Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кей Скарпета (21)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dust, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми(2015)

Издание:

Автор: Патриша Корнуел

Заглавие: Прах

Преводач: Елена Чизмарова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 25.08.2014

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-655-516-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1965

История

  1. —Добавяне

19.

Следваме железопътните линии покрай трафопост, после покрай център за изучаване на плазмата и топенето. Следва просторна магнитна лаборатория. Вървим по разбит цимент, между контейнери за боклук, телени огради и плевели. Не бързаме и внимателно се оглеждаме за следи от убиеца.

Бентън е сигурен, че той е избягал оттук на разсъмване. Не долавям и най-лекото съмнение или опасение. Трудно ми е да си представя как някой минава оттук в тъмното. Не виждам как би могъл да заобиколи калта, хлъзгавите железа и дървета и да мине покрай задната част на сградите, които са били пусти и тъмни. Би могъл да се нарани. Как може човек, бягащ от местопрестъпление, да вижда къде отива?

— Трябваше да ми кажеш — заявява Бентън, не обвинително, а кротко и загрижено. — Ако си усетила, че някой те наблюдава, защо не ми спомена за това?

— Мислех, че въображението ми е виновно. После тази сутрин видях някого, но той избяга. Отначало Марино прие, че е хлапе, възнамеряващо да краде.

— Но не е било.

— А сега той вярва, че е бил Хейли Суонсън.

— Не е. И мисля, че си наясно с по-сериозния проблем. Но аз съм си у дома и ако преди не го е знаел, сега вече знае.

— Защото ни наблюдава — схващам.

— Така постъпва. Наблюдава и си фантазира. А напоследък ти се появяваш в новините прекалено често. Това е човек, който следва другите случаи.

— Значи смяташ, че е възнамерявал да ми направи нещо?

— Никога няма да му дам тази възможност — решително отговаря Бентън.

Стигаме до масивните климатици и генератори, и контейнерите с течен азот, свързани с тръби от неръждаема стомана. Високите светли пилони на напукания бетон приличат на вятърни мелници. Комини се издигат над плоските покриви, високи и конусовидни като ракетни силози или тръби на орган. Заобикаляме камион с хелий, когато в гърдите ми се надига силна тъга. Не знам откъде се появи.

Бентън отсъства от къщи по-малко от месец, но ми се струва цяла вечност. Той не е същият или пък аз съм се променила и го виждам по начин, по какъвто не съм го виждала преди. Разстроена съм. Страх ме е да се доверя на заключенията му. Тревожа се, че е обзет от параноя и се е доближил прекалено много до престъпника. Мисля си колко пъти съм го предупреждавала да не се доближава толкова много до хората, които преследва. Неведнъж съм му повтаряла, че когато вечеряш с дявола, трябва да използваш дълга лъжица.

Поглеждам към него, но не схващам какво може да не е наред. Той си проправя път внимателно с мръсните си оранжеви гумени ботуши, грижливо сгънал кашмиреното си палто. Костюмът му е тъмносив, ризата — тъмносиня, а лилавата му вратовръзка е украсена с миниатюрни компютърчета, шеговит подарък от Луси.

Слънчевите лъчи, падащи на лицето му, показват леките бръчки в ъглите на очите и от двете страни на патрицианския му нос. Ярката сутрешна светлина подчертава следите от изминалото време по лицето му, а високото му тяло изглежда по-слабо от последния път, когато го видях. Бентън никога не яде, когато не съм наоколо.

— И с останалите ли действа по същия начин? — питам, твърдо решена да му измъкна отговор.

Тази сутрин станах свидетел на нещо, което обикновено не виждам, и държа да узная всичко. Ходил ли е по стъпките на убиеца в случаите във Вашингтон? Правил ли е същото като сега?

— Говорим за различни сцени — отговаря той с по-приглушен отпреди глас. — При първата, Клара Хъмбри, отбил от главен път и прерязал охранителна верига.

Бентън продължава да проверява телефона си. Част от него е в някакво неособено хубаво място.

— И е оставил инструмент с камък върху него?

— Да.

— Откраднат?

— Барака на игрище за голф била разбита — отговаря той и бързо натраква отговор до някого с леко ядосано изражение. — Малка метална барака, където държали оборудване и инструменти. Оттам взел инструмента, резачка за кабели. А това означава, че е знаел какво има в бараката.

— Какво става? — питам, доловила, че нещо не е наред.

— Няма да зарежа всичко и да се върна на работа веднага. Като че ли това, което върша, не е работа.

