Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (45)

XLV. Нико

На около осем километра източно от лагера, черен джип бе паркиран на плажа.

Вързаха лодката на частно пристанище. Нико помогна на Дакота и Лейла да принесат Майкъл Кахейл на плажа. Едрото момче все още бе наполовина в несвяст и мърмореше някакви футболни лозунги под носа си.

— Подай! Какъв гол!

А след това се изкикоти неконтролируемо.

— Ще го оставим тук — каза Лейла, — но не го връзвайте.

— Горкичкият…

— А колата? — попита Дакота. — Ключовете са в жабката, но ти можеш ли да караш?

— Мислех, че ти можеш да караш — намръщи се Лейла. — Не си ли на седемнайсет!

— Никога не съм се учил! — възкликна Дакота. — Имах си друга работа!

— Няма проблем — успокои ги Нико.

И двамата го погледнаха.

— Но ти си на четиринайсет — отбеляза Лейла.

На Нико му бе забавно колко нервни са римляните в присъствието му, макар да бяха по-големи и по-опитни в боя.

— Не съм казвал, че ще стоя зад волана.

Той коленичи и постави ръка на земята. Долови близките гробове, пръснатите наоколо кости на забравени хора. Потърси по-навътре, към Подземното царство.

— Жул-Албер. Трябваш ми.

Земята се разцепи. Едно зомби в парцалив костюм от деветнайсети век изпълзя на повърхността. Лейла отстъпи назад. Дакота изпищя като малко дете.

— Какво е това бе, човек? — потресе се той.

— Моят шофьор — обясни Нико. — Жул-Албер печели ралито Париж-Руен през 1895 година, но бива дисквалифициран, тъй като в парния му автомобил е имало въглища.

— Нищо не разбрах — погледна го объркана Лейла.

— Духът му е неспокоен и не спира да търси нова възможност да покара — отвърна Нико. — Последните няколко години е мой личен шофьор, за случаите, в които ми трябва такъв.

— Имаш си шофьор зомби — изрече Лейла.

— Сядам на мястото на навигатора — намести се Нико отпред. Римляните с нежелание седнаха на задните седалки.

Едно нещо трябваше да се признае на Жул-Албер — винаги оставаше спокоен. Можеше да стои цял ден в задръстване, без да се изнерви. Не псуваше и не ругаеше. Дори успя да маневрира без притеснение през стадото диви кентаври.

А кентаврите не бяха като тези, които Нико бе виждал. Имаха дорести конски тела и татуировки по косматите си човешки ръце и гърди. Бичи рога излизаха от челата им. Нико се съмняваше, че могат да се слеят с хората така лесно, както правеше Хирон.

Поне двеста от тях тренираха помежду си с мечове и копия, други печаха животни на шиш. На Нико му прилоша от мисълта за месоядни кентаври. Укреплението им се простираше по черния път, обикалящ южната граница на лагера на нечистокръвните.

Джипът си проправи път напред, като бибипкаше при необходимост. Понякога някой кентавър поглеждаше към стъклото на прозореца, след което виждаше зомбито шофьор и отстъпваше в потрес.

— Плутон да ги вземе — промърмори Дакота, — последната нощ са дошли още повече.

— Не ги гледайте в очите — предупреди Лейла, — ще го приемат като предизвикателство за дуел.

Нико се загледа право напред, докато джипът напредваше по пътя си. Сърцето му забърза ритъма си, но не от страх. Бе ядосан. Октавиан бе обкръжил лагера на нечистокръвните с чудовища.

Нико, разбира се, изпитваше смесени чувства към лагера. Усещаше, че са го отхвърлили, че не го искат и не го обичат. Но сега, когато бе на ръба на унищожението, осъзна колко много значи той за него. Това бе последното място, в което бяха заедно с Бианка. Единственото, на което се бе чувствал сигурен, макар и за кратко.

Завиха по пътя и Нико стисна юмруци. Още чудовища. Стотици чудовища. Кучеглави мъже на глутници, размахали брадви, които блестяха на светлината на огньовете им. Сред тях племе двуглави, облечени в парцали като клошари. Бяха се въоръжили с прашки, тояги и метални тръби.

— Октавиан е идиот — просъска Нико. — Нима смята, че може да контролира тези създания?

— Те просто не спират да прииждат — каза Лейла. — Преди да се усетим… ето, виж.

