Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (57)

LVII. Пайпър

На Пайпър й се искаше да може да се очарова сама и да заспи.

Номерът мина при Гея, но последните две нощи почти не бе мигнала.

През дните всичко бе наред. Радваше се, че е отново с приятелите си Луси, Мичъл и останалите от децата на Афродита. Дори киселата Дрю Танака, втора по ранг в хижата, изглеждаше облекчена, може би защото сега Пайпър можеше да ръководи нещата и така й оставаше повече време за клюки и гримове.

А Пайпър бе заета да помага на Рейна и Анабет в координацията между гърци и римляни. За нейна изненада, двете момичета ценяха умението й да потушава конфликтите, преди да са избухнали. Не че имаше много такива, но успя да върне няколко римски шлема, загадъчно озовали се в магазина на лагера. Също предотврати избухването на битка между децата на Марс и Арес по повод как най-лесно може да убиеш хидра.

Сутринта, в която римляните трябваше да тръгват, Пайпър бе застанала на кея в езерото за канута и се опитваше да умилостиви наядите. Някои от езерните духове смятаха римските момчета за големи сладури и искаха да заминат с тях за лагер „Юпитер“. Настояваха за огромна цистерна за пътуване на запад. Пайпър тъкмо бе свършила преговорите, когато Рейна я намери.

— Тежка работа, а? — седна до нея преторът.

Пайпър издуха един кичур коса от очите си.

— Наядите са упорити. Мисля, че се споразумяхме. Ако в края на лятото още искат да заминат, ще уговорим детайлите. Наядите обаче имат навика да забравят за нещата в рамките на пет секунди.

— Понякога им завиждам. — Рейна прокара пръсти през водата.

Пайпър се загледа в лицето й. Рейна единствена от героите изглеждаше непроменена след войната с гигантите… поне външно. Имаше същия силен, несломим поглед, същото царствено и красиво лице. Носеше бронята и пурпурното си наметало със същата лекота, с която хората носеха тенски и шорти.

Пайпър не можеше да разбере как някой може да понесе толкова много болка, да се натовари с такава отговорност и да не се прекърши. Запита се дали Рейна си има някой, с когото да споделя проблемите си.

— Стори толкова много — каза Пайпър — и за двата лагера. Без теб нищо от случилото се нямаше да е възможно.

— Всички имахме своята роля.

— Така е. Но ми се иска да беше получила по-голямо признание.

— Благодаря ти, Пайпър — засмя се тихо Рейна, — но аз не искам признание. Разбираш ме прекрасно, нали?

Рейна бе права. Двете бяха много различни, но Пайпър разбираше какво е да не търсиш внимание. Тя бе искала това през целия си живот заради славата на баща си, заради папараците, снимките и скандалните истории по вестниците. Всички си мислеха, че е страхотно да си прочут, но нямаха представа какво е всъщност. Бе видяла как това изцежда баща й. Не искаше да има нищо общо.

Можеше да разбере чара на римския път — да се смесиш с останалите, да бъдеш част от отбора, брънка от добре смазана машина. И въпреки това Рейна бе стигнала върха. Бе се отличила от останалите.

— Силата на майка ти… — обади се Пайпър. — Можеш да даваш силата си на останалите?

— Значи Нико ти е казал — сви устни Рейна.

— Не. Просто го почувствах, докато ръководеше легиона. Това трябва да е изцеждащо. Как… си връщаш силите?

— Когато си ги върна, ще ти обясня.

Изрече го на шега, но Пайпър усети тъгата в гласа й.

— Винаги си добре дошла тук — каза Пайпър, — ако ти трябва почивка, да се измъкнеш… вече си имаш Франк, който ще може понякога да поема повече отговорности. Може би ще е добре да намериш време за себе си, през което никой да не те гледа като претор.

Рейна срещна погледа й, сякаш за да прецени доколко сериозно е предложението.

— Ще трябва ли да пея войнишки песни за бабички?

— Не, ако не искаш. Може обаче да ти забраним да участваш в „Плени знамето“. Подозирам, че си способна да биеш целия останал лагер самичка.

— Ще помисля за това — усмихна се Рейна. — Благодаря.

Тя намести кинжала си. За миг Пайпър се замисли за собственото си оръжие, Катоптрис, което сега бе заключено в ковчежето в хижата. След битката в Атина, когато го бе използвала, за да намушка гиганта Енкелад, виденията в него бяха изчезнали.

— Чудя се… — каза Рейна. — Ти си дъщеря на Венера. Имам предвид Афродита. Може би би могла да ми обясниш нещо, което майка ти ми каза.

— За мен ще бъде чест. Ще опитам, но трябва да те предупредя, че майка ми през повечето време е неразбираема и за мен.

— Веднъж в Чарлстън Венера ми каза: „Не ще намериш любовта там, където я търсиш. Няма герой, който да стопли сърцето ти“. Аз… аз се затруднявам с… — Гласът й потрепери.

На Пайпър й се прииска да намери майка си и да й фрасне един. Мразеше начина, по който Афродита можеше да обърка нечий живот с един кратък разговор.

— Рейна — каза тя, — не знам какво е имала предвид, но трябва да знаеш, че ти си невероятен човек. Сигурна съм, че има някой точно като за теб. Може да не е син на боговете. Може да е смъртен… знам ли и аз. Но ако е писано да стане, ще стане. А дотогава имаш приятели. Много приятели, както гърци, така и римляни. Ти даваш сила на останалите, но забравяш, че понякога самата ти имаш нужда да се опреш на тях. Аз съм тук. За теб.