Явно Ед Гранби му изпраща имейли. Или пък някой от негово име.

— Убиецът познава мястото — казва Бентън, като поглежда телефона си раздразнено, после равнодушно. — Прерязал е веригата и е шофирал по игрището за голф до гористия район за пикник, където е разположил трупа. Когато посетих местопрестъплението няколко дни по-късно, открих инструмента с камъка върху него зад района за пикник, близо до железопътните линии.

— Карал е колата си по игрище за голф? Това изглежда повече от рисковано. Направо е откачено.

— На всички места, които си е избрал, има охранителни камери и той го е знаел — казва Бентън, като се навежда, за да придърпа нагоре чорапите си. — Разсъждава като полицаите. Знае какво да търси и какво да избягва. Прави точно това, което ченгетата смятат, че няма да направи, например да разбие барака за инструменти и да шофира по игрище за голф по тъмно, защото това би било откачено, както ти самата се изрази. Полицията не очаква подобни действия, нито се сеща да се огледа за следи от тях.

— Но ти се сещаш.

— Описвам ти това, което вярвам, че е извършил — отвръща Бентън, като отново поглежда телефона си, а в очите му проблясва гняв, който бързо се стопява. — Видях следите от гумите му по пътеката и в тревата. Солидни гуми „Гудиър“, типични за пикапи и джипове, а това ми казва нещо за него.

— Какво?

— В края на двайсетте, началото на трийсетте години. Бял — отговаря Бентън. — Пада си по рисковани дейности, вероятно и по екстремните спортове, има кариера, която не подлежи на строго определен график и му позволява да ходи на работа когато си поиска, без да привлича внимание. Живее сам, има висок коефициент на интелигентност, но не е завършил училище. Очарователен, привлекателен, забавен, но и силно обидчив. Накратко, жесток сексуален психопат нарцисист. Ритуалният начин, по който отвлича, контролира и убива жертвите си, заменя секса с тях. Но последните две са само през една седмица, а сега и тази? Той се срива, Кей.

— Но колегите ти не са съгласни с теб.

— Меко казано.

— Намерил си следите от гуми, защото си търсил неочакваното, защото не си ченге.

— Разсъждавам различно от тях. Господи, не мога да повярвам, че се разхождам с тези ботуши — изсумтява той и се навежда да оправи чорапите си отново.

— Разсъждаваш различно от ченгетата и колегите си. Но можеш да разсъждаваш точно като убиеца.

— Някой трябва да го прави — отговаря той и продължава напред. — Някой наистина трябва да го прави.

— Звучиш абсолютно сигурен.

— Такъв съм.

— Той върши ли нещо, което ти приемаш, че няма да направи?

— Вече не.

— Знаеш как ще постъпи. Като с ментоловия мехлем.

— Това е хипотеза. На другите местопрестъпления не сме намирали „Викс“, но мога да си представя защо го използва и знам откъде му е дошла идеята.

Бентън се движи трудно с ботушите или пък е раздразнен, задето продължавам да го разпитвам.

— Защо можеш да си го представиш?

Искам да разбера докъде е затънал в грозната тъмна дупка.

— Чела си статиите, които написах за Албърт Фиш, и преди това дисертацията ми. Болката е екстаз. Парфюм, който изгаря. Втриваш ментолов мехлем в гениталиите си, за да не изнасилиш някого. Той се гордее със самоконтрола си. Само я удушил и сготвил на гювеч със зеленчуци, но не я изнасилил и се похвалил с това на майка й. Бутовете й били най-вкусни, но не я изнасилил.

— Значи предполагаш, че убиецът е намазал гениталиите си с „Викс“?

— Позовавам се на „Цветя на злото“ на Бодлер, най-вече на парфюма, аромата на болката, за който Албърт Фиш копнеел. Болката била неговият парфюм на злото. Доставяло му сексуално удоволствие да забучва игли в слабините си и розови стъбла в пениса си. Обичал да го бият с пръчка със стърчащи от нея пирони. Защо? Защото на петгодишна възраст бил оставен в сиропиталище във Вашингтон, съблечен чисто гол и шибан с камшик пред останалите момчета, които му се подигравали и го тормозели, защото получил ерекция по време на боя. Настроил се да се наслаждава на болката. Била еротична за него.

— Вашингтон — посочвам връзката. — Смяташ ли, че Столичния убиец може да се е повлиял от един от най-страшните убийци в историята?