Легионът се бе разположил в основата на Хълма на нечистокръвните. Петте кохорти бяха в съвършен ред, с лъскави и горди бойни знаци. Във въздуха кръжаха огромни орли. Обсадните машини — шест златни онагри с размера на къщи — вече бяха наредени в груб полукръг, по три за всеки фланг. Но въпреки впечатляващата си дисциплина Дванайсетият легион изглеждаше съвсем мъничък — малко геройско петънце сред море от гладни чудовища.

Нико съжали, че вече няма скиптъра на Диоклециан, но се съмняваше, че дори легион мъртъвци ще направи впечатление на тази армия. Даже Арго II щеше да е безсилен пред такава мощ.

— Трябва да обезвредя онагрите — рече Нико. — Нямаме много време.

— Никога няма да успееш да ги приближиш — предупреди Лейла. — Дори ако привлечем цялата четвърта и пета кохорта на наша страна, другите ще се опитат да ни спрат. Обсадните машини се поддържат от най-верните последователи на Октавиан.

— Няма да успеем със сила — съгласи се Нико. — Сам обаче мога да се справя. Дакота, Лейла, Жул-Албер ще ви откара до легиона. Излезте, говорете с хората си и ги убедете да ви последват. Трябва да отвлечете вниманието на останалите.

— Добре — намръщи се Дакота, — но няма да тръгна срещу моите братя легионери.

— Никой не те кара — изръмжа Нико, — но ако не спрем войната, целият легион ще бъде унищожен. Нали каза, че чудовищата се обиждат лесно?

— Да — отвърна Дакота. — Кажи например на двуглавите, че вонят, и… о! — Той се ухили. — Ако стане въргал, по погрешка разбира се…

— Разчитам на теб — каза Нико.

— А ти как… — намръщи се Лейла.

— Ще потъна в мрака — отвърна Нико и изчезна в сенките.

 

Смяташе, че е готов.

Но не беше.

Дори след три дни почивка и невероятната лековита слуз на тренер Хедж, Нико започна да се разпада веднага, щом скочи в сенките. Крайниците му станаха на пара. Мраз скова гърдите му. Гласовете на духовете зашептяха в ушите му. „Помогни ни. Спомни си за нас. Ела при нас.“

Не бе осъзнал колко много е разчитал на Рейна. Без силите й се почувства слаб като новородено, несигурен във всяка крачка, готов да падне така, че никога повече да не се изправи.

Но не — заповяда си той. — Аз съм Нико ди Анджело, синът на Хадес. Не аз принадлежа на сенките, а те на мен.

И така излезе отново в света на смъртните, в подножието на Хълма на нечистокръвните.

Падна на колене и прегърна бора на Талия за подкрепа. Златното руно вече го нямаше в клоните. Драконът пазител си бе отишъл. Може би ги бяха преместили на по-безопасно място заради приближаващата битка. Нико не бе сигурен. Но когато видя силите на римляните в долината, сърцето му потъна в петите.

Най-близката онагра бе на около сто метра надолу, обкръжена от бодливи ровове и охранявана от дузина герои. Машината бе настроена и готова за стрелба. Огромната й прашка бе заредена със снаряд, голям колкото хечбек, който блестеше със златисто сияние.

Нико осъзна какво е замислил Октавиан и усети хлад в стомаха си. Снарядът бе смес от запалителна смес и имперско злато. Дори малко количество от това злато можеше да избухне жестоко. Да изложиш толкова много на жега или натиск, гарантираше унищожителен взрив, смъртоносен както за герои, така и за чудовища. Ако онаграта стреляше по лагера на нечистокръвните, всичко щеше да бъде унищожено — от горещината или от летящите шрапнели. А римляните имаха цели шест онагри.

— Зло — прошепна Нико. — Това е чистото зло.

Опита се да помисли. Зората настъпваше. Не можеше да унищожи и шестте онагри преди началото на битката, дори ако намереше сили да скочи няколко пъти в сенките. А и само още един скок му се струваше невъзможен.

Забеляза командната палатка на римляните — отзад и вляво от легиона. Октавиан навярно бе там и закусваше на безопасно разстояние. Нямаше да поведе хората си в битка. Той се надяваше да унищожи гръцкия лагер от разстояние, а след това да се разходи необезпокояван из пепелищата.

На Нико му загорча от омраза. Съсредоточи се върху тази палатка и си представи следващия си скок. Ако успееше да убие Октавиан, това можеше да реши проблема. Заповедта за атака така и нямаше да бъде дадена. Бе готов да опита, когато някой каза зад гърба му:

— Нико?

Той се завъртя и със същото движение изтегли меча си. Така едва не обезглави Уил Солас.

