Патриша Корнуел
Прах (12)

12.

Облечените ми в ръкавици пръсти нежно повдигат клепачите на мъртвата. Конюнктивата е изпъстрена с миниатюрни кръвоизливи. Бялото на очите й е червено.

— Смъртта не е вследствие на инцидент — отбелязвам. — Възможно е да е била задушена, макар че петехиалните кръвоизливи невинаги са свързвани с това. Не виждам следи и контузии по врата й, които да показват удушаване. Но се е случило нещо, което е причинило разкъсването на кръвоносните съдове.

— Какво, освен удушаването може да причини това? — пита Марино, като кляка до главата й, за да види за какво говоря.

— Увеличение на напрежението в гръдния кош, което причинява ефекта на Валсалва. С други думи, кръвното й налягане се е повишило до такава степен, че е довело до кръвоизливи.

— И как става това? — любопитства Марино.

— Борба, паника, вероятно докато те душат. Може пък и нещо друго да е причинило спирането на сърцето. Не съм сигурна на този етап, но вярвам, че става дума за убийство. Хайде да я натоварим във вана и ще се видим в службата.

Последните ми думи са насочени към Ръсти и Харълд.

— Оставете плата, както е нагласен по нея, и я увийте в чаршафи, които да задържат позата, в която се намира в момента.

— Как Ан ще я сканира, когато ръката й е извита по този начин?

— Не знам дали скенерът е достатъчно широк.

— Ще влезе — отговарям. — Не искам да нарушаваме ригора.

Продължавам да им обяснявам, че искам протегнатата ръка с извитата китка да бъде увита внимателно и залепена. Друг чаршаф отива върху останалата част от тялото, с изключение на главата. От врата нагоре искам да я предпазим с голяма хартиена кесия за улики. На краката и ръцете й ще сложим по-малки пликове. Жената ще влезе в скенера идеално опакована.

— Поставете дъската на чист чаршаф, за да я предпазим от калта. Искам да транспортираме трупа точно както ви описах.

Наблягам на думите си, защото начинът, по който бе разположено тялото й, представлява важна улика. А аз държа да съхраня тази улика.

Улика, която може да съществува в още три други случая, но не мога да кажа и дума на Мачадо и Марино. Напрежението в гърдите ми нараства. Не мога дори да си помисля да накисна Бентън в неприятности, задето е постъпил по най-добрия и разумен начин. Той искаше помощта ми по същата причина, която сега ме ужасява. ФБР нареди пълно информационно затъмнение по убийствата във Вашингтон и е възможно убиецът вече да не се намира там. Може да убива на друго място, а полицейските участъци няма да разпознаят модела. Може да е тук, в Кеймбридж, откъдето беше една от ранните му жертви, Клара Хъмбри. Бентън все още не знае нищо за това, но трябва да намеря начин да му съобщя.

— Тя заминава директно към големия рентген — продължавам да обяснявам какво искам да се свърши. — Ще се уверя, че Ан я чака. Направихме всички възможни снимки на местопрестъплението, нали?

Мачадо ме уверява, че ги е направил, и се заглежда през полето към Анди Хънтър, който се е присъединил към останалите ченгета на тротоара пред оградата, където тълпата нараства. Барбара Феърбанкс е пред Симънс Хол и интервюира всички, които се съгласяват да говорят с нея. Усещам нещо, което не мога да чуя.

Просветляващо петно на хоризонта е първият сигнал за настъпващото утро. Моля Мачадо да ми изпрати снимките по имейла колкото се може по-бързо. Чувам звука, който бях усетила. Обръщаме се рязко към реката и вдигаме глави нагоре едновременно. Бръмченето се усилва. Хеликоптер лети ниско над река Чарлс и се приближава бързо към нас.

— Надявам се да не е поредният шибан телевизионен екип — казва Марино.

— Не мисля така — възразявам, като поглеждам към небето. — Машината е прекалено голяма.

— Военните или бреговата охрана — предлага Мачадо.

— Не са те.

Разпознавам оглушителния вой на турбодвигателите и рязкото тракане на перките, които се въртят почти със скоростта на светлината.

— Да я покрием, докато хеликоптерът изчезне — обажда се Харълд. — Не можем да държим чаршафа нагоре при този проклет вятър.

— Няма проблеми.

Махвам им да останат на място и да поддържат бариерата, която закрива трупа от телевизионния екип и зяпачите. После изкрещявам високо:

— Задръжте положението засега. Всичко е наред.

Хеликоптерът се появява в оглушителна буря от блестящи светлини над общежитията и се понася над полето. Лети точно над нас, на около триста метра, достатъчно високо да ни спести вихрушката. Луси знае как да действа на местопрестъпления и задържа машината нависоко. Мощните й прожектори осветяват червената кал и покрития труп.

Заслоняваме очи едновременно и се завъртаме, следвайки с погледи застрашителния ЕС 145, който кръжи над полето. Той се спуска по-ниско и по-бавно. Луси разучава терена за препятствия като антени или жици. Различавам шлема й на пилотското място. Не виждам кой седи до нея, но знам. Не съм сигурна защо, но изпитвам страхотно облекчение.

