Фабиан Ленк
Тайнствени надписи в Помпей (4)

Палежът

Леон застана до Ким.

— Ние сме страхотни работяги! — заяви той.

Младата жена се засмя.

— Добре, ще се застъпя за вас пред Тит. Между другото, името ми е Сабина. А вие кои сте?

Този път Леон се зае да представи приятелите и себе си. Послужи си с историята, която използваше и Юлиан. Загубили родителите си при нападение на разбойници, напуснали родното си място и дошли в Помпей с надежда да намерят работа и подслон.

— Тъжно, наистина — каза Сабина с горчивина, — времената са трудни. Загубих мъжа си преди две години, беше само на двайсет и една. Работеше като бояджия, но падна от едно скеле… Сега съм принудена сама да се справям, работя като фула^[1], пера дрехи, освен това разнасям доставките, които Тит ми възлага, защото, за разлика от много други, мога да чета и пиша и затова не е толкова лесно някой да ми зашлеви плесница.

— Кой е Тит? — попита Леон и в гласа му се долавяше любопитство.

— Един от най-богатите хора в Помпей. Натрупа състояние от търговия с платове — обясни Сабина. — Има и много работници, трябва да са около стотина, може би ще има нужда и от такива като вас. Къщата, складът и пералнята му са наблизо и веднага ще го попитам.

— Ами Маритим? — продължи да задава въпроси Леон.

Сабина направи гримаса.

— По-богат е дори от Тит и, което не е за подценяване, разполага с повече власт. Той е един от двамата ни дуумвири^[2] и е сред най-важните хора в Помпей.

Продължиха мълчаливо напред. Междувременно минаха покрай един магазин, в който се предлагаха всевъзможни скъпи неща — арабски подправки, стриди от Лондиний^[3], папирус от Нил, папагали от Индия и ароматни масла от Лугдун^[4].

Продължиха по малката уличка Вико дел Лупанаре и най-после стигнаха до една внушителна сграда на Виа дела Фортуна^[5].

— Стигнахме! — уведоми ги Сабина.

Откъм улицата имаше дълъг тезгях, разделен на три части. В първата част се приемаха мръсните дрехи, във втората клиентите получаваха изпраните си дрехи, а в третата част се продаваха платове. Непрестанно хора влизаха и излизаха и работещите зад тезгяха не можеха да вдигнат глава.

Сабина преведе приятелите през широка порта, през която спокойно можеше да мине голяма каруца. Озоваха се във вътрешен двор без всякаква украса. Имаше множество корита, от които се носеше остра миризма, а цяла армия перачи перяха дрехи и след това ги простираха. После влязоха в още един двор, където току-що бяха разтоварили две каруци. Леон се опита да се ориентира. Царството на Тит изглеждаше огромно.

— О, ето го и Тит — прошепна Сабина и посочи към висок сух мъж.

Тит имаше огромни торбички под очите, издадена напред брадичка, провиснали бузи и бе зле избръснат. Имаше недоспал и кисел вид. Погледът му се впери в зеления плат, който Сабина носеше под мишница.

— Салве^[6], защо пак ми носиш стоката, вместо да ми донесеш сестерциите^[7], в името на Меркурий^[8]? — подвикна грубо Тит.

— Защото цветът не е този — спокойно отговори Сабина.

Търговецът я изгледа сърдито.

— Как е станало? Маритим не е случаен клиент!

Сабина обясни, че са й дали неправилната стока, после разказа за пререканието си с роба.

Тит се хвана за главата.

— Какво? Вдигнала си ръка на роба на Маритим, така ли?

— Да — отвърна Сабина, а на Леон му се стори, че долавя гордост в гласа й.

— Веднага занеси на Маритим стоката, която иска, и ако това се повтори, ще те изгоня.

— Нямам вина за случилото се — не се предаде Сабина.

Търговецът бе ядосан.

— Защо си довела тук тези деца и тая котка?

— Те са много трудолюбиви и си търсят работа. Гарантирам за тях.

Тит потърка четинестата си брада и се замисли за момент.

— Е, добре… Да видим как ще се справите. Мога да ви наема като общи работници — ще разтоварвате стоката и ще я носите в склада. Ще спите до обора, една от стаичките в момента е свободна — тази до стаята на Сабина. А ако работите добре, ще получавате и храна, а може би и по някой сестерции, с който да си плащате наема.