— Свали това чудо! — изсъска Уил. — Какво търсиш тук?

Нико бе смаян. Уил и още двама лагерници бяха приклекнали в сенките с бинокли на врата и кинжали на кръста. Носеха черни дънки и ризи, а по лицата им имаше черна боя, все едно бяха командоси.

— Аз ли? — попита Нико. — Въпросът е вие какво търсите тук? Да ви убият?

— Наблюдаваме врага — намръщи се Уил, — подготвяме се.

— И затова се облякохте в черно — отбеляза Нико. — Много умно, особено предвид факта, че слънцето изгрява. Освен това си намацал лицето си, но не и тази рошава руса коса. Със същия успех може да размахаш жълто знаме.

Ушите на Уил поаленяха.

— Лу Елън ни покри с малко от Мъглата.

— Здрасти! — Момичето зад него махна с пръсти. Изглеждаше леко смутена. — Ти си Нико, нали? Много са ми разказвали за теб. А това е Сесил от хижата на Хермес.

Нико коленичи до тях.

— Надявам се тренер Хедж е стигнал лагера?

— И питаш — изкикоти се Лу Елън. Уил я сръчка.

— Мда, Хедж е добре. Пристигна точно навреме за раждането на бебето.

— Бебето! — ухили се Нико, от което лицето го заболя. Не бе свикнал да се усмихва. — Значи Мели и мъничето са добре?

— Пращят от здраве — потръпна Уил. — Малко сладко сатирче, което доведохме на бял свят. Помагал ли си в акушерството, Нико?

— Ъъ… не.

— Е, трябваше ми малко свеж въздух. Затова се съгласих да дойда на тази мисия. Богове на Олимп, ръцете ми още треперят. Виждаш ли?

Той хвана ръката на Нико, което го накара да потръпне. Веднага се отдръпна.

— Достатъчно — сопна се той. — Нямаме време за приказки. Римляните ще атакуват с настъпването на зората и аз трябва да…

— Знаем — каза Уил. — Ако смяташ обаче да скачаш през сенките в онази палатка, забрави.

Нико го погледна лошо.

— Моля?

Очакваше Уил да потръпне или да сведе поглед като повечето хора. Сините му очи обаче останаха съсредоточени в него, пълни с дразнеща решителност.

— Тренер Хедж ми разправи всичко за твоите скокове. Не можеш да продължаваш така.

— Преди малко пробвах и се чувствам отлично.

— Лъжеш. Аз съм лечител. Усетих тъмнината в ръката ти веднага щом я докоснах. Дори да стигнеш палатката, няма да си във форма да се биеш. Но няма и да стигнеш. Още един скок и ще потънеш завинаги. Няма да влизаш в сенките. Издавам ти лекарска забрана.

— Лагерът ви ще бъде унищожен…

— Ако не спрем римляните — довърши Уил. — Но ще стане така, както ние сме го измислили. Лу Елън владее Мъглата. Ще се промъкнем и ще нанесем колкото се може повече поразии по тези онагри. Без да скачаме в сенките.

— Но…

— Не.

Главите на Лу Елън и Сесил се въртяха, все едно двамата наблюдаваха много оспорван мач по тенис.

Нико въздъхна тежко. Затова мразеше да действа с други хора. Винаги се опитваха да променят стила му на работа, караха го да се чувства неудобно. А и този Уил Солас… Нико преосмисли впечатленията си за сина на Аполон. Досега бе смятал Уил за мек и кротък. Нямаше и представа, че може да е толкова дразнещ и упорит.

Нико погледна към лагера на нечистокръвните, където останалите гърци се готвеха за война. Отвъд армиите и балистите, езерото за канута блестеше в розово от първите лъчи на зората. Спомни си как за пръв път бе пристигнал в лагера, кацнал с каляската на Аполон, която се бе превърнала в пламтящ училищен автобус.

Спомни си и Аполон, усмихнат и напълно спокоен. Талия го бе харесала.

„Печен е.“

„Той е слънчев бог“ — бе отвърнал Пърси.

„Не това имах предвид.“

Защо Нико се сещате за това сега? Споменът го подразни и изнерви.

Бе пристигнал в лагера на нечистокръвните заради Аполон. А сега, в това, което се очертаваше да бъде последния му ден в лагера, явно трябваше да остане със сина му.

— Хубаво — примири се Нико, — но трябва да побързаме. Ще правите каквото аз ви кажа.

— Добре — отвърна Уил. — Щом няма да акуширам повече козлета, всичко ще е наред.