Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (6)

VI. Рейна

През по-голямата част от времето Рейна съумяваше да контролира кошмарите си.

Бе тренирала ума си така, че всичките й сънища да започват от любимото й място — градината на Бакхус на най-високия хълм в Нов Рим. Там тя се чувстваше спокойна и сигурна. Когато в съня й нахлуеха видения — както често се случваше на героите, — тя успяваше да ги овладее, като си представяше, че са отражения във фонтана на градината. Това й позволяваше да се наспи спокойно и да избегне събуждането в студена пот.

Сънят й този път започна добре. Бе застанала в градината през един топъл следобед. Беседката бе натежала от избуялите орлови нокти. От малката статуя на Бакхус в централния фонтан шуртеше вода.

Златните куполи и червените покриви на Нов Рим се бяха ширнали пред нея. На по-малко от километър на запад се издигаха укрепленията на лагер „Юпитер“. Иззад тях Малък Тибър лъкатушеше из долината по периферията на хълмовете Бъркли. Водата му блестеше на светлината от лятното слънце.

Рейна държеше в ръка чаша топъл шоколад, любимата й напитка.

Въздъхна облекчено. Струваше си да защити това място. Заради себе си, заради приятелите си, заради всички герои. Четирите й години в лагер „Юпитер“ не бяха минали лесно, но бяха най-хубавият период от живота й.

Внезапно хоризонтът потъмня. Рейна реши, че се задава буря, но после забеляза, че от хълмовете се спуска черна лавина пръст. Земята се обръщаше и подир нея не оставаше нищо.

Рейна с ужас видя как вълната от изток достига края на долината. Бог Терминус вдигна вълшебната бариера, която предпазваше лагера, ала тя забави разрушението само с миг. Пурпурна светлина светна нагоре като натрошено стъкло и разрухата продължи напред, засипа дървета и пътища, изличи Малък Тибър от картата.

Това е само едно видение — каза си Рейна. — Мога да го овладея.

Опита се да промени съня. Представи си, че разрухата е само отражение във фонтана, безобиден филм на ужасите, който не може да стигне до зрителя.

Ала кошмарът продължи.

Земята погълна Полята на Марс и унищожи всяко укрепление от военните игри. Акведуктът на града се срина като блокчета от лего. Самият лагер „Юпитер“ потъна — кулите му рухнаха, стените и казармите изчезнаха под земята. Писъците на героите се извисиха и после рязко замлъкнаха, а земята продължи напред.

Рейна изхлипа. Блестящите храмове и монументи рухнаха. Колизеят и хиподрумът бяха изличени от земята. Лавината пръст стигна границата на померия и се насочи право към града. Семействата излязоха на форума, а децата запищяха.

Сенатът избухна. Вилите и градините изчезнаха като посеви под коса. Вълната тръгна към градината на Бакхус, последния остатък от света на Рейна.

— Ти ги изостави, Рейна Рамирес-Арелано — чу се шепотът на жена от земята. — Лагерът ти ще бъде унищожен. Пътуването ви е към своя край. Ловецът ми идва за вас.

Рейна се откъсна от градинската ограда. Тя се затича към фонтана на Бакхус и стисна стените му, втренчена с отчаяние към водата. Толкова искаше кошмарът да се превърне в безобидно отражение!

ТРЯС.

Фонтанът се счупи на две, пробит от стрела с размера на гребло. Рейна погледна с ужас към гарвановите пера. Стрелата бе боядисана в червено, жълто и черно като коралова змия, а острието от стикска стомана се заби право в стомаха й.

Тя вдигна поглед, замаяна от болката. Откъм края на градината приближаваше тъмна фигура — силует на мъж, чиито очи блестяха като миниатюрни лампи и заслепяваха Рейна. Тя чу търкането на желязо в кожа, докато той изтегляше втора стрела от колчана си.

И тогава сънят й се промени.

Градината и ловецът изчезнаха, заедно със стрелата, забита в стомаха й.

Оказа се в изоставено лозе. Пред нея имаше безкрайни декари мъртво грозде, което висеше от дървените подпори, подобно на сбръчкани малки скелети. В края на полето се издигаше ферма покрита с кедрови плочки и цялата опасана с веранда. Зад нея земята се спускаше към морето.

Рейна разпозна мястото — винарската изба на Голдсмит на северния бряг на Лонг Айлънд. Разузнавачите й го бяха обезопасили като база на легиона по време на нашествието към лагера на нечистокръвните.

Бе заповядала основната част от легиона да остане в Манхатън, докато не им нареди друго. Октавиан обаче явно не се бе подчинил на заповедта й.

Целият Дванайсети легион бе разположил лагера си в северното поле. Бяха се окопали с типичната си прецизност — имаше издълбани триметрови ровове, вдигнати стени на изток по периметъра и наблюдателни кули с балисти на всеки ъгъл. Вътре палатките бяха наредени в прецизни редици от червено и бяло. Знамената и на петте кохорти се вееха на вятъра.

