Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (56)

LVI. Нико

Призори бе все още буден, когато някой потропа на вратата му.

Обърна се и видя руса коса. За част от секундата помисли, че е Уил Солас. Когато разбра, че е Джейсън, се разочарова. А после се ядоса, че се чувства така.

Не бе говорил с Уил от битката насам. Децата на Аполон бяха прекалено заети с ранените, а и Уил вероятно обвиняваше Нико за станалото с Октавиан. И защо да не го прави? Нико на практика бе разрешил… станалото. Убийство с консенсус. Ужасяващо самоубийство. Вероятно Уил Солас бе осъзнал колко отблъскващ и отвратителен е Нико ди Анджело.

Разбира се, на него не му пукаше какво мисли Уил.

И все пак…

— Добре ли си? — попита Джейсън. — Изглеждаш…

— Добре съм си — сопна се Нико. После смекчи гласа си. — Ако търсиш Хейзъл, да знаеш, че още спи.

Джейсън отвори уста в едно „Ох!“ и махна на Нико да излезе навън.

Нико пристъпи на слънчевата светлина и премигна замаян. Ох! Може би строителите на хижата бяха прави, че децата на Хадес са като вампири. Определено не обичаше сутрините.

Джейсън не изглеждаше като да бе спал по-добре. Косата му бе слепната на една страна, а очилата му стояха накриво. Нико сподави подтика да се протегне и да ги оправи.

Джейсън посочи към ягодовите поля, където римляните разтурваха лагера си.

— Странно ми е да ги гледам там, а сега ще е още по-странно, че изобщо няма да ги виждам.

— Съжаляваш ли, че не си с тях? — попита Нико.

— Малко — усмихна се криво Джейсън, — но сега ще ходя ту в единия, ту в другия лагер. Много светилища има да се строят.

— Чух. Сенатът смята да те избере за понтифекс максимус.

— Титлата не ме вълнува особено — сви рамене Джейсън. — Важното е да се уверя, че боговете ще бъдат запомнени. Не искам да се ревнуват едни други и да си го изкарват на героите.

— Те са богове — отвърна Нико, — такава е природата им.

— Може, но ще опитам да подобря нещата. Лио вероятно би казал, че се държа като механик, който прави профилактика.

Нико усети скръбта на Джейсън като приближаваща буря.

— Знаеш, че не можеше да спреш Лио. Нямаше какво друго да направиш. Той знаеше какво ще стане.

— Аз… предполагам. Сигурно не можеш да ми кажеш…

— Отишъл си е — отвърна Нико, — съжалявам. Ще ми се да можех да ти кажа друго, но почувствах смъртта му.

Джейсън се загледа в далечината.

Нико изпита вина, че попари надеждата му. Почти се изкуши да спомене съмненията си… че бе усетил смъртта на Лио по различен начин, все едно душата му бе намерила друг път към Подземното царство — път, който включваше много лостове, зъбци и скрипци.

Въпреки това Нико бе сигурен, че Лио Валдес е загинал. Смъртта си беше смърт. Нямаше да е честно да дава на Джейсън напразни надежди.

В далечината римляните събраха багажа си и го пренесоха по хълма. Нико бе чул, че ги чака армада черни джипове, които да ги прекарат обратно до Калифорния. Предположи, че това ще е интересно пътуване. Представи си как целият Дванайсети легион спира за сандвичи в някоя закусвалня или как някое чудовище тормози невинен герой в Канзас, за да се намери обградено от тежко въоръжени римляни.

— Харпията Ела заминава с тях, знаеш ли — каза Джейсън. — Заедно с Тайсън. Дори и Рейчъл Елизабет Деър. Искат заедно да възстановят Сибилските книги.

— Това ще е интересно.

— Може да отнеме години — продължи Джейсън, — но с гласа на Делфийския оракул заглъхнал…

— Рейчъл още ли не вижда бъдещето?

Джейсън поклати глава.

— Ще ми се да знам какво е станало с Аполон в Атина. Може би Артемида ще го измъкне от Зевс и силата на пророчествата ще се възстанови. Засега обаче Сибилските книги може да се окажат единственият ни шанс да вършим подвизи.

— На мен лично — отвърна Нико — нито пророчествата, нито подвизите ще ми липсват особено.

— Имаш право. — Джейсън оправи очилата си. — Нико, виж, причината да искам да говоря с теб, е… помня какво каза в двореца на Аустер. Знам, че вече се отказа от лагер „Юпитер“. Вероятно няма да мога да променя решението ти да напуснеш и лагера на нечистокръвните, но трябва…

— Оставам.

— Какво? — премигна Джейсън.

— В лагера на нечистокръвните. Хижата на Хадес има нужда от нов отговорник. Виждал ли си декорите? Отвратителни са. Ще трябва да направя наново всичко. Освен това все някой трябва да изпълнява и погребалните ритуали, тъй като героите имат навика да загиват… геройски.

— Това… това е супер! Човече! — Джейсън понечи да го прегърне, след което се спря. — Забравих. Мразиш да те пипат. Извинявай.