— Хубаво говориш, Пайпър Маклийн — загледа се в езерото Рейна.

— Не съм използвала очарователната магия…

— Не ти и трябваше. — Рейна й подаде ръка. — Имам чувството, че ще се видим отново.

Стиснаха ръце, а след като Рейна си тръгна, Пайпър осъзна, че тя е права. Щяха да се виждат отново, понеже Рейна вече не й бе съперница, непозната или потенциален враг. Бе приятел. Бе част от семейството.

Тази нощ лагерът й се стори пуст без римляните. На Пайпър вече й липсваше Хейзъл, скърцането на борда на Арго II, съзвездията, които лампата й описваше по тавана на каютата в кораба.

Легнала на кревата си в хижа номер десет, тя се почувства неспокойна и разбра, че отново няма да може да заспи. Не можеше да спре да мисли за Лио. Отново и отново си припомняше случилото се в битката с Гея, опитваше се разбере как е могла да провали приятеля си по такъв начин.

Към два през нощта се отказа да спи. Седна в леглото и се загледа през прозореца. Лунната светлина караше дърветата да изглеждат сребристи. Вятърът носеше аромат на море и ягодови поля. Не можеше да повярва, че само преди два дни Майката Земя се бе надигнала, за да унищожи всичко, което Пайпър обича. Нощта изглеждаше толкова мирна… тиха.

Туп, туп, туп.

Пайпър едва не подскочи до тавана. Джейсън бе застанал отпред и тропаше по прозореца.

— Ела — ухили се той.

— Какво търсиш тук? — прошепна тя. — След вечерния час е! Патрулиращите харпии ще те разкъсат!

— Просто ела!

Сърцето й запрепуска. Тя го хвана за ръка и излезе през прозореца. Той я отведе до хижа номер едно и я въведе вътре, където огромната статуя на хипарския Зевс блестеше на бледата светлина.

— Джейсън… какво точно…?

— Виж сама. — Той й показа една от мраморните колони, които опасваха кръглата зала. В задния й край, почти скрити в стената, имаше железни стъпала, водещи нагоре. Стълба. — Не мога да повярвам, че не съм я забелязал досега. Само почакай да видиш!

Той започна да се катери. Пайпър не знаеше какво я кара да се чувства толкова нервна, но докато го следваше нагоре, цялата трепереше. Джейсън избута малък капак на тавана.

Те излязоха на северната страна на куполовидния покрив. Целият Лонг Айлънд се бе ширнал пред тях. Бяха толкова нависоко, че от този ъгъл никой не можеше да ги види. Патрулиращите харпии никога не се издигаха толкова.

— Виж. — Джейсън посочи звездите, които напомняха пръснати по небето диаманти, по-красиви дори от тези, които Хейзъл Левеск можеше да призове.

— Красота. — Пайпър се сгуши до Джейсън и той я прегърна. — Няма ли обаче да загазиш?

— На кого му пука? — попита Джейсън.

— Кой си ти? — засмя се тихо Пайпър.

Той се обърна, а очилата му проблеснаха с бронзов отблясък на светлината на звездите.

— Джейсън Грейс. Приятно ми е да се запознаем.

А след това я целуна. Вярно, бяха се целували и преди. Но този път бе различно. Пайпър се почувства като в тостер. Светът около нея се сгорещи. Още малко и щеше да замирише на препечена филийка.

Джейсън се отдръпна, за да я погледне в очите.

— Онази нощ, в училището „Уилдърнес“, първата ни целувка под звездите…

— Това е спомен — кимна Пайпър — за нещо, което никога не се е случвало.

— Е, сега се случи. — Той направи знака за прогонване на злото, същият, с който бе прогонил призрака на майка си, и погледна към небето. — Оттук нататък ние сами пишем историята на живота си, отначало. Това е първата ни целувка.

— Може би съм жалка, че го казвам след само една целувка — отвърна Пайпър, — но, богове на Олимп, обичам те!

— И аз те обичам, Пайпс.

Тя не искаше да разваля момента, но не можеше да не се сети за Лио и за това, че той никога няма да може да започне отначало.

Джейсън усети чувствата й.

— Хей — каза той, — Лио е добре.

— Как може да вярваш в това? Няма как да е изпил лека на изцерителя. Нико каза, че е починал.

— Ти веднъж събуди дракон с гласа си — напомни й Джейсън. — Вярваше, че драконът трябва да е жив, нали?

— Да, но…

— Трябва да вярваме в Лио. Няма начин да умре толкова лесно. Той е много костелив орех.

— Да — опита се да успокои сърцето си Пайпър. — Значи ще вярваме. Лио трябва да е жив.

— Спомняш ли си как смачка мама Гаскет с двигател в Детройт?

— А джуджетата от Болоня? Лио ги победи със саморъчно направена димка от паста за зъби.

— Командир Коланчо — каза Джейсън.

— Нашето лошо момче — отвърна Пайпър.

— Майстор готвач Лио, специалист по тофу.

Засмяха се и започнаха да си разказват истории за своя най-добър приятел Лио Валдес. Останаха на покрива до пукването на зората. Пайпър започна да вярва, че наистина могат да получат ново начало. Може би дори бе възможно да разкаже нова история, в която Лио да е все още е с тях. Някъде…