Фабиан Ленк
Тайнствени надписи в Помпей (14)

Една последна загадка

 

Над форума се разнесоха команди, които отвлякоха вниманието на приятелите. Изненадан, Юлиан се обърна. Няколко гвардейци бяха вдигнали щитове над главите си, а в центъра бе застанал владетелят, други го обградиха с щитовете си и владетелят се озова в нещо като броня. Ескортиран от войниците си, той пое към базиликата.

Маритим и вторият градоначалник заподскачаха с надути физиономии около него. По всяка вероятност се опитваха да замажат положението. Юлиан си представи какво ги очаква. Сула със сигурност щеше да ги обвини за нападението…

Междувременно тълпата започна да се разпръсва, не можеше и да се мисли за празненство, но много от хората не успяха да стигнат далеч. Всеки, който искаше да напусне форума, трябваше първо да бъде претърсен от легионерите.

— Това няма да доведе до нищо — тихо каза Юлиан на приятеля си. — Извършителят отдавна е през девет планини в десета.

Когато се озоваха пред един от легионерите, децата се опитаха да му разкажат какво са видели, но той, един ужасно изнервен млад мъж, изобщо не ги остави да кажат и дума.

— Хайде, хайде, не задържайте останалите! Изчезвайте бързо! — сърдито подвикна той.

— Е, да тръгваме тогава — измърмори Юлиан и реши, че сами ще разнищят случая. Жалко наистина, че нападателят успя да избяга. — Да се върнем в имението на Тит — предложи Юлиан. — Там на спокойствие ще обмислим какво да правим.

Скоро вече стояха в малкото дворче пред къщата, където нощуваха. И отново от Маний и Сабина нямаше и следа.

Кия, важно вдигнала опашка, се спираше ту пред един, ту пред друг, подавайки им главичката си, за да я погалят.

— Мисля, че й се играе — каза Ким.

— Ами да поиграем тогава, къде е топката? — попита Леон.

Ким я откри в един ъгъл на двора и я хвърли към котката. Леон също се включи в играта.

Само Юлиан стоеше настрана, потънал в мисли. Още едно нападение и още един неясен надпис. Дали Маний не е сред атентаторите и кой би могъл да е непознатият с дългата коса?

Юлиан наблюдаваше отстрани играта на приятелите си.

„Игра ли?“, помисли внезапно момчето. Дали пък всичко това не е някаква игра, нещо като главоблъсканица?

Внезапно му стана горещо, след това студено. Дали разплитането на случая не е във връзка с тайнствените послания върху стените?

Спешно се нуждаеше от нещо за писане.

Грабна една пръчица и започна да записва в праха имената на мъжете, жертва на нападенията.

Записваше ги в колонка едно под друго: търговецът на платове Тит, легатът Гай, гостилничарят Спурий, градоначалникът Маритим, търговецът на вино Вибий и най-накрая диктаторът Сула.

След това се опита да си припомни предупрежденията, отправени към всеки от тях. Шест имена, шест мистериозни послания и една голяма загадка.

Главата му щеше да се пръсне от обърканите мисли, които се блъскаха една в друга. Някакъв вътрешен глас му подсказваше, че е на прав път. Отново се концентрира върху заплахите.

„С вечен позор си покрит!

А с врагове не разговаряме!

Бъди презрян, че се предаде заради изгоди!

И с действията си вредиш на делото ни!

Не е ясно дали обичаш Помпей!

А твоята смърт е последна!“

Отново и отново препрочиташе посланията, докато лицето му внезапно застина.

— Аз… аз се досетих! — извика той със запъване.

Леон и Ким преустановиха играта с Кия и се приближиха към него.

— Хайде, изплюй камъчето! — настоя Ким.

— Извършителят ни е оставил съобщение! — изрече Юлиан с пламнали бузи.

— Знаем това. — Леон не бе особено впечатлен от откритието.

— Не, не, не е това, за което си мислите — отвърна Юлиан. — Вижте началните букви на всяко от предупрежденията: С, А, Б, И, Н, А! Сабина!

Очите на Леон се разшириха от изумление.

— Да не би да смяташ, че нападенията са нейно дело?

— Твърде е възможно — обади се Ким. — Нападателят имаше дълга коса. Значи е била нападателка — всъщност Сабина!

Юлиан енергично кимна.

— Точно така, освен това Сабина обича загадките. Вероятно е искала да зададе на враговете си някоя изключително трудна и изобщо не й е дошло наум, че някой може да е по петите й!

Ким го потупа по рамото.

— Успя! Свалям ти шапка!

Леон обаче все още не бе напълно убеден.

— А ако всичко това е просто съвпадение?

Юлиан поклати глава.

— Изключено е!

