Фабиан Ленк
Тайнствени надписи в Помпей (13)

Диктаторът и нарът

 

Всички мигновено забравиха за работата, втурнаха се на улицата и се присъединиха към тълпата, която се беше устремила към форума. Точно там трябваше да пристигне Сула.

— В никакъв случай не трябва да се разделяме! — извика Ким на Леон и Юлиан. После взе на ръце Кия, която очевидно бе изнервена от множеството наоколо. — Някой виждал ли е Маний?

— Не — отвърна й Леон.

Дали е просто случайност? Или перачът вече бе заел позиция наблизо?

— Ами Сабина?

— Нямам представа, сигурно е някъде наблизо — предположи Юлиан.

В този момент потокът от хора се устреми по Виа дела Фортуна и се насочи към форума. Вече можеше да се види задната част на Капитолия. Понесени от тълпата, приятелите минаха под една от триумфалните арки и се озоваха в северната част на форума, непосредствено до стълбите, водещи към Капитолия.

Леон се огледа — нямаше и следа от диктатора. Вместо това виждаше неизброимо множество хора наоколо.

Така няма да стане, помисли той. Трябва да си потърсим някое по-добро място. И се зае да си пробива път към средата на площада. Юлиан и Ким, която продължаваше да държи в ръце Кия, го следваха. Леон погледна встрани. Имаше статуя на мъж на кон, поставена върху малък постамент. Тримата се устремиха нататък и извадиха късмет. Върху постамента, към който водеха три стъпала, все още имаше малко свободно място.

Приятелите застанаха на постамента между бронзовите крака на коня и един търговец на плодове, на чийто врат висеше табла с нарове.

Няма как да е по-добре, зарадван помисли Леон. Оттук виждаха целия форум, където, плътно притиснати един до друг, се тълпяха хиляди жители на Помпей. Настроението бе приповдигнато. През множеството си пробиваха път многобройни търговци на сладкиши, вода, вино и украшения. Леон забеляза дори един жонгльор и двама акробати.

Приятелите трябваше много да внимават да не загубят местата си — към площада прииждаха все нови и нови хора, които се опитваха да ги избутат.

— Хайде, чупка! — извика на Ким една дебела жена с червено потно лице. — Измитай се оттук с глупавото си животно!

— Полудя ли? — разгорещи се Ким.

— Спокойно, Ким! — опита се да умиротвори обстановката Леон. Добре знаеше какво се случва, ако Ким избухне.

— Това не е никакво глупаво животно, а котка, която на всичкото отгоре е десет пъти по-умна от теб! — кресна Ким на жената.

Дебеланата се зачерви още повече.

— Какво каза? — извика тя и вдигна ръка да удари Ким.

В този момент Кия се хвърли върху нея и заби острите си нокти в ръката й.

— Олеле! — изкрещя дебеланата и ужасено се вторачи в червените резки върху ръката си.

— Това достатъчно ли е или имаш нужда от още? — усмихнато попита Ким.

Жената се обърна и се понесе надолу по стълбите.

— Отървахме се! — рече доволно Ким.

— Чуйте барабаните! — викна Леон в същия момент.

Някъде отдалеч се чуха глухи звуци на барабан, след това прозвучаха тромпети. Към форума с маршова стъпка се приближаваха строени в редици легионери, които започнаха да избутват встрани хората. Постепенно в центъра на форума се образува просека, широка около десетина метра.

— Ето го! Идва насам! Идва! — ревеше множеството.

Някои хора почти не бяха на себе си от вълнение, отбеляза мислено Леон. Сякаш нямаха търпение да видят Сула, други бяха доста резервирани, а трети — направо хладни.

В Помпей диктаторът има не само приятели, помисли Леон, и се огледа. Дали наоколо не дебне някой нападател? Но дори и да е така, как да го разпознаят сред множеството? Момчето се опита да се постави на мястото на атентатора къде щеше да заеме позиция, ако е на негово място?

На някой от покривите, мина през главата му. Погледна към храма на Аполон, към базиликата и към двуетажния портик, който бе покрит с платнище, както и преди няколко дни, заради строителните работи. Нямаше никого! Не съзря нито една подозрителна фигура, дебнеща в засада.

Внезапно се разнесоха възгласи и Леон отново погледна към южната част на форума, откъдето всеки момент трябваше да се появи диктаторът.

Великолепното шествие бавно напредваше към форума. Отляво и отдясно бяха конниците, златистите им шлемове блестяха, а червените снопчета пера върху тях се полюшваха. Най-отпред крачеха двама мъже в бели туники. Когато мъжете се приближиха, Леон видя, че единият бе Маритим, а другият сигурно бе вторият градоначалник. Зад тях пристъпваха и други мъже с важни физиономии. Следваха музикантите, а в края на шествието в стройни редици маршируваха около стотина войници, предвождани от офицер. Най-накрая вървяха двайсет и четирима мъже, всеки нарамил сноп пръчки с вмъкната в него брадва и завързан с червен шнур.

