Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (47)

XLVII. Нико

Нико не бе сигурен дали да срита себе си, или Уил Солас. Ако не бе толкова разсеян от кавгата си със сина на Аполон, никога нямаше да допусне врагът да приближи.

Песоглавците тръгнаха напред, а Нико вдигна меча си. Съмняваше се, че има сили да спечели, но преди да успее да нападне, Уил подсвирна, все едно вика такси. Шестимата песоглавци пуснаха оръжията си, хванаха се за ушите и се сринаха на земята в агония.

— Човек — отвори уста Сесил и запуши ушите си, — предупреди следващия път. Какво беше това, в името на Хадес?

— За кучетата е дори по-неприятно — сви рамене Уил. — Един от малкото ми музикални таланти. Мога да издавам наистина неприятен ултразвук.

Нико не се оплака. Мина покрай хората кучета и ги намушка с меча си. Те се разпаднаха в сенките. Октавиан и останалите римляни изглеждаха твърде смутени, за да реагират.

— Моята… елитна стража? — Октавиан се огледа жално наоколо. — Видяхте ли какво направи той с елитната ми стража?

— Някои кучета трябва да бъдат приспани — пристъпи напред Нико. — Като теб например.

За един прекрасен миг цялата първа кохорта отстъпи. После се осъзнаха и насочиха копия към него.

— Ще ви унищожа! — развика се Октавиан. — Проклети грекуси, обикаляте наоколо, нападате хората ни, разваляте оръжията ни…

— С които щеше да ни обстреляш? — попита Сесил.

— А хората ти щяха да изпепелят лагера ни — добави Лу Елън.

— Типично по гръцки! — кресна Октавиан. — Все се мъчите да извъртите нещата! Но няма да стане! — Той посочи най-близките легионери. — Ти, ти, ти и ти. Вървете и проверете дали онагрите работят. След това стреляйте. Вървете!

Четиримата римляни се затичаха.

Нико опита да запази лицето си безизразно.

Моля ви, не проверявайте траекторията на стрелба — помисли си той.

Надяваше се Сесил да е свършил работата си. Едно бе да развалиш огромно оръжие. Друго — да го повредиш така елегантно, че никой да не се усети, докато не стане прекалено късно. Но ако някой имаше това умение, то това бе една дъщеря на Хермес, бога на Измамата.

Октавиан приближи Нико. Трябваше да се признае на авгура, че не бе уплашен, макар да бе въоръжен само с нож. Спря толкова близо, че Нико можеше да види вените в кръвясалите му и помътнели очи. Лицето му бе изпито, а косата му приличаше на преварени спагети.

Нико знаеше за произхода на Октавиан — бе потомък на Аполон от много поколения. Но не можеше да не си помисли, че Октавиан прилича на болнава, нездрава версия на Уил Солас — като снимка, копирана прекалено много пъти. Каквото и да правеше децата на Аполон специални, Октавиан не го притежаваше.

— Кажи ми, сине на Плутон — изсъска авгурът, — защо помагаш на гърците? Какво толкова са направили за теб?

На Нико му идеше да намушка Октавиан в гърдите. Мечтаеше за това още от нападението на Брис Лорънс в Южна Каролина. Сега обаче, когато застанаха лице в лице, Нико се поколеба. Нямаше съмнение, че може да убие Октавиан преди първата кохорта да се намеси. Не се интересуваше много и от това, че ще умре. Замяната си струваше.

Но след случилото се с Брис не желаеше да си цапа ръцете с кръвта на друг герой, дори някой като Октавиан. А и не му се виждаше редно да осъди на смърт Сесил, Лу Елън и Уил, които бяха с него.

Не ти се вижда редно? Откога те интересува кое е редно и кое не е? — запита се една част от него.

— Помагам както на гърци, така и на римляни — отвърна Нико.

— Не се мъчи да ме заблудиш — изсмя се Октавиан. — Какво ти предложиха? Място в лагера? Няма да изпълнят обещанието си, да знаеш.

— Не искам място в лагера им — изръмжа Нико, — нито в твоя. Когато войната приключи, напускам и двата лагера. Завинаги.

Уил Солас нададе звук, все едно го бяха ударили.

— Но защо?