— Да поразпитаме Сабина в такъв случай — предложи Ким. — Къде ли е сега?

Приятелите влязоха в къщата и попитаха един роб за Сабина, но той нямаше представа къде е перачката.

Като се чудеха какво да правят, приятелите излязоха на Виа дела Фортуна. И тогава видяха, че от другия й край се задава Маний.

Юлиан застина уплашено. Беше забравил да заличи написаното в праха на двора.

Ами ако Маний е сред извършителите и види изреченията?

— Някой се опита да убие Сула — вместо поздрав рече Маний. — Не е ли пълна лудост?

— Лудост ли? Не съм толкова сигурен — отвърна Юлиан и попита без особена надежда: — Случайно да си виждал Сабина?

— Да, тя е при Спурий.

— В кръчмата ли?

Маний само сви рамене.

— Или поне току-що я видях да чисти там. Нямам представа дали е още там.

Юлиан хвърли бърз поглед към приятелите си. Повече не им бе необходимо — тримата вече търчаха натам, а Кия ги следваше по петите.

Скоро, останали без дъх, стигнаха до странноприемницата.

Юлиан с изненада установи, че вратата е заключена.

— Би трябвало да е отворено, още повече в ден като днешния, когато градът се пука по шевовете и няма начин да няма клиенти.

— И Сабина я няма — въздъхна Леон.

В този момент Кия измяука. Бе едно от онези нейни особени мяукания, на които нямаше как да не обърнат внимание.

Котката се отправи към конюшнята, където гостите на Спурий оставяха конете си, за да бъдат напоени и нахранени.

Приятелите последваха котката и минаха покрай две кобили. В задната страна на конюшнята имаше врата и котката спря точно пред нея и нетърпеливо замяука.

Юлиан разбра какво иска да им каже. Внимателно открехна вратата и погледна към вътрешния двор, където се намираше кладенецът, край който неотдавна бе намерил торбичката.

На една от пейките седяха двама души, хванати за ръце, и си говореха.

И въпреки че двамата бяха с гръб към Юлиан, за него нямаше съмнение, че са Сабина и Спурий. До Спурий бе облегнат меч.

Дали двамата не са двойка, помисли Юлиан и наостри уши.

— … нямам представа кой би могъл да бъде — точно в този момент ядосано прошепна Сабина.

— Само да пипна този предател, ще го накарам да съжалява, че се е родил! — рече гостилничарят. — Само че това едва ли ще ни помогне сега. Трябва да изчезваме!

— Да, войниците на Сула може да дойдат всеки момент — отвърна Сабина.

Юлиан не знаеше какво да мисли. По всичко изглежда, че Сабина и Спурий са съучастници и вероятно бяха сред нападателите. Никога не би го допуснал за Спурий. Още повече, че и срещу него имаше опит за покушение! Или е било само за отвличане на вниманието? Както току-що чу, те очевидно са били предадени от някого!

— Хайде, да не губим време! — Сабина се изправи, обърна се и внезапно съзря Юлиан.

Децата понечиха да избягат, но в този момент се появи мъж, въоръжен с меч — як исполин с къдрава коса. В него разпознаха мъжа, който се опита да убие Маритим! Мъжът препречи пътя им.

— Какво правите тук? — попита Сабина. В гласа й се долавяше остра нотка. — Подслушвахте ли?

Юлиан замълча, а мъжът с къдравата коса каза:

— Точно това правеха. — После се засмя. — Тези дребосъци се имат за много хитри…

Юлиан с ужас видя как Спурий посегна към меча си.

— Съжалявам за вас — каза той глухо и вдигна меча.

Приятелите отстъпиха назад.

— Почакай! — спря го Сабина. — Те са…

— … твои приятели ли? — ядосано извика Спурий. — Но те ни шпионираха!

— Не — отвърна Юлиан. Искаше да ги увлече в разговор, за да спечелят време. Може би войниците на Сула наистина щяха да се появят всеки момент. — Разгадахме загадката, загадката с началните букви на посланията. Получава се твоето име, Сабина. А и знаем колко обичаш загадките…

Сабина повдигна вежди.

— Не е зле, трябва да ви го призная. Не мислех, че някой е способен да разгадае загадката ми.

— Значи признаваш? — попита я Юлиан.

Сабина хвърли бърз поглед към Спурий.

— Е, продължавай, щом искаш, тези дребосъци няма да имат възможност да изтропат на Сула за нас — измърмори Спурий.

Сабина кимна.

