Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (43)

XLIII. Пайпър

Пайпър наблюдаваше с ужас как царят на гигантите се изправя в цял ръст. Бе висок почти колкото колоните на храма. Лицето му бе точно такова, каквото го помнеше тя — зелено като храчка и изкривено в злобна гримаса. Косата му бе с цвят на водорасли и с вплетени в нея мечове и брадви, откраднати от загинали герои.

Той се извиси над пленниците си и ги загледа как се гърчат.

— Пристигнаха точно, както го предвиди, Енкелад! Браво!

Старият враг на Пайпър сведе глава, а костите, вплетени в плитките му изтракаха.

— Не беше трудно, царю мой.

Изобразените по бронята му пламъци заблестяха. Копието му гореше в пурпурен пламък. Имаше нужда само от една ръка, за да държи пленника си. Въпреки цялата си сила и всичко, което бе преживял, Пърси Джаксън бе безпомощен срещу огромната мощ на гиганта и предречената му съдба.

— Знаех си, че тези двамата ще поведат атаката — продължи Енкелад. — Знам как мислят. Атина и Посейдон… бяха същите като децата си! И двамата смятаха града за свой собствен. Арогантността им ги провали.

Пайпър едвам успяваше да разсъждава при целия рев от тълпата, но си повтори думите на Енкелад — „Знаех си, че тези двамата ще поведат атаката“. Сърцето й бясно затупка.

Гигантите бяха очаквали Пърси и Анабет. Но не и нея.

Поне веднъж това, че е Пайпър Маклийн, дъщеря на Афродита, която никой не приема насериозно, бе помогнало.

Анабет опита да каже нещо, но гигантката Перибоя я разклати за врата.

— Млъкни! Не искам да чувам лъжите ти! — Принцесата извади нож, дълъг колкото меча на Пайпър. — Окажи ми честта, татко!

— Чакай, дъще — отстъпи назад царят. — Жертвоприношението трябва да бъде извършено както трябва. Тоон, унищожителю на съдбата, пристъпи напред!

Старият сив гигант се появи, хванал огромен сатър. Млечнобелите му очи се спряха на Анабет.

Пърси изкрещя. Гейзери вода изригнаха на стотина метра, в другия край на Акропола.

Цар Порфирион се изсмя.

— Слабо, сине на Посейдон. Земята тук е прекалено могъща. Дори баща ти не би успял да призове повече от солено изворче. Но не се безпокой. Единствената течност, която ни трябва от теб, е кръвта ти!

Пайпър погледна отчаяно към небето. Къде бе Арго II?

Тоон коленичи и докосна земята с острието на сатъра си.

— Майко Гея! — Имаше невъзможно дълбок глас, който разтърси руините и накара металното скеле да потрепери под краката на Пайпър. — В древни времена кръв бе смесена с твоята почва, за да създаде живота. Нека днес кръвта на полубоговете върне услугата. Ще те пробудим окончателно и завинаги! Ще царуваш като наша господарка!

Без да му мисли, Пайпър скочи от скелето. Прелетя над главите на циклопи и великани, приземи се в центъра на двора и си проправи път през кръга гиганти. Когато Тоон надигна сатъра си, Пайпър замахна с меча и отряза ръката му през китката.

Старият гигант изви от болка. Сатърът и отсечената му ръка паднаха в прахта пред краката на Пайпър. Тя усети как Мъглата изгаря и я разкрива — едно само момиче сред армия от великани, с назъбено бронзово острие, което, сравнено с огромните им оръжия, бе като клечка за зъби.

— КАКВО СТАВА? — развика се Порфирион. — Как може това безполезно и немощно създание да се намесва?

Пайпър последва инстинктите си и нападна.

 

Предимствата й бяха, че е малка, бърза и напълно полудяла. Извади ножа Катоптрис и го хвърли към Енкелад с надеждата, че няма да улучи Пърси по погрешка. След което скочи настрана, без да гледа резултатите. Предвид вика на болка, нададен от гиганта, допусна, че е уцелила когото трябва.

Няколко гиганта хукнаха към нея. Пайпър се шмугна между краката им и ги остави да си ударят главите. Мина през тълпата, като забиваше меча си в драконовите нозе при всяка възможност и викаше:

— БЯГАЙТЕ! СПАСЯВАЙТЕ СЕ!

Настана пълна паника.

— НЕ! — кресна Порфирион. — СПРЕТЕ Я! УБИЙТЕ Я!

Едно копие едва не я промуши. Пайпър го избегна и продължи да тича.

Като игра на „Плени знамето“ е — каза си тя. — Само дето враговете са по десет метра и нагоре.