— Какво е това, което носят? Юлиан, имаш ли представа? — попита Леон.

— Това са фасции. Някога фасцият символизирал царската власт, превърнал се в символ на властта на магистратите, когато Рим станал република — отвърна Юлиан. — Учителят по история ни е говорил за това…

И ето го най-после и самия диктатор!

Беше се настанил във великолепна квадрига — колесница, теглена от четири бели коня и управлявана от един войник. Носеше пурпурночервена тога и изкусно бродирана туника. В дясната си ръка държеше лаврово клонче, а в лявата — жезъл от слонова кост със златен орел на върха. Зад него един роб държеше над главата му златна корона от дъбови клонки. Отдясно и отляво на квадригата яздеха личните гвардейци на диктатора.

Възгласите се усилиха, когато диктаторът се приближи на трийсетина метра от Капитолия.

Сега вече Леон можеше да види лицето на владетеля — Сула имаше масивна, издадена напред брадичка и голям нос. Очите му бяха скрити под гъсти вежди, а челото му бе покрито с бръчки, сякаш размишляваше непрекъснато. Той не се усмихваше, въпреки приветствията в негова чест.

Маритим вдигна ръце и тутакси се възцари напрегната тишина. Градоначалникът се покашля, след това раболепно поздрави високия гост. Нарече го богоподобен мъж и владетел, допринесъл много за процъфтяването на Рим.

— Радвам се, че си тук, повелителю наш! — извика Маритим в очакване да получи одобрението на тълпата. — Целият град се радва заедно с мен. Обявявам за открити тридневните празненства в твоя чест, благородни Сула! Ще те забавляват най-отбраните ни гладиатори и актьори! Бъди наш гост в града, който е твой!

Проклет подмазвач, помисли Леон.

В този момент вторият градоначалник даде знак и към небето се устремиха хиляди птици, затворени досега в кафези. Народът ръкопляскаше и скандираше името на Сула.

Леон бе впечатлен от спектакъла. Когато сложи ръка пред очите си, за да проследи полета на птиците, забеляза някакво движение върху срещуположния портик. Дали там не се крие някой? Леон втренчи поглед и дъхът му спря. Зад едно от платнищата прозираше сянка на човек, стиснал лък в ръце!

В този момент между платнищата се отвори процеп и на слънцето блесна металният връх на стрела.

Атентаторът се цели в диктатора, осъзна момчето.

— Внимавайте! — извика Леон, но гласът му потъна сред възгласите. Никой не го чу, освен Ким и Леон.

— Какво има?

Леон мълчаливо посочи към портика.

— О, не! — изтръгна се от устата на Юлиан.

Атентаторът опъна лъка и Леон си даде сметка, че разполагат с няколко секунди. Той грабна един нар от таблата на застаналия до тях продавач и го запрати към Сула. Не успя да уцели диктатора, но уцели златната му корона от дъбови клонки.

Леон чу как робът извика. В следващия момент се случиха едновременно две неща: Сула се хвърли инстинктивно напред и секунда по-късно една стрела изсвистя към мястото, където допреди миг бе стоял. Тя се заби в щита на един от гвардейците и остана да стърчи там.

Сред тълпата се понесе вик. Гвардейците бързо се наредиха около Сула и образуваха с телата си защитна стена. Множеството се люшна, обзето от паника.

Леон отново погледна към портика, сянката зад платнището хукна на юг.

— Трябва да пипнем този тип! — извика Леон и тримата започнаха да си пробиват път през тълпата.

Но се придвижваха твърде бавно. Когато най-после стигнаха до портика, видяха как някой скочи от първия етаж. В този момент кърпата, която фигурата бе омотала около главата си, се смъкна и Леон видя дълга коса. Не можеше да повярва на очите си! След това атентаторът изчезна от погледа им.

— Ама че работа, този тип избяга — ядоса се Леон. — Видяхте ли дългата коса? По всяка вероятност е от племената на келтите или германите. Те носят дълги коси… и нямат добро отношение към римските владетели като цяло.

— А може би стрелецът е жена? — подхвърли Ким.

Леон трепна:

— Жена ли?

— Защо не? Да не би да смяташ, че една жена не може да си служи с лък и стрела? — предизвикателно попита Ким.

— Не се карайте! — извика Юлиан. — По-добре вижте това.

И той посочи стената, където пишеше: „А твоята смърт е последна!“