Гледката на легиона трябваше да окуражи Рейна. Малка сила, не повече от двеста герои, но всичките — добре обучени. Дори Юлий Цезар да станеше от гроба, щеше да признае войниците на Рейна за достойни римски чеда.

Те обаче не трябваше да са толкова близо до лагера на нечистокръвните. Дързостта на Октавиан накара Рейна да стисне юмруци. Той провокираше гърците нарочно, търсеше битката.

Сънят я пренесе на верандата на фермата, където Октавиан стоеше на позлатен стол, подозрително напомнящ на трон. Освен тогата на сенатор, значката на центурион и ножа на авгур, той имаше и нов символ на властта си — бяло покривало на главата, което показваше, че е понтифекс максимус, върховен жрец на боговете.

Рейна искаше да го удуши. От незапомнени времена нямаше герой, закичил се с тази титла. С нея Октавиан почти се издигаше до нивото на император.

Вдясно от него имаше карти и доклади, поставени на ниска маса. Вляво — мраморен олтар, обсипан с плодове и златни съкровища, несъмнено за боговете. На Рейна обаче й заприлича на олтар, вдигнат в чест на самия Октавиан.

До него бе застанал носителят на орела Джейкъб. Той се потеше в лъвската си кожа, докато държеше жезъла на Дванайсетия легион.

А Октавиан имаше аудиенция. В центъра на стълбите бе коленичило момче в дънки и смачкан суичър с качулка. Встрани, скръстил ръце, бе застанал Майк Кахейл, центурион от първата кохорта, от която бе и Октавиан. Очевидно ставащото му бе неприятно.

— Та — вдигна парче пергамент Октавиан, — виждам, че си от знатно потекло, потомък на самия Оркус.

Момчето с качулката вдигна поглед, а дъхът на Рейна застина в гърлото. Брис Лорънс. Нямаше как да сбърка нито чорлавата му кафява коса, нито счупения нос, нито жестоките зелени очи или подлата мазна усмивка.

— Да, господарю мой — отвърна Брис.

— О, не, аз не съм ничий господар — примижа доволно Октавиан. — Обикновен центурион и авгур, смирен жрец, който се е отдал на служба на боговете. Разбирам, че си бил прогонен от легиона заради проблеми с хм… дисциплината.

Рейна искаше да изкрещи, но не можеше да издаде нито звук. Октавиан знаеше прекрасно защо бяха прогонили Брис. Подобно на своя божествен предтеча Оркус, подземния бог на Възмездието, Брис бе лишен от всякакви скрупули. Малкият психопат бе минал през обучението при Лупа, но щом пристигна в лагер „Юпитер“ стана ясно, че не може да бъде част от легиона. Бе се опитал да запали една котка за удоволствие. Бе намушкал един кон и го бе пуснал подлуден да препуска из форума. Подозираха, че е саботирал бойна машина, причинявайки смъртта на собствения си центурион по време на игрите.

Ако бе успяла да докаже последното, Рейна щеше да осъди Брис на смърт. Доказателствата обаче бяха само косвени, а семейството на Брис имаше дебели връзки в Нов Рим. Затова се бе разминал само с изгнание.

— Да, понтифекс — отвърна бавно Брис, — но ако позволите, обвиненията срещу мен си останаха недоказани. Аз съм верен син на Рим.

Майк Кахейл изглеждаше, сякаш се мъчи да не повърне.

— Вярвам в силата на прошката — усмихна се Октавиан. — Ти отвърна на призива ми за помощ. Имаш необходимите документи и препоръки. Заклеваш ли се, че ще изпълняваш заповедите ми и ще служиш вярно на легиона?

— Абсолютно — отвърна Брис.

— В такъв случай ще служиш като пробацио — отвърна Октавиан, — докато не се докажеш в битка.

Той даде знак на Майк, който бръкна в джоба си, извади висяща на кожено въженце табелка за пробацио и я окачи на врата на Брис.

— Представи се в петата кохорта — нареди Октавиан. — Те имат нужда от свежа кръв и нова перспектива. Ако центурион Дакота има проблеми с това, кажи му да се обърне към мен.

— С удоволствие — усмихна се Брис, все едно са му връчили бръснач.

— О, и Брис… — С бялата мантия на главата си Октавиан приличаше на оживял мъртвец с лудешки блясък в очите, хлътнали бузи и тънки и лишени от цвят устни. — С каквито и пари и връзки в легиона да разполага семейство Лорънс, не забравяй, че моето е далеч по-влиятелно. Аз съм ти личният покровител, на теб и всички останали новобранци. Следвай заповедите ми безпрекословно и ще се издигнеш бързо. Може дори да ти намеря интересна нова работа, с която да се докажеш веднъж и завинаги. Но ако не ми се подчиниш, знай, че няма да бъда милостив като Рейна. Ясно ли е?

Усмивката на лицето на Брис угасна. Изглеждаше сякаш иска да отговори, но размисли и кимна.

— Хубаво — измърка Октавиан. — О, още нещо. Искам да се подстрижеш. Приличаш на грекуски боклук. Върви!

След като Брис излезе, Майк Кахейл поклати глава.