— Останете тук! — виквам на Ръсти и Харълд над оглушителния трясък. — Не мърдайте!

Тръгвам бързо през калта и прогизналата трева към празния паркинг. Хеликоптерът увисва във въздуха, после се приземява леко. Луси не спира двигателите. Не възнамерява да остане дълго.

 

 

Лявата предна врата се отваря и Бентън скача на земята. Палтото му се развява от страховития вятър, когато той отваря задната врата и се протяга към багажа си. Племенницата ми, скрита под шлема си, се завърта към мен и кима. Вдигам ръка и й махам. Не съм сигурна каква е причината за това, което Луси току-що направи, но съм й адски благодарна. Това си е направо чудо, нещо, за което бих се молила на Господ, ако въобще си падах по молитвите.

Бентън се втурва по асфалта към мен. Взимам една от чантите му, а той ме прегръща през кръста и нежно погалва главата ми с брадичката си. Хеликоптерът се издига стръмно нагоре и изфучава към реката. Наблюдаваме го как набира скорост над сградите и дърветата и се отправя към Бостън.

— Благодаря на Бога, че си тук, но не разбирам — казвам на Бентън, когато шумът от хеликоптера заглъхва.

— Трябваше да е изненадата за рождения ми ден.

— Някак си не вярвам, че това е единствената причина.

— Не е и не планирах да се върна толкова рано.

— Мислех, че ще отсъстваш до събота.

— Имах предвид толкова рано днес — отвръща той, като ме целува и насочва вниманието си към местопрестъплението в калта, където Ръсти и Харълд продължават да държат нагоре найлоновия чаршаф. — Подарък за самия мен, изненада за теб, а и имах нужда да се разкарам от Вашингтон.

— Луси е получила съобщението ми — казвам замислено.

— Да.

Бентън оглежда мократа трева и червената кал, после се вторачва в покрития с бяло труп.

— Но тя е знаела около полунощ, че Гейл Шиптън е изчезнала. Търсачките й са намерили информацията в сайта на Канал 5.

Бентън ми обяснява, че Луси отлетяла за Вашингтон вчера. Кацнала на „Дълес“ късно следобед. Планът бил да вечеря с Бентън и двамата да отлетят към къщи днес. Щяла да го достави до дома ни, за да ме изненада, тъй като смятала, че още се лекувам от грипа. Но после, когато научила за изчезването на Гейл, решила, че трябва да потеглят незабавно.

— Първото, което ми каза, е, че нещо се е случило с нея и вероятно е мъртва — обяснява ми Бентън. — Твой ли е белият плат, в който е увита?

— Така е намерена.

Той се вторачва безмълвно в местопрестъплението и знам, че сравнява данните и обмисля подробностите.

— Първата жертва беше от Кеймбридж. Клара Хъмбри — казвам, за да го уведомя какво ме притеснява. — Платът е необичаен и начинът, по който е увит около трупа, изглежда същият като в случая на Клара Хъмбри и последните два. Подпъхнат под мишниците като хавлия за баня.

Продължавам и обяснявам, че предварителният преглед на тялото не е показал следи, че Гейл се е борила или е правила опит да се защити. После му описвам начина, по който е разположена, и флуоресцентното вещество по нея и плата. Разказвам му как ластичният плат напомня за ликра, после му съобщавам, че изцапаните с урина бикини са прекалено големи.

Бентън ме слуша внимателно. Събира информацията и я сортира. Разбира думите ми идеално, но ще внимава да не прибързва с изводите.

— Знаеш ли какъв вид са бикините? — пита ме той.

— Марката?

— Да.

— Скъпи — отговарям. — Първокласен памук, прасковен цвят, швейцарски дизайнер.

Отначало Бентън не отговаря, но по лицето му личи, че думите ми означават нещо за него.

— Третата жертва във Вашингтон — казва той след малко. — Джулиен Гуле харесвала скъпо швейцарско бельо, марка на име „Ханро“.

— Точно така. А от докладите за нея си спомням, че е била около метър и седемдесет и е тежала шейсет килограма, което може да е размер „М“.

— Възможно е бикините да са нейните. Убиецът има нещо общо с Кеймбридж и вярвам, че е следил Клара, докато е живяла тук, а след това я е последвал във Вашингтон — споделя Бентън. — Тя е била мишена, а последните две са били просто чудесна възможност. А сега и това? Ако става дума за същия престъпник, това са три убийства за един месец. Той се чувства удобно тук, в този район на Кеймбридж, но е вън от контрол и затова скъсява интервала. Трябва да се огледам наоколо, но няма да предлагам нищо, докато не съм сигурен.

Бентън няма да предаде информацията на Мачадо, Марино или който и да било друг полицай, работещ по случая. Няма да им съобщи, че търсят сериен убиец, докато не се стопят и последните му съмнения.