„Колко великодушно!“, помисли Леон.

— А сега тичайте със синия плат при Маритим! — заповяда им Тит.

След като изпълниха поръчката, Сабина ги разведе из владенията на Тит. Леон научи, че той се занимава не само с пране на дрехи и продажба на платове, но и произвежда платове. Момчето видя работници, които потапяха дрехите в бурета с боя, откъдето се носеше ужасна воня. Тепавичари доставяха обработени платове. Във въздуха се носеше смрад и отекваха крясъците на Тит, пръхтенето на конете и мученето на воловете, теглещи впряговете.

Сабина показа на приятелите каква ще е работата им и те започнаха да разтоварват топовете плат и да ги мъкнат в склада. Единствено Кия не трябваше да прави нищо, освен да ги наблюдава.

Работата бе много тежка, не беше минал и час и Леон усети как ръцете и раменете го болят. Нямаше търпение да направят почивка. Ким и Юлиан също изглеждаха изтощени.

Тит обаче изобщо не възнамеряваше да им позволи да почиват. Успяваше да бъде навсякъде и нищо не му убягваше от погледа, така че приятелите продължиха да се бъхтят, докато се смрачи.

— Сега вече можете да си отдъхнете — каза им най-после Сабина. — Видях как Тит тръгна за една вечеря, на която е поканен, и най-после ще ни остави на мира.

Останали напълно без дъх, тримата се затътриха след Сабина към стаичката, в която щяха да пренощуват. Единствено Кия бе бодра и радостно подскачаше в краката на Леон.

— Не е нещо особено! — предупреди Сабина.

Минаха край обора и прекосиха кръгло площадче, на което имаше дървена барака, пълна със сено. Най-после стигнаха до грозна двуетажна сграда. В настъпващия сумрак Леон успя да види, че вътре има много малки стаички, в които са настанени работниците. В приземния етаж имаше нещо като обща кухня с огнище. Един мъж с мрачно лице бъркаше нещо в огромен котел.

— Дай и на тях — помоли Сабина, взе си чиния и сложи по една в ръцете на тримата приятели.

Мъжът мълчаливо им сипа някаква зеленикава каша, но Леон предпочете да преглътне въпроса от какво точно е направена. Полагаше им се и по парче хляб.

Малко по-късно Сабина им показа мястото, където ще спят: някаква дупка, не по-голяма от десетина квадратни метра, в която имаше три рогозки, стомна и ниска, кръгла масичка. Но пък имаше малко прозорче с изглед към вътрешния двор, от което подухваше прохладен ветрец.

Леон погледна с отвращение към двора с бараката и обора. Май не се бяха устройвали по-зле… Но пък бяха в Помпей. А утре може би ще имат шанс да разгледат града, а защо не и Стабианските терми.

— Като пребита съм! — рече Ким и се просна на едната рогозка.

— Лека нощ — едва избъбри Юлиан, прозя се и се строполи върху другата рогозка.

Леон също се тръшна до тях, отпусна се по гръб, но усещаше тялото си тежко като олово и нямаше местенце, което да не го боли. Затвори очи и заспа непробудно.

Само Кия остана будна. Тя скочи на перваза на прозореца, огледа се любопитно наоколо и с грациозна стъпка тръгна по корниза. Стигна до обора, където се надяваше да хване някоя заблудена мишка…

Луната се издигна в обсипаното със звезди небе и градът притихна и се успокои. Дори от многобройните кръчми не се чуваше врява.

Една умна котка обаче стоеше на пост. Кия се измъкна от обора след успешния си лов и се сви на кравай върху една стена, отделяща вътрешния двор от улицата. Ушите й бяха наострени, а очите — широко отворени. В уличката, на няколко метра от нея, се промъкна котарак — як, неприятен и доста рошав, който вероятно бе побеждавал в много битки. Забеляза непознатата котка и присви жълтите си очи, които заприличаха на цепки.

Кия направи гърбица и показа забележителните си нокти, но това не впечатли особено котарака. Опашката му заплющя насам-натам, той се приведе и тръгна към стената, съскайки злобно, но внезапно спря. Обърна настрани масивната си глава и се шмугна под една двуколка. Остана скрит там.