— Станаха две дузини.

— Но това са чудесни новини, приятелю — успокои го Октавиан. — Трябват ни още войници.

— Войници? Това са крадци, убийци и предатели!

— Това са герои — отвърна Октавиан, — които дължат позицията си на мен.

Майк се намръщи. Рейна никога не разбираше защо някои хора наричат бицепсите оръдия, но ръцете на Майк наистина бяха дебели като дулата им. Имаше широко лице, бадемова на цвят кожа, черна като оникс коса и горди тъмни очи, като старите хавайски владетели. Не бе сигурна как така този колежански спортист от Хило^[1] се бе оказал син на Венера, но никой в легиона не смееше да му се подиграва — не и след като видяха как троши камъни с голи ръце.

Рейна винаги бе харесвала Майк Кахейл. За нещастие, той бе верен до гроб на покровителя си. А негов покровител бе Октавиан.

Жрецът стана и се протегна.

— Безпокоиш се прекалено много, приятелю. Нашите обсадни машини държат грекусите на прицел. Орлите ни кръжат над тях. Не могат да мръднат, докато не настъпи моментът за атака. След единайсет дни ще бъда готов. Всичките ми изненадки ще са пристигнали. И на първи август, на Пира на Спес, ще сложим край на така наречената гръцка цивилизация.

— Но Рейна каза…

— Моля те, не отново. — Октавиан извади кинжал от колана си и го метна към масата. Острието му прониза картата на лагера на нечистокръвните. — Милата Рейна ни обърна гръб. Напусна легиона и отлетя към древните земи, което е противозаконно.

— Но Майката Земя…

— … се е развълнувала заради войната между гърци и римляни, не е ли така? Боговете са ядосани, нали? И как ще решим този проблем, Майк? Ще премахнем разделението, като унищожим гърците веднъж и завинаги. Боговете ще станат римски, както си му е редът. Щом възвърнат силите си, Гея няма да посмее и да мръдне и отново ще потъне в дълбок сън. Героите ще сме силни и обединени, както в добрите стари времена на Империята. А и първият ден на август е голям празник, това е месецът, кръстен на моя божествен предтеча Октавиан Август. Нали знаеш как той обединил римляните?

— Като взел цялата власт и се обявил за император — промърмори Майк.

— Глупости — възмути се Октавиан, — той спасил Рим, като станал пръв сред равни. Искал е мир и справедливост, не власт! Вярвай в мен, Майк. Аз ще последвам примера му. Ще спася Нов Рим, а след това ще си спомня за всички, които са ми помагали.

— Звучиш толкова уверен — размърда се неспокойно Майк. — Да не би пророческата ти дарба…

Октавиан го прекъсна, като вдигна ръка и погледна към Джейкъб, който все още стоеше зад него.

— Джейкъб, свободно. Защо не идеш да излъскаш орела или нещо подобно?

Раменете на Джейкъб увиснаха облекчено.

— Да, господарю авгур! Исках да кажа центурионе… тоест понтифекс…

— Махай се.

— Да. Разбира се. Добре.

След като Джейкъб се отдалечи, лицето на Октавиан помръкна.

— Майк, не ти ли казах да не споменаваш моя малък проблем? Все пак ще отговоря на въпроса ти. Все още има смущения в обичайната ми дарба от Аполон. — Той погледна с отвращение към изтърбушените плюшени животни, скупчени в ъгъла на верандата. — Не мога да видя бъдещето. Може би онази вещица от лагера на нечистокръвните, именуваща се оракул, е забъркала някаква адска магия. Но както ти казах, преди година Аполон ми се яви лично в лагер „Юпитер“ и благослови начинанията ми. Обеща ми, че ще ме запомнят като спасителя на Рим.

Октавиан разпери ръце и разкри татуировката на лира, символ на божествения му предтеча. Седем линии показваха годините му на служба — повече, отколкото на който и да е друг, включително и Рейна.

— Не бой се, Майк. Ще смачкаме гърците. Ще спрем Гея и слугите й. След това ще отвлечем онази харпия, която гърците си къткат — същата, която е запаметила нашите Сибилски книги — и ще я принудим да ни разкрие всички знания, завещани от предци ни. Щом това се случи, великият Феб Аполон ще ми върне дарбата на прорицател. А лагер „Юпитер“ ще е по-могъщ отвсякога. Бъдещето ще е наше!

Майк не спря да се смръщи, но вдигна юмрук в поздрав.

— Ти си шефът!

— Ами да, такъв съм си. — Октавиан взе кинжала си от масата. — А сега иди да видиш как са двете джудженца, които пленихме. Искам да ги сплашиш както подобава, преди да ги разпитам и пратя обратно в Тартара.

Сънят избледня.

— Хей, събуди се.

Рейна отвори очи и видя Глийсън Хедж, който се бе навел над нея и разтърсваше рамото й.

— Загазихме.

Кръвта й се смрази от тона му.

— Какво има? — опита да се изправи тя. — Призраци? Чудовища?

— По-лошо — намръщи се Хедж. — Туристи!