Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (46)

XLVI. Нико

Стигнаха първата онагра точно когато в легиона избухна хаос.

В далечния край се чуха виковете на петата кохорта. Легионерите се пръснаха и захвърлиха копията си. Десетина кентаври минаха през редиците, размахали бойни тояги. Следваше ги орда двуглави мъже, които блъскаха капаци от кофи за боклук.

— Какво става там? — попита Лу Елън.

— Каквото поръчах — отвърна Нико. — Хайде!

Всички стражи се бяха събрали от дясната страна на онаграта и се мъчеха да видят какво става надолу по редиците. Това разчисти пътя на Нико и другарите към лявата страна. Минаха на няколко крачки от най-близкия римлянин, който обаче не ги забеляза. Явно Мъглата на Лу Елън работеше.

Скочиха над рова с колове и стигнаха машината.

— Донесох малко гръцки огън — прошепна Сесил.

— Не — отвърна Нико. — Ако щетите са видими, няма да стигнем останалите навреме. Можеш ли да развалиш прицела им? Да се целят в останалите онагри например?

— Харесва ми как мислиш — ухили се Сесил. — Изпратиха ме точно защото умея да обърквам нещата.

Захвана се за работа, а останалите застанаха на пост.

В същото време петата кохорта се бореше с двуглавите. Четвъртата кохорта отиде да помага. Останалите три останаха на позиция. Офицерите обаче с мъка спазваха реда.

— Готово — каза Сесил. — Да продължаваме.

И така тръгнаха по хълма към следващата онагра. Този път Мъглата не проработи както трябва.

— Хей! — извика един от стражите.

— Този е мой. — Уил изтича настрани, което бе най-глупавото решение, което Нико можеше да си представи. От друга страна шест от стражите наистина го последваха.

Другите римляни тръгнаха към Нико, но Лу Елън се появи от Мъглата и извика:

— Дръж!

След което му подхвърли бяла топка с размера на ябълка. Римлянинът по средата я хвана по рефлекс. Избухна петметров облак брашно. Когато облакът се разсея, шестимата римляни се бяха превърнали в малки квичащи прасенца.

— Забележително — каза Нико.

Лу Елън се изчерви.

— За нещастие, това е единствената ми прасешка топка. Не искай допълнително.

— Хора — обади се Сесил, — няма да е зле някой да помогне на Уил!

Макар и с тежки брони, римляните започваха да настигат Солас. Нико прокле и тръгне подире им.

Не искаше да убива други герои, ако можеше да го избегне. За щастие, не се наложи. Той блъсна римлянина най-отзад и останалите се обърнаха към него. Нико скочи сред тях, ритна няколко между краката, плесна други с плоската страна на меча си по лицата и удари шлемовете на останалите с дръжката на оръжието си. За десетина секунди всички римляни вече лежаха и пъшкаха на земята.

— Благодаря за помощта — цапна го по рамото Уил. — Шестима наведнъж не е никак зле.

— Не било зле — изгледа го кръвнишки Нико. — Следващия път ще те оставя да се оправяш сам.

— Никога нямаше да ме хванат.

Сесил им махна от онаграта, като им даде знак, че е свършил работа.

Всички тръгнаха към третата обсадна машина.

Легионът продължаваше да тъне в хаос, макар офицерите да започваха да си връщат контрола. Четвъртата и петата кохорта се прегрупираха, докато втората и третата влязоха в ролята на полиция, за да избутат кентаврите, песоглавците и двуглавите обратно в укрепленията им. Първата кохорта остана най-близо до онаграта — което притесни Нико, — но изглежда бяха заети да наблюдават двама офицери, които вървяха пред тях и раздаваха заповеди.

Нико се надяваше, че ще успеят да се промъкнат до третата обсадна машина. Ако повредеха още някой от онагрите, може би щяха да имат някакъв шанс.

За нещастие, стражите ги забелязаха от двайсет метра. Един от тях изкрещя:

— Там!

Лу Елън прокле.

— Вече ще очакват да нападнем. Мъглата не работи добре срещу врагове, които са нащрек. Ще бягаме ли?

— Не — отвърна Нико. — Да им дадем каквото очакват.

Той разпери ръце и земята пред римляните изригна. Пет скелета пролазиха от нея. Сесил и Лу Елън тръгнаха да помагат. Нико опита да ги последва, но щеше да се просне по очи, ако Уил не го бе хванал.

— Идиот. — Уил го прегърна с една ръка. — Казах ти да не правиш повече отвъдна магия!

— Добре съм си.

— Млъквай. Не си. — Уил извади дъвка от джоба си.

Нико искаше да се отдръпне. Мразеше да го пипат. Уил обаче се оказа много по-силен, отколкото изглеждаше. Нико усети как се отпуска върху него и му позволява да го подпре.

— Вземи това — каза Уил.

— Искаш от мен да дъвча дъвка?

— Лечебна е. Ще те опази жив и здрав още няколко часа.

Нико натъпка дъвката в устата си.

— Има вкус на гипс и пясък.

— Стига си мрънкал.

— Хей — докуцука Сесил. Като че ли бе разтегнал мускул. — Момчета, изпуснахте битката.

Лу Елън изникна ухилена. Зад него римските стражи се бяха оплели в странна смес от въжета и кости.

— Благодаря за скелетите — каза тя. — Това беше добър номер.

— Който няма да правим повече — отсече Уил.

Нико осъзна, че продължава да се подпира на Уил, след което се отблъсна и застана на собствените си два крака.

— Ще правя каквото трябва.

— Ами хубаво, призраче — завъртя очи Уил. — Щом толкова държиш да умираш…

— Не ме наричай призраче!

— Момчета… — прокашля се Лу Елън.

— ХВЪРЛЕТЕ ОРЪЖИЯТА!

Нико се обърна. Битката за третата онагра не бе останала незабелязана.

Цялата първа кохорта вървеше към тях с насочени копия и вдигнати щитове. Отпред маршируваше Октавиан, наметнал пурпурна роба над бронята си, с бижута от имперско злато по врата и ръцете и лавров венец на главата, все едно вече бе спечелил битката. До него вървеше Джейкъб, вдигнал златния орел на легиона, а също и шест песоглавеца, оголили кучешките си зъби. Мечовете им блестяха в кървавочервено.

— Хм — изръмжа Октавиан, — имаме си грекуси саботьори. — Той се обърна към кучеглавите си убийци: — Разкъсайте ги на парчета.