Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (8)

VIII. Рейна

— Прекалено много са. — Рейна с горчивина се замисли колко ли пъти в кариерата си на героиня е изричала това.

Трябваше да си направи надпис и да си го носи за всеки случай. След като умреше, думите щяха да бъдат изписани върху надгробния й камък.

„Бяха прекалено много.“

Хрътките стояха от двете й страни и ръмжаха към пръстените черупки. Рейна преброи поне двайсет, които приближаваха от всички посоки.

Тренер Хедж продължи да говори с женския глас:

— Мъртвите винаги са повече от живите. Тези духове са чакали много векове, неспособни да излеят гнева си. Сега им дадох нови тела от земята.

Един от земните духове пристъпи напред. Движеше се бавно, но стъпваше толкова тежко, че древните плочи под краката му се напукаха.

— Нико? — попита уплашено Рейна.

— Нямам никакъв контрол върху тях — отвърна той, докато трескаво разплиташе ремъците. — Сигурно е заради пръстените черупки. Трябват ми няколко секунди, за да направя скока през сенките. Иначе може да се озовем в някой друг вулкан.

Рейна прокле. Нямаше начин да удържи толкова много сама, докато Нико се подготвяше за бягството, особено предвид факта, че не можеше да разчита на тренер Хедж.

— Използвай скиптъра — каза тя, — призови ми зомбита.

— Това няма да помогне — отговори тренер Хедж. — Отстъпи, преторе. Нека духовете на Помпей унищожат гръцката статуя. Ако си истинско дете на Рим, не ще се възпротивиш.

Земните духове пристъпиха напред. Те съскаха през процепите, които им служеха за усти, подобно на някой, който духа в празни бутилки от безалкохолни напитки. Един от тях стъпи на ракетата със залепен от тренера нож и я счупи на парчета.

Нико измъкна скиптъра на Диоклециан от колана си.

— Рейна, ами ако мъртвите римляни, които призова, се присъединят към тях?

— Няма. Аз съм преторът. Доведи ми легионери и те ще ме послушат.

— Ще погинеш — рече сатирът, — никога не ще…

Рейна го цапардоса по главата с дръжката на ножа си и сатирът рухна.

— Съжалявам, тренер — промърмори тя, — но ми писна. Нико, зомбита! И след това се съсредоточи върху това да ни разкараш от тук.

Нико вдигна скиптъра си и земята потрепера.

Точното тогава земните духове нападнаха. Аурум скочи към най-близкия и буквално му откъсна главата с металните си челюсти. Духът падна назад и се пръсна.

Аргентум нямаше този късмет. Той скочи към най-близкия до него, но онзи вдигна тежката си ръка и го удари през муцуната. Хрътката се олюля и полетя назад. Главата се изкриви под ъгъл надясно. Едното от рубинените очи липсваше.

Гневът задуши Рейна. Вече бе изгубила своя пегас. Нямаше да позволи да убият и кучетата й. Разсече духа през гърдите с ножа си, след което измъкна своя гладиус. Не бе много римско да се биеш с две оръжия едновременно, но Рейна бе израснала сред пирати. Знаеше не един и два трика.

Земните черупки се разпадаха лесно, но удряха силно с тежките си юмруци. Рейна не разбираше откъде е сигурна, но знаеше, че не може да си позволи да поеме дори един удар. За разлика от Аргентум, тя нямаше да оцелее, ако изкривеха главата й под ъгъл.

— Нико! — стрелна се тя между два земни духа, като така ги накара да разбият главите си една в друга. — Време е!

Земята се разцепи в центъра на двора. Десетки скелети в брони се появиха на повърхността. Щитовете им приличаха на гигантски ръждясали монети. По остриетата им имаше повече ръжда, отколкото метал. Рейна обаче никога не се бе радвала повече в живота си на подкрепления.

— Легионе! — извика тя — Ad aciem!

Зомбитата отвърнаха, като избутаха земните духове, за да оформят боен ред. Някои паднаха, разбити от каменните юмруци. Други обаче образуваха редици и вдигнаха щитове.

Нико изруга зад гърба й.

Рейна погледна назад. Скиптърът на Диоклециан димеше от ръцете му.

— Той се бори с мен! — извика той. — Не се радва, че призовава едни римляни да се бият с други!

Рейна знаеше добре, че древните римляни са прекарали половината си история в битки помежду си, но реши, че не е моментът да го напомня.

— Просто хвани тренер Хедж и се подготви за скока! Ще ти спечеля малко…

Нико извика. Скиптърът на Диоклециан се пръсна на парчета. Момчето не изглеждаше ранено, но погледна към Рейна, очевидно в шок.

— Аз… не знам какво стана. Имаш няколко минути, докато зомбитата изчезнат.

— Легионе! — извика Рейна — Orbem formate! Gladium signe!

Зомбитата обиколиха Атина Партенос, вдигнали мечове и готови за бой. Аргентум отнесе изпадналия в несвяст Хедж до Нико, който трескаво се връзваше с ремъците. Аурум остана на пост, като се хвърляше към всеки земен дух, промъкнал се към тях.

Рейна се биеше рамо до рамо с мъртвите легионери, като им изпращаше от силата си, но знаеше, че това не е достатъчно. Земните духове падаха лесно, но нови се издигаха от земята в облаци прахоляк. Всеки път, когато каменните юмруци се спуснеха, едно зомби падаше.

В същото време Атина Партенос се извисяваше над битката — царствена, величествена и абсолютно безжизнена.

Рейна си помисли, че нямаше да е зле да им помогне. С лазерен лъч или просто с доброто старо тъпчене.

Но статуята само излъчваше злоба, насочена с еднаква сила към Рейна и нападащите духове.

„Искаш да ме отведеш до Лонг Айлънд? — сякаш казваше Атина Партенос. — Късмет с това, римска отрепко!“

И така, съдбата на Рейна се очертаваше в това да умре, защитавайки една сърдита богиня.

Тя продължи да се бие, като даваше повече и повече сила на немъртвите войни. В замяна те я бомбардираха с мъката и отчаянието си.

„Бориш се за едно нищо — шептяха мъртвите легионери в ума й. — Империята вече я няма.“

— За Рим! — извика с дрезгав глас Рейна и посече един земен дух с гладиуса си, докато в същото време намушкваше друг с кинжал в гърдите. — Дванайсети легион Фулмината!

Но зомбитата около нея падаха. Някои биваха смазани в битката, други изчезваха сами, тъй като силата на счупения скиптър се разсейваше.

Земните духове приближиха — море от уродливи лица с кухи погледи.

— Рейна, сега! — извика Нико. — Скачаме!

Тя погледна назад. Нико се бе вързал за Атина Партенос и държеше изпадналия в безсъзнание тренер Хедж в ръце, все едно той бе принцеса. Аурум и Аргентум изчезнаха. Може би бяха прекалено зле ранени, за да продължат битката.

Рейна се олюля.

Каменен юмрук я удари в ребрата и я заля адска болка. Главата й се завъртя. Опита да си поеме въздух, но това бе като да вдишваш ножове.

— Рейна! — извика Нико отново.

Атина Партенос премигна, готова да изчезне.

Един земен дух замахна към главата на Рейна. Тя съумя да се приведе, но едва не припадна от болката в ребрата си.

„Предай се — зашептяха гласовете в главата й. — Заветът на Рим е мъртъв и погребан като Помпей.“

— Не — отвърна упорито тя. — Докато съм жива, ще се боря.

Нико протегна ръка, докато потъваше в сенките. С последни сили Рейна скочи към него.