Един огромен меч преряза пътя й. В сравнение с тренировките с Хейзъл, този удар бе абсурдно бавен. Пайпър скочи над острието и тръгна на зиг-заг към Анабет, която продължаваше да рита и да се гърчи в хватката на Перибоя. Трябваше да освободи приятелката си.

За съжаление, гигантката предвиди плана й.

— Няма да стане, полубогче! — кресна тя. — Тази ще пусне кръв!

Перибоя надигна ножа си.

— ПРОПУСНИ! — извика с очарователната магия Пайпър.

В същото време Анабет вдигна крака, за да стане по-малка цел. Така ножът на Перибоя мина под краката й, за да се забие в собствената й длан.

— АААА! — изпищя гигантката, след което изтърва Анабет. Тя бе жива, но не и невредима. Ножът бе отворил кървава рана на бедрото й. Когато Анабет се търкулна настрана, кръвта й се просмука в земята.

Кръвта на Олимп — помисли си с ужас Пайпър.

Но не можеше да стори нищо по въпроса. Трябваше да помогне на Анабет.

Стрелна се към гигантката. Назъбеното острие в ръцете й внезапно се вледени. Изненаданата гигантка погледна нагоре, когато мечът на Бореада прониза стомаха й. Скреж полази по бронзовия й нагръдник.

Пайпър измъкна меча си. Гигантката падна назад с тежко тупване. Бе замръзнала.

— Дъще! — Цар Порфирион вдигна копието си и нападна.

Но Пърси имаше съвсем други планове. Енкелад го бе изтървал… може би, защото бе зает да си олюлява с ножа на Пайпър в челото си. Икорът капеше по очите му.

Пърси нямаше оръжие — вероятно мечът му бе откраднат или изгубен в битката, — но не позволи това да го спре. Когато царят на гигантите се спусна към Пайпър, Пърси сграбчи върха на копието му и го заби в земята. Устремът на гиганта го вдигна на крака в неволна маневра, която го приземи по гръб.

В същото време Анабет се изправи от прахта. Пайпър изтича до нея и застана до приятелката си, като размаха меча си, за да задържи гигантите настрана. Студена синя пара се издигаше от острието му.

— Кой е следващият, който иска да стане на сладолед? — извика тя, като вложи цялата си ярост в думите. — На някой да му се връща в Тартара?

Това се оказа ефективно. Гигантите се размърдаха неспокойно, загледани в замръзналото тяло на Перибоя.

Всъщност бе нормално Пайпър да ги уплаши. Афродита бе най-стара измежду боговете на Олимп, родена от морето и кръвта на Уран. Бе по-стара от Посейдон или Атина, даже от Зевс. А Пайпър бе нейна дъщеря.

Нещо повече, тя бе Маклийн. Баща й бе постигнал всичко сам. Сега целият свят знаеше кой е. Семейство Маклийн не отстъпваха. Те бяха чероки и като всички чероки издържаха на страдания, оставаха с високо вдигната глава и когато се налагаше, отвръщаха на удара.

Сега се налагаше.

На около десет метра Пърси се наведе до падналия цар на великаните, за да измъкне един меч от плитките му. Порфирион обаче не бе толкова замаян, на колкото се правеше.

— Глупаци! — Царят цапна Пърси, все едно бе досадна муха. Синът на Посейдон се удари в колоната с ужасно ПУК! — Героите не могат да ни убият! — изправи се Порфирион. — Те нямат помощта на боговете! Помнете кои сте!

Гигантите приближиха. Десетки копия се насочиха към гърдите на Пайпър.

Анабет се изправи. Тя вдигна ловния нож на Перибоя, но едвам се държеше на краката си. Не бе готова за битка. Всяка капка от кръвта й, която падаше на земята, започваше да бълбука и да променя цвета си от червен на златен.

Пърси също се опита да стане, но бе замаян и безпомощен.

Пайпър нямаше друг избор, освен да насочи вниманието на гигантите към себе си.

— Елате ми тогава! — извика тя. — Ще ви унищожа лично, ако се налага!

В този момент въздухът се изпълни с металния мирис на озон. Косъмчетата по ръцете на Пайпър настръхнаха.

— Не се налага — обади се някой над нея.

Сърцето на Пайпър едва не изскочи от гърдите й. На върха на най-близката колонада стоеше Джейсън. Мечът му блестеше в златно сияние на слънчевата светлина. Франк бе застанал до него с приготвен лък. Хейзъл бе възседнала Арион, който се изправи на задните си крака и изцвили предизвикателно.

От небето с оглушителен тътен падна гръм, право в Джейсън. С обхванато от светкавици тяло, той скочи към царя на гигантите.