— Да кажем, че мога да направя изключение — изсумтя Нико.

Джейсън го прегърна толкова силно, че Нико се уплаши да не му счупи ребрата.

— Човече! — възкликна Джейсън. — Само чакай да кажа на Пайпър. Знаеш ли, аз също съм сам в хижата. Може да си направим обща маса. И отбор за „Плени знамето“. И песни. И…

— Да не опитваш да ме изгониш?

— Извинявай. Както кажеш, Нико. Просто се радвам.

Смешното беше, че Нико му повярва.

След това погледна към хижите и видя, че някой му маха. Уил Солас стоеше на прага на хижата на Аполон със строго изражение на лицето. Посочи земята пред себе си, все едно да каже: „Ти идваш веднага!“.

— Джейсън — попита Нико, — ще ме извиниш ли?

— Та кажи сега къде се загуби ти? — настоя Уил. Бе облечен със зелената риза на хирург, нахлузена над дънки и джапанки, което едва ли бе типичното облекло за лекар.

— Какво имаш предвид? — попита Нико.

— Ами изкарах два дни в лечебницата. Ти не се появи. Не предложи да помогнеш.

— Аз… какво? Че за какво ти е един син на Хадес в стаята, в която се мъчиш да лекуваш хората? Защо който и да е би поискал това?

— Не можеше ли да помогнеш на приятел? Да срежеш бинтовете, да ми донесеш нещо за хапване или просто да попиташ: Как си, Уил? Мислиш, че не бих понесъл да видя едно приятелско лице?

— Какво… моето лице?

Тези думи просто не си пасваха заедно. „Приятелско лице“ и „Нико ди Анджело“.

— Много си тъп — отбеляза Уил. — Надявам се да са ти минали тези щуротии, че ще напускаш лагера на нечистокръвните.

— Ами… аха. Тоест да. Оставам.

— Чудесно. Това означава, че макар и тъп, не си идиот.

— Как смееш да ми говориш така? Не знаеш ли, че мога да призовавам скелети, зомбита и…

— В момента не можеш да призовеш и кокалче, без да станеш на малко топче мрак, ди Анджело — отряза го Уил. — Нали ти казах, че имаш лекарска забрана за отвъдни номера. Дължиш ми поне три дни в лечебницата. Започваме веднага.

Нико се почувства все едно бе призовал стотина скелетни пеперудки в стомаха си.

— Три дни? Ами аз… предполагам, че става.

— Отлично. Сега…

Във въздуха внезапно се разнесе: ПУК!

Край огнището в центъра на двора Пърси се бе ухилил на някаква шега на Анабет. Тя се разсмя и го плесна игриво по ръката.

— Връщам се веднага — обеща Нико на Уил. — Кълна се в Стикс, не лъжа! Само изчакай.

След което отиде до Пърси и Анабет, които се бяха ухилили като идиоти.

— Човече — каза Пърси, — Анабет ми каза добрите новини. Съжалявам, че вдигнах врява.

— Ще изкараме последната си година в училище заедно — обясни Анабет. — Тук, в Ню Йорк. И после…

— Колеж в Нов Рим! — Пърси размаха юмрук във въздуха, все едно свиреше с клаксона на камион. — Четири години без чудовища, битки и идиотски пророчества. Само аз и Анабет, изпити, кафенета, Калифорния…

— А после… — Анабет целуна Пърси по бузата. — Е, Рейна и Франк казаха, че можем да живеем в Нов Рим, докогато пожелаем.

— Това е страхотно — каза Нико. Бе изненадан да установи, че го казва искрено. — Знаете ли, аз също оставам. В лагера на нечистокръвните.

— Супер! — възкликна Пърси.

Нико погледна лицето му — морскозелените очи, усмивката, разрошената черна коса. Пърси Джаксън някак вече му изглеждаше като обикновено момче, а не като митологичен герой, когото да издига в култ. Или в когото да е влюбен.

— Та — каза Нико, — понеже ще изкараме последната година заедно в лагера, трябва да си изясним нещата.

Усмивката на Пърси помръкна.

— Какво имаш предвид?

— Много дълго време — каза Нико — бях хлътнал по теб. И просто искам да го знаеш.

Пърси зяпна Нико. После погледна към Анабет, за да се увери, че е чул правилно. После пак към Нико.

— Ти…

— Аха — отвърна Нико. — Ти си страхотен човек. Но ми мина. И се радвам за вас.

— Ти… имаш предвид…

— Точно така.

Сините очи на Анабет засияха. Тя се усмихна на Нико.

— Чакай малко — каза Пърси, — искаш да кажеш, че…

— Да — повтори Нико. — Точно това искам да кажа. Но всичко е наред. Имам предвид, че вече разбирам, че… Абе, сладък си, но не си моят тип.

— Не съм твоят тип… Чакай! Значи…

— Пак ще се видим, Пърси — каза Нико. — Анабет.

Тя вдигна ръка.

— Дай пет.

Нико се подчини.

А после се върна там, където го чакаше Уил Солас.