— Ще имаме сериозен проблем, ако убиецът е същият. Бюрото ще го отрече — казва той и ме зашеметява с думите си. — Ще ми се наложи да прекарам известно време тук.

Няма да ми обясни нищо повече в момента. Копнее да се задейства.

— Предполагам, че нямаш чифт ботуши в чантата — казвам, като поглеждам обувките му от елегантна кафява кожа с катарами. — Разбира се, че нямаш. Ама че тъп въпрос.

Всъщност Бентън въобще не притежава гумени ботуши. Дори когато работи в градината, той изглежда елегантен и спретнат. Просто не може по друг начин. Един от онези високи и слаби мъже с издялани лица, той има вид на богат и образован дори сред калта на местопрестъплението.

— Самоличността й потвърдена ли е? — пита той.

Хубавото му лице се завърта към мен. Гъстата му посребряла коса е разрошена от вятъра.

— Официално, не — отговарям и го повеждам към уличката, за да остави багажа си до джипа на Марино. — Но почти няма съмнение. Работим с идеята, че това е младата жена, изчезнала снощи, Гейл Шиптън.

— Луси казва, че приличала на нея. Разбира се, намирахме се доста далеч, но тя увеличи кадъра — съобщава ми Бентън, като закопчава дългото си кашмирено палто с едната си ръка. — Улови всичко на филм — разположението на тялото, начина, по който е увито, а това е особено важно. Ще имаш снимка отвисоко, ако искаш. Осъзнавам, че трябва да ти обясня безброй неща, но няма да го правим тук. Не можем.

— Кажи ми поне защо не можем.

— Марино е взел телефона на Гейл Шиптън от бара и очевидно все още е у него.

— Не разбирам откъде би могъл да зна… — започвам, когато се приближаваме до джипа и Куинси започва да скимти.

— Не сега, Кей — спокойно ме прекъсва Бентън. — Не можем да говорим за това пред Марино. Имам предвид факта, че Марино е намерил телефона, а Луси знае за това. Тя буквално го е видяла да го прави, защото наблюдавала телефона отдалеч, откак научила за изчезването на Гейл. От полунощ Луси знаела, че телефонът на Гейл е все още в бар „Сай“, в задната уличка, където го е използвала за последен път.

— Луси е работила с нея — казвам, вече напълно сигурна. — Калъфът на телефона е военен, също като моя и онзи на Луси.

— Това е проблем.

Бентън има предвид, че Луси е проблем или ще се превърне в такъв. Ако смартфонът на Гейл Шиптън представлява интерес за племенницата ми, значи е свързан с някакъв проект, по който тя работи. И Луси ще се намеси в полицейското разследване. Може би вече го е направила.

— Наясно си с избора на времето, нали? Гейл Шиптън е трябвало да се яви в съда след по-малко от две седмици.

Не се съмнявам, че Бентън знае и това, и тревогите ми се завръщат.

— В какво се е забъркала Луси този път?

— Трябва да поговорим за много неща, Кей — казва Бентън, като погалва тила ми, но аз не се успокоявам.

— Тя замесена ли е в делото? — питам настойчиво, тъй като трябва да знам поне това. — Замесена ли е в сто милиона доларовата война на Гейл Шиптън с „Дабъл Ес“, фирма за управление на финанси, чийто главен офис се намира много близо до дома й в Конкорд?

Спираме до задницата на джипа на Марино и оставяме багажа на Бентън. Куинси вие още по-силно, а след миг започва да лае.

— Луси е свидетелка — отговаря ми Бентън. — Адвокатът на защитата я призовал миналото лято.

— И не ни е казала?

Чудя се дали Карин Хегъл искаше да говори с мен точно за това.

— Мисля, вече знаеш добре, че Луси се справя с проблемите по свой собствен начин.

— Това, с което се е справила по свой собствен начин, сега включва и убийство. А пък то може да е свързано с онези, по които ти работиш. Може датата на делото да е само съвпадение, но ужасно ме притеснява. Знам, че адвокатката на момичето, Карин Хегъл, се тревожи достатъчно за собствената си безопасност, за да не живее в дома си в момента. Според нея хората от „Дабъл Ес“ са опасни. А и ми намекна, че може да са свързани с доста високопоставени личности.

— Разположението на труповете и наличието на плата не са били съобщени публично — казва Бентън. — Поне доколкото знам.

— Значи надали говорим за имитатор.

— Вероятно не е истинската причина Гранби да прикрива всичко по случаите, но в този миг идеята му ми харесва.

Пиша съобщение на Харълд да дойде да отключи вана.

— Калта ще ти свали обувките от краката. Надявам се да имаме допълнителен чифт гумени ботуши, които да обуеш. Няма нищо — гукам нежно и правя всичко възможно да успокоя Куинси, като потупвам задното стъкло на джипа на Марино. — Всичко е наред — уверявам го.

Бентън се вторачва в палето на Марино, което лае и рие с лапи, нещастно в клетката си.

— Горкото куче — казва той.