Кия не откъсваше очи от уличката. Три тъмни силуета се прокрадваха към имението, единият от тях носеше торба.

Когато фигурите приближиха до стената, върху която се бе настанила Кия, спряха и скупчиха глави, след това единият човек бръкна в торбата и извади две малки амфори. Внезапно нагоре се издигна пламък!

Котката безшумно отстъпи и се втурна към прозореца на приятелите, скочи вътре и взе да буди Леон.

— О, не — простена момчето, — до изгрев-слънце има още много време!

През прозореца обаче нахлуваше светлина… А и Кия се държеше странно и не спираше да скача около Леон, мяукаше и съскаше. В смарагдовозелените й очи се четеше паника.

Леон разбра, че нещо не е наред. Хвърли се към прозореца и ужасен се дръпна навътре.

— Пожар! — изкрещя той.

Ким и Юлиан скочиха от рогозките и се залепиха за прозореца.

Бараката бе обхваната от ярки пламъци, в конюшнята конете цвилеха уплашено.

— Пожар! — в хор изкрещяха приятелите.

В този момент първите работници изскочиха от къщата и мъже и жени се наредиха в жива верига до най-близкия кладенец. Приятелите се втурнаха долу и се включиха във веригата.

В двора бе ужасно горещо. Бараката се срина сред дъжд от искри, а горящи снопчета слама се разхвърчаха наоколо и можеха да подпалят и други постройки.

Междувременно дворът се изпълваше с все повече хора, сред тях бе и Сабина. Внезапно отнякъде дотича Тит и започна да крещи и да раздава команди.

Всички се включиха в гасенето. Някои се опитваха да задушат пламъците с одеяла, други изливаха кофи с вода в гнездата с тлееща жарава или директно в огъня. Трима мъже се втурнаха към конюшнята, развързаха конете и натириха изплашените животни далеч от опасното място.

— По-бързо, по-бързо, в името на Вулкан^[9]! — ревеше Тит.

С общи усилия хората най-после успяха да стеснят обръча на огъня, а след това и напълно да го потушат.

Тит направо не беше на себе си. Обвиняваше всички, че са причинили пожара поради непредпазливост, но никой не се признаваше за виновен. Тогава търговецът се разпореди да бъдат разчистени отломките от бараката и напусна двора бесен.

Леон, Ким и Юлиан отново се заловиха за работа.

— Какъв късмет, че Кия ме събуди — прошепна Леон на приятелите си.

— Наистина — отвърна Юлиан. — Само си представете какво щеше да стане, ако огънят беше обхванал сградата, в която са хората!

Когато Леон се наведе към една все още димяща греда, погледът му се натъкна на няколко глинени парчета. Подтикнат от необяснимо предчувствие, момчето внимателно разгледа едно от тях. Миришеше на масло за лампа. Леон се огледа — край парчетата се въргаляше и парче стар плат, който миришеше на същото масло. Той успя да открие още парчета, почернели от огъня, които, за разлика от овъгленото парче плат, не миришеха на масло…

Внезапно го обзеха подозрения. Дали някой не е помогнал на пожара да се разгори, нямаше ли в това умисъл? Дали подпалвачите не са хвърлили в двора две запалителни вещества, едното от които така и не бе унищожено от огъня?

Леон се огледа. Зад него се намираше стената… Той бързо извика приятелите си.

— Според мен в Помпей се подвизава някакъв подпалвач — прошепна той и им сподели предположенията си.

В този момент котката, която отново се бе настанила върху стената, измяука. Тя погледна към приятелите и после скочи в малката уличка.

Леон подръпна ухото си, както винаги, когато се замисли дълбоко.

— Кия май иска да ни покаже нещо — заключи той.

Излязоха на улицата и се втурнаха след котката. Кия ги очакваше пред стената, вдигнала главичка нагоре и вперила поглед в точно определено място на стената.

В сребристата лунна светлина Леон успя да види надпис, очевидно надраскан току-що, защото от някои от буквите още се стичаше боя: „С вечен позор си покрит!“

Момчето ужасено погледна към приятелите си. Какво ли означава това?