Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (41)

XLI. Пайпър

Пайпър не се изненада от пристигането на змийските хора.

Цяла седмица бе мислела за срещата си с бандита Скирон. Тогава, след като избягаха от грамадната човекоядна костенурка, бе застанала на палубата на Арго II и бе направила грешката да обяви: „Тук сме в безопасност“.

Точно в този момент стрела бе пронизала мачтата, на милиметри от носа й.

Така Пайпър получи ценен урок. Никога не предполагай, че си в безопасност, и никога не дразни мойрите, като обявяваш, че наистина го мислиш.

Затова, когато корабът акостира на пристанището в Пирея в покрайнините на Атина, Пайпър сподави порива си да въздъхне от облекчение. Наистина бяха стигнали до крайната цел. Някъде наблизо, сред редиците круизни кораби и хълмовете, обсипани със сгради, щяха да намерят Акропола.

По един или друг начин днес пътуването им щеше да завърши.

Но това не означаваше, че има право да се отпусне. Всеки момент можеше да ги сполети неприятна изненада.

Оказа се, че изненадата са трима души със змийски опашки вместо крака.

Пайпър бе на пост, а приятелите й се подготвяха за битка — проверяваха оръжията си, зареждаха балистите и катапултите. Тя забеляза змийските хора, още докато пълзяха по доковете и си проправяха път сред смъртните туристи, които не им обръщаха внимание.

— Анабет? — извика Пайпър.

Анабет и Пърси веднага дойдоха.

— Страхотно — каза Пърси, — скитски дракони.

— Не мисля — присви очи Анабет. — Не приличат на тези, които сме виждали. А и скитските дракони имат по две змийски опашки вместо крака. Тези са само с по една.

— Права си — съгласи се Пърси, — а и са по-човекоподобни от кръста нагоре. Няма люспи и слуз. Да говорим или да се бием?

Пайпър се изкушаваше да предпочете битката. Не можеше да не се сети за историята, която бе разказала на Джейсън — за ловеца от племето на чероките, който нарушил табуто си и се превърнал в змия. Тримата изглеждаха, все едно бяха изяли много катерици.

Но този, който водеше, напомни на Пайпър за баща й, когато си бе пуснал брада за филма „Царят на Спарта“. Змийският човек вървеше с високо вдигната глава. Лицето му бе изсечено като от бронз, очите — черни като базалт, къдравата черна коса — като намазана с масло. Горната част на тялото му бе като изваяна от мускули и бе покрита само с гръцка хламида — бяла вълнена дреха, която висеше закачена на едното му рамо. От кръста надолу представляваше огромна змийска опашка. Зелена и дълга около два метра и половина, тя се гънеше от движенията му.

В едната си ръка държеше жезъл с бляскав зелен скъпоценен камък отгоре. В другата — чиния, покрита със сребърен похлупак, все едно бе келнер в луксозен ресторант.

Двамата зад него изглеждаха като стражи. Носеха бронзови нагръдници и странни шлемове с конска грива. Копията им завършваха със зелени скъпоценни камъни. На овалните им щитове имаше голяма гръцка буква К — капа.

Спряха на няколко метра от Арго II. Водачът им погледна нагоре към героите. Изражението му бе напрегнато, но неразгадаемо. Можеше да бъде ядосан, разтревожен или пък просто да му се ходи до тоалетна.

— Искам разрешение да дойда на борда. — Дрезгавият му глас напомни на Пайпър за бръснач, прокаран по точило като в бръснарницата на дядо й в Оклахома.

— Кой си ти? — попита тя.

Тъмните му очи се спряха върху нея.

— Аз съм Кекропс, първият и вечен цар на Атина. Искам да те посрещна с добре дошла в моя град.

Той надигна покритата чиния.

— Донесох торта.

— Това е номер, нали? — погледна Пайпър към приятелите си.

— Вероятно — отвърна Анабет.

— Поне е донесъл десерт. — Пърси се усмихна на змийските хора. — Добре дошли на борда!

 

Кекропс се съгласи да остави стражите си на палубата заедно с масата Бъфорд, която им нареди да направят двайсет лицеви опори. Стражите приеха това като предизвикателство.

В същото време царят на Атина бе поканен в столовата, „за да се опознаят“.

— Моля, седнете — предложи Джейсън.

— Змийските хора не седят — сбърчи нос Кекропс.

— Моля, останете прав — каза Лио, след което разряза тортата и натъпка едно парче в устата си, преди Пайпър да успее да го предупреди, че може да е отровно, негодно за ядене от смъртни или просто некачествено.

— Браво! — ухили се той. — Не знаех, че змийските хора са такива сладкари. В тортата има портокали и мед. С чаша мляко щеше да е още по-вкусна.

— Змийските хора не пият мляко — отвърна Кекропс. — Не консумираме никакви млечни продукти.

— И аз! — отвърна Франк. — Имам предвид, че и аз не консумирам млечни продукти, не че съм змийски човек. Но ако поискам, мога да стана на влечуго…

— Както и да е — прекъсна ги Хейзъл, — цар Кекропс, какво ви води насам? Как разбрахте, че сме пристигнали?

— Знам всичко, което се случва в Атина — отвърна Кекропс. — Аз съм първият цар на града, негов основател, роден от земята. Аз отсъдих в спора между Атина и Посейдон, като избрах Атина за закрилница на града.

— Няма проблем — промърмори Пърси и Анабет го сръчка.

— Чувала съм за теб, Кекропс — каза тя. — Ти пръв си извършил жертвоприношения в чест на Атина. Построил си първото й светилище на Акропола.

— Точно така. — Кекропс звучеше все едно съжалява за взетото решение. — Ние сме първите атиняни. Гемини.

— Това не беше ли зодия близнаци? — попита Пърси. — Аз съм зодия Лъв.

— Аз пък нося името Лъв — намеси се Лио.

— Престанете и двамата! — скара им се Хейзъл. — Гемини ще рече двойствени. Наполовина хора, наполовина змии. Така се нарича народът му. Самият той е геминус. Така е единственото число.

— Да… — Кекропс се отдръпна от Хейзъл, все едно