Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (55)

LV. Нико

Тази нощ Нико спа в хижата на Хадес.

Никога не бе имал желание да ползва мястото преди, но сега го споделяше с Хейзъл и това имаше значение. Бе щастлив отново да е със сестра си, макар и само за няколко дни и въпреки че Хейзъл настояваше да покрие своята част от стаята с толкова завеси, че приличаше на зона под карантина.

Точно преди вечерния час Франк дойде да ги посети и прекара няколко минути, шепнейки си нещо с Хейзъл.

Нико опита да не им обръща внимание и се изтегна на кревата си, който бе направен като ковчег — от полиран махагон, с бронзови перила и кървавочервени завивки и възглавници. Нико не бе присъствал, докато бяха строяли хижата. Предложението за тези кревати определено не бе негово. Явно някой бе сметнал децата на Хадес за вампири, а не за герои.

Най-накрая Франк почука на стената до леглото му.

Нико погледна към него. Занг изглеждаше толкова висок, толкова… римски.

— Хей — каза Франк, — на сутринта заминаваме. Просто исках да ти благодаря.

Нико седна на кревата си.

— За мен бе чест, Занг. Беше страхотен.

— Мен ако питаш, си е цяло чудо, че оцелях — усмихна се Франк. — Цялата история с онова дръвче…

Нико кимна. Хейзъл му бе разказала за парчето дърво, което контролираше линията на живота му. Нико прие като добър знак, че Франк говори толкова свободно за това.

— Не мога да видя бъдещето — каза Нико, — но често мога да разбера кога смъртта на някой предстои. Твоята е далеч. Не знам кога това парче дърво ще догори. Накрая всички догаряме. Но няма да е скоро, претор Занг. С Хейзъл ви предстоят още много приключения. Едва започвате. Но искам да се държиш добре със сестра ми.

Хейзъл седна до Франк и го хвана за ръката.

— Нико, да не заплашваш гаджето ми?

Двамата изглеждаха толкова щастливи, че Нико се зарадва… но в същото време сърцето му се сви, като от стара рана, обаждаща се заради лошото време.

— За какво ми е? — попита Нико. — Франк е добро момче. Или мече. Или булдог. Или…

— Стига! — разсмя се Хейзъл, а след това целуна Франк. — Ще се видим на сутринта.

— Аха — каза Франк. — Нико… сигурен ли си, че не искаш да дойдеш с нас? Винаги ще се намери място и за теб в Нов Рим!

— Благодаря, преторе. Рейна каза същото. Но… не.

— Надявам се, че ще се видим отново?

— Ще — обеща Нико. — Ще нося цветята на сватбата, нали?

— Ъъъ… — Франк се изчерви, закашля се и се размърда неспокойно, а накрая се удари в рамката на вратата, докато излизаше.

— Трябваше ли да му споменаваш това? — скръсти ръце Хейзъл.

След това седна на леглото на Нико. За известно време и двамата останаха потънали в уютна тишина… деца от миналото, брат и сестра, върнали се от отвъдното.

— Ще ми липсваш — призна Нико.

Хейзъл се наведе и постави ръка на рамото му.

— И ти на мен, голямо братче. Ще ми идваш на гости.

Той потропа по новата офицерска значка, която блестеше на ризата й.

— Центурион на пета кохорта. Поздравления. Нали няма правила срещу това центурионите и преторите да са гаджета?

— Шшт — отвърна Хейзъл. — Много работа ни чака да възстановим легиона след щетите, които Октавиан нанесе. Кой с кого ходи ще е последната ни грижа.

— Стигна толкова далеч. Не си същото момиче, което заведох в лагер „Юпитер“. Силата ти с Мъглата, увереността ти…

— Всичко е благодарение на теб.

— Не — отвърна Нико. — Да получиш втори живот е едно, да го направиш по-добър — съвсем друго.

Веднага щом го изрече, Нико разбра, че това важи и за него. Но реши да не го споменава.

— Втори живот — въздъхна Хейзъл. — Ще ми се…

Нямаше нужда да довършва. През последните два дни отсъствието на Лио висеше като облак над целия лагер. Хейзъл и Нико не искаха да се присъединяват към предположенията какво може да е станало.

— Почувства смъртта му, нали? — Очите на Хейзъл блеснаха, а гласът й прозвуча немощно.

— Да — призна Нико. — Но не знам, Хейзъл. Нещо беше… различно.

— Няма как да е изпил лека на изцерителя. Никой не би могъл да преживее такава експлозия. Мислех… че помагам на Лио. Сгреших.

— Не. Вината не е твоя.

Нико обаче не бе готов така лесно да прости на себе си. Бе прекарал последните четиредесет и осем часа, припомняйки си сцената със застаналия до катапулта Октавиан. Чудеше се дали не е сгрешил. Може би взривната сила на снаряда бе помогнала да унищожат Гея. А може би бе коствала живота на Лио Валдес.

— Просто ми се иска да не бе умирал сам — промърмори Хейзъл. — С него нямаше никой, който да му даде лека. Дори не намерихме тяло…

Внезапно захлипа и Нико я прегърна.

Задържа я, докато плачеше. Накрая я прибра в собственото си легло и я целуна по челото. След което отиде до светилището на Хадес в ъгъла — малка масичка, украсена с кости и скъпоценни камъни.

— Предполагам — каза той, — че за всичко си има първи път.

След това коленичи и мълчаливо се помоли за съвета на баща си.