нетърпеливо изсумтява Карин Хегъл. — Ще затворя и ще ти звънна отново.“

— И е звъннала — съобщава ми Луси. — Но Гейл не е отговорила.

Тя пуска отново първата част от записа.

„Съжалявам — казва гласът на Гейл. — С какво мога да ти помогна?“

— Не говори с Карин — преценява Луси, като връща записа и усилва звука.

„Съжалявам. С какво мога да ти помогна?“

Вслушвам се за задни шумове и чувам далечния ритъм на музиката откъм бара. Не мога да разбера дали Гейл е говорила с някого на паркинга. Не чувам нищо, освен слабата музика ню ейдж, която е на почит в бар „Сай“, както знам от посещенията си там.

— Откога записваш разговорите на Гейл? — питам.

— Лесна работа е, когато говори по моето устройство. Слушай сега. Изчистих записа и отделих задните шумове. Усилих всичко и определих времето и последователността. Това е преди обаждането до Карин.

Луси пуска записа и чувам ясното ръмжене на двигател. После чувам гласа на племенницата си.

„Ще уредим някакво споразумение, когато се върна от Вашингтон — казва гласът на Луси. — Сега не е подходящият момент да създаваш проблеми, като се има предвид предстоящото дело. Не се нуждаеш и от проблем с мен.“

„Защо пък да имаме проблеми? Те ще се споразумеят и ще платят. Не се тревожи, всичко ще бъде справедливо“ — отвръща Гейл мило.

Гласът й звучи адски неискрено. Но чувам и нещо друго.

Ръмженето на двигател. Кола, работеща някъде в тъмнината зад бара, а ако Гейл въобще я бе забелязала, очевидно никак не се бе разтревожила.