— Не ти влиза в работата — намръщи се Нико, — но просто мястото ми не е там. Това е толкова очевидно. Никой не ме иска. Аз съм дете на…

— Стига, моля ти се! — Уил прозвуча необичайно ядосан. — Никой не те е пъдил от лагера на нечистокръвните. Имаш приятели или поне хора, които биха искали да бъдат такива. Сам се прогони. Поне веднъж извади главата си от този облак на самосъжаления и…

— Достатъчно! — кресна Октавиан. — Ди Анджело, каквото и да са ти предложили гърците, мога да ти дам повече. Винаги съм смятал, че от теб ще излезе могъщ съюзник. Виждам, че си безскрупулен и го оценявам високо. Ще се намери място и за теб в Нов Рим. Просто трябва да отстъпиш и да оставиш римляните да спечелят. Бог Аполон ми разкри бъдещето…

— Не! — Уил Солас избута Нико от пътя си и застана лице в лице с Октавиан. — Аз съм син на Аполон, анемичен мухльо такъв! Татко не е показвал бъдещето на никого, понеже силите на пророчеството не работят. Това обаче… — Той махна към събрания легион и ордите от изчадия, скупчили се по хълмовете. — Аполон никога не би го поискал!

— Лъжеш — сви устни Октавиан. — Богът лично ми каза, че ще ме запомнят като спасителя на Рим. Ще поведа легиона към победа и ще започна…

Нико усети звука още преди да го чуе. Тежко туп-туп-туп, което отекна в земята като огромните спици на подвижен мост. Всички онагри стреляха наведнъж. Шест златни комети се понесоха към небето.

— … като унищожа гърците — излая щастливо Октавиан. — Свършено е с Лагера на Нечистокръвните!

* * *

Нико не можеше да си представи нещо по-красиво от отклонил се от траекторията си снаряд. Поне не и днес. Трите саботирани машини гръмнаха останалите три.

Огнените топки не се удариха директно, но нямаше и нужна. Веднага щом снарядите се приближиха, избухнаха във въздуха, оформяйки купол от злато и огън, който изсмука кислорода от небето.

Жегата облиза лицето на Нико. Тревата изсъска. Върховете на дърветата започнаха да пушат. Но когато огънят угасна, се видя, че не са нанесени сериозни щети.

Октавиан реагира пръв, като тропна с крак и извика:

— НЕ! НЕ! НЕЕЕЕ! ПРЕЗАРЕДЕТЕ!

Никой в първата кохорта не помръдна. Нико чу тропането на ботуши вдясно от него. Петата кохорта маршируваше към тях. Водеше ги Дакота.

По-надолу по хълма остатъкът от легиона опита да се организира, но втората, третата и четвъртата кохорти вече бяха обградени от море злонамерени чудовища. Подкрепленията не бяха щастливи от експлозията над главите им. Явно бяха чакали лагера на нечистокръвните да бъде изпепелен, за да хапнат пържено геройско за закуска.

— Октавиан! — извика Дакота. — Имаме нови заповеди!

Лявото око на Октавиан се разтрепери толкова силно, че изглеждаше сякаш щеше избухне.

— Нови заповеди? Че от кого, ако не от мен?

— От Рейна — извика Дакота достатъчно силно, така че всички в първата кохорта да го чуят. — Нареди да отстъпим.

— Рейна? — изсмя се Октавиан, макар никой да не изглеждаше като да разбира шегата. — Имаш предвид престъпницата, която те пратих да арестуваш? Бившият претор, който искаше да предаде собствения си народ на грекусите? — Той заби пръст в гърдите на Нико. — Приемаш заповеди от нея?

Петата кохорта се събра зад центуриона си, загледана неспокойно в другарите си от първата.

— Рейна е претор — скръсти упорито ръце Дакота, — докато Сенатът не гласува друго.

— Във война сме! — изрева Октавиан. — Доведох ви до ръба на окончателната победа и вие искате да отстъпите? Първа кохорта, арестувайте центурион Дакота и всички, които го подкрепят. Пета кохорта, спомнете си клетвите към Рим и легиона. Подчинете ми се!

— Недей, Октавиан — поклати глава Уил Солас. — Не карай хората си да избират. Това е последният ти шанс.

— Моят последен шанс? — ухили се Октавиан. Лудешки блясък светна в очите му. — Та аз ще спася Рим! Римляни, следвайте ме! Арестувайте Дакота! Унищожете грекусите! И презаредете проклетите онагри!

Какво щяха да направят римляните, Нико така и не разбра.

Гърците го изненадаха.

Цялата им армия се появи на билото на Хълма на нечистокръвните. Клариса ла Рю ги водеше от червена бойна колесница, в която бяха впрегнати метални коне. Стотина герои я бяха наобиколили, заедно с два пъти по толкова сатири и духове на природата, водени от Гроувър Ъндърууд. Тайсън се клатушкаше зад тях с шест циклопа. Хирон се бе явил като кентавър, опънал лъка си.

Бяха впечатляваща гледка, но Нико успя само да помисли: О, не, не и сега.

— Римляни, вие стреляхте по лагера ни! — кресна Клариса. — Отстъпете или ще бъдете унищожени!

Октавиан се обърна към армията си.

— Видяхте ли! Това беше просто номер! Те ни разделиха, за да ни изненадат в гръб! Cuneum formate, легионе! АТАКА!