— Не знаем кой какво е чел от статиите, които публикувах за този невиждан досега психиатричен феномен. Той се отървавал безнаказано, извършвайки престъпления в продължение на десетилетия. През цялото време бил женен и имал шест деца. Подозират, че е изпитал удоволствие от собствената си екзекуция.

— Надявам се да си нямаме работа с подобен човек.

— Ужасно би му се искало да е толкова известен. Вероятно чете за прочути убийци и се вживява в зверствата, които са извършили — казва Бентън. — Този човек прекарва по-голямата част от времето си в извратен и жесток въображаем свят, който се корени в събития от миналото му. Настроен е да харесва и да се възбужда от неща, които повечето хора биха сметнали за отвратителни. Може да е роден така. Или пък в детството му се е случило нещо. А най-вероятно и двете.

— И си споделил с колегите си това, което току-що ми каза?

— Те смятат, че би трябвало да се оттегля. Достатъчно богат съм, за да правя каквото си искам. Това ми повтарят. Да се наслаждавам на парите, спечелени от семейството ми. Да прекарвам повече време в Аспен. Да си купя вила на Хаваите.

— Знаят за тревогата ти, че убиецът може да чете твоите статии и да заимства идеи от тях.

Не мога да си представя реакцията на колегите му, когато Бентън е споделил с тях подозрението си.

— Не започна с моите тревоги. Гранби го спомена първи, а това още повече влошава нещата — казва Бентън за моя изненада.

— Ужасно е да те обвини в подобно нещо — отговарям възмутено.

— Съвпада идеално с неговите идеи, че ФБР вече не трябва да изготвя профили на серийните убийци, както през осемдесетте и деветдесетте. Според него ние трябва да се слеем със съвместната антитерористична група. Всичко трябва да се съсредоточи върху борба с тероризма и безсмислените масови убийства, а не върху индивидуалните серийни престъпници. Аз съм старомоден и дори усложнявам проблема. Хората четат публикациите ми в интернет. Не се знае кой точно ги вижда и не би трябвало да разпространяваме провокираща информация, която може да вдъхнови имитатори.

— Той е такъв дребнав бюрократ — казвам бързо, опитвайки се да подкрепя мъжа си, докато вървим в слънчевата и ветровита утрин. — Мрази начина, по който се обличаш. Ненавижда колата и къщата ти, а и никак не си пада по мен. Дразни го фактът, че се занимаваш с профилиране и си авторитет в тази област, а той не е прочут с нищо. Гранби никога няма да бъде познат с нищо друго, освен че хора като нас имат лошо мнение за него.

— Евентуално ще ме принуди да напусна, а Марино никак не ми помогна, когато уведоми службата, че се включвам в разследване, за което ФБР не знае нищо. Разбира се, не съм говорил с Гранби, тъй като бях зает.

— Какво е казал Марино? — питам раздразнено.

— Предлага да намерим време за събрание по случая.

— По дяволите! Това е адски тъпо. Пак е решил да се изфука, а когато го прави, въобще не мисли. И има нужда да се заяжда с теб. Особено сега, защото не се чувства особено уверен.

— Няма значение защо. Но ми се иска да не го беше правил.

— И преди са те карали да се пенсионираш. Но винаги си променят решението, разумните хора осъзнават колко си ценен.

— Този случай обаче може да ме довърши — признава Бентън и пъхва мобилния в джоба на панталона си. — Особено ако повярват, че съм помогнал на някого да се усъвършенства като убиец.

— Това е абсурдно. А и той може да не е чел публикациите ти.

— Написаното от мен може да му е дало идеи, но не го е подтикнало да убива. Гранби променя начина, по който хората ме възприемат, а аз не мога да го спра.

— Това, което описваш, е зловещо — казвам прямо. — Тревожа се за теб и психическото ти състояние.

Бентън нежно ме хваща за лакътя, за да ме преведе покрай гъстата кал. Докосва кръста ми, както прави винаги, когато иска да ми покаже, че е до мен. После пристъпва напред внимателно и вече не е близо до мен. Усещам разстоянието между нас, хладна празнина. Чувствам се неспокойна и разтревожена. Нищо не ми се струва безопасно и откривам, че се оглеждам наоколо и се чудя дали ни наблюдават или следят.

— Кажи ми как се справяш, Кей — подмята Бентън, като ме поглежда набързо.

— Добре съм. Ами ти? Освен че не ядеш и спиш достатъчно. Кой кого преследва?