— Да, ние го направихме. Но тези хора не заслужават нищо по-добро. Нападенията ни бяха насочени към онези, които се съюзиха със Сула и с тези две хиляди римляни, доведени от него в града ни — каза тя. — След като Помпей претърпя поражение и на власт дойде Сула, голяма част от старата управа на града бе отстранена. Подобна участ сполетя и родителите ми, които загубиха влиянието си и бяха изгонени. Някои помпейци обаче успяха да запазят богатствата си — Тит и Вибий, например. Други бяха издигнати на постове, за които нямаха качества — Гай и Маритим, например. Общото между тях е, че започнаха да работят за Сула и римляните. Предадоха Помпей! Само и само да се сдобият с власт и пари! А ние искаме единствено да сме свободни, в името на Юпитер! Мразим Рим, Сула и всички, които треперят пред него. Хванах се на работа при Тит, за да съм по-близо до този негодник, да го наблюдавам и да организирам по-добре нападението срещу него!

— Ами Маний, той също ли е част от групата на съзаклятниците? — попита Ким.

Сабина се засмя.

— О, Маний е напълно безобиден.

— Ти се опита да убиеш Сула, нали? И изпрати стрелата срещу него? — попита Юлиан.

— Да, бях се скрила зад платнището на портика — призна Сабина.

Юлиан кимна.

— А какво беше това нападение срещу теб, Спурий? Сигурно е било за отклоняване на вниманието…

— Вие не сте никак глупави, наистина. Жалко за вас — отвърна съдържателят. — Имате право, беше само уловка. Исках да отклоня евентуалните подозрения, защото аз бях този, който сипа отрова във водата на Гай. За съжаление, дозата се оказа недостатъчна… Освен това, точно когато сипвах отровата, се появи един от робите ми, така че я хвърлих бързо и я ритнах с крак под пейката, където след това я намери ти…

Така значи! Все пак в торбичката не е имало брашно, а отрова, помисли Юлиан.

— Стига сме дрънкали, да тръгваме! — настоя гостилничарят.

Внезапно се разнесе нервно цвилене.

Великанът с къдравата коса се хвърли към вратата на конюшнята и хвана дръжката. В този момент обаче вратата се отвори с трясък и към тях се втурна един центурион с меч в ръка.

Следваха го множество легионери.

Къдрокосият се хвърли срещу тях и зазвънтяха мечове, разнесоха се крясъци.

— Бягайте! — изрева великанът към Сабина и Спурий, които стояха като парализирани.

Двамата се втурнаха към гостилницата, докато съучастникът им се биеше с войниците.

Спасени сме, зарадва се Юлиан и дръпна приятелите си към гостилницата, за да се отдалечат от сражаващите се мъже.

Но радостта му бе преждевременна.

— Ами вие! — нахвърли се центурионът към тях, след като хората му обезоръжиха съзаклятника. — Може би и вие сте от нападателите!

— Ние ли? Нищо подобно! — извика Юлиан и се втурна към гостилницата.

Ким, Леон и Кия го последваха.

— Хванете ги! — отекна командата на центуриона.

Преднината на приятелите бе незначителна. След няколко минути легионерите щяха да ги хванат.

Нещо профуча край главата на Юлиан и се заби в дървената врата — копие! Обзето от паника, момчето дръпна мандалото на вратата и изскочи на улицата заедно с приятелите си.

— Ще се разделим и ще се срещнем отново при Порта дел Везувио! — извика той към Ким и Леон.

Тримата се втурнаха, колкото им държаха краката, към следващото кръстовище. Там Юлиан отпраши напред, Леон пое наляво, а Ким и Кия — надясно.

— Не ги оставяйте да избягат! — чу Юлиан виковете на един от легионерите. — Вие двамата, след момичето, вие двамата — след едното момче, а вие…

Не успя да чуе повече, защото заповедите потънаха сред гълчавата на улицата.

Докато тичаше, Юлиан хвърли поглед през рамо. Преднината му се увеличаваше.

Но дали Леон, Ким и Кия са извадили същия късмет?

Момчето отново се втурна напред и най-после излезе на Виа Стабиана. Затича към градската порта и отново погледна през рамо. Не се виждаха никакви войници! Успя да им се изплъзне. Пое си дъх и позабави крачка.

В този момент някой го потупа по рамото и Юлиан се вцепени от ужас.

Беше Леон.

— Изплаших ли те? — попита той през смях.

— Много смешно… Все едно, че виждам Маний. Я виж, това са Ким и Кия!

Тримата се затичаха вкупом към огромната градска порта.

— Опасявам се, че няма да имаме време да се сбогуваме с този красив град — подметна Леон.

— Да, така изглежда — съгласи се Ким. — Всеки момент ще се появят легионерите.

Юлиан въздъхна и за последен път погледна към величествения Везувий.

— Сбогом! — прошепна той тихо. После се упътиха към градската порта — нищо не ги задържа, нито камъка, нито хоросанът…

Темпус ги отведе у дома, в Зибентан.