— Вероятно не си толкова добре. Всъщност знам, че не си. Когато вярваме, че това, което сме усъвършенствали, вече не е предвидимо, не сме добре. Светът внезапно се превръща в адски страшно място. И загубва чара си.

— Чар — повтарям иронично. — Светът изгуби чара си още когато се сблъсках със смъртта за първи път. Запознанството ни беше злощастно. Бях едва на дванайсет години и оттогава сме заедно.

— А сега се натъкна на нещо, което не можеш да анализираш. Независимо колко упорито се опитваш да го разглобиш на съставните му части, просто не можеш да го схванеш.

Бентън не говори за Вашингтон или Кеймбридж, а за Кънектикът. Не отговарям веднага. Спирам да си облека палтото, защото вятърът внезапно се усилва. Пъхвам ръце в джобовете си, а те са натъпкани с мръсни ръкавици. Оглеждам се за кошче за боклук, но не виждам такова.

— Да бъдем справедливи — светът винаги е бил страшно място с много малко чар — казвам небрежно, като се опитвам да пропъдя зловещите мисли така, както пропъдих грипа и смъртта на баща ми, когато бях малка, както пропъдих толкова много неща, откак познавам Бентън.

— Черпила си вода от кладенец, за който не си знаела, че е бездънен, и сега тъкмо откриваш безкрайната дълбочина на безчовечността — отвръща той. — Безсмислена кланица, която не можеш да спреш, тъй като вече е приключила, когато стигаш до нея. Зверски убийства в мол, църква, училище. А аз не мога да изготвя профил на човека, който ще извърши следващото подобно убийство, на откачения извратеняк, който ще нападне неочаквано. Гранби е прав поне за това.

— Не го хвали за нищо.

— Мога само да предвидя последиците, защото подобен човек го извършва само веднъж. После умира, а ние търсим следващия.

— Колко следващи?

Гневът ми нараства отново. Усещам горещия му дъх по тила си, но не искам да го прогоня.

— Все по-често ще се случва — отговаря Бентън. — Общият знаменател е първичното, независимо колко е извратено. Убийство, изнасилване, мъчения, канибализъм, дори публичните екзекуции на римляните, предназначени да забавляват тълпите в Колизеума. Но досега в историята няма нищо подобно. Извършването на масово убийство, сякаш е видеоигра. Убиване на деца, бебета, изпразване на пълнители в тълпа от непознати, изпълнение на кошмарен спектакъл, за да станеш известен. Не, не си добре, Кей. Никой от нас не е.

— Много хора от спешните служби ще напуснат — казвам, като забивам поглед в краката си. — Беше прекалено зловещо дори за опитните санитари и ченгета, с които се запознах. Онези, които бяха пристигнали на мястото първи, ходеха като зомбита. Вършеха всичко необходимо, но очите им бяха оцъклени. Стори ми се, че в душите им бе угаснала някаква светлина.

— Ти няма да напуснеш.

— Аз не бях от първите, Бентън — отговарям, като заобикалям огъната арматура, забита сред камъните.

— Но си видяла същото като тях.

Прегръщам го и усещам стегнатото му тяло, когато облягам глава на рамото му и вдишвам финото ухание на кожата, одеколона и вълненото му сако.

— Прехвърляш страховете си към мен — казва той. — Аз не излизам от границите, но се боиш, че ти излизаш. Проектираш страховете си за себе си върху мен. Така се случва, когато нещо наистина ти вземе акъла. Независимо какво виждаме, никога не сме готови за следващия невъобразим ужас.

— Е, това звучи адски мрачно. Ами всичко, на което с теб сме се посветили? А светът е по-лош от когато и да било преди. Понякога се чудя защо въобще си правим труда.

— Не, не се чудиш.

— Прав си — отговарям. — Не се чудя. Не знам нищо друго, а може би това е още по-лошо.

— У теб ли е малкото фенерче, което обикновено носиш? — пита ме той.

Стигаме института за проучване на мозъка, където железопътните линии минават през сградата, буквално през средата й, в тунел, дълъг около половин пресечка. Вътре е полутъмно и поне десет градуса по-студено. Вадя фенерчето и го включвам. Осветявам пътя ни. Сританите от нас камъчета тракат по железните релси и ми напомнят за звуците зад оградата на двора ни. Настъпени клечки и листа, сритано камъче, а после — бягащият млад мъж.

Връщаме се навън в ярката слънчева утрин и прибирам фенерчето в чантата си. Прекрачваме локви в чакъла и стигаме до кална отсечка. И двамата виждаме отпечатъка едновременно. Прилича на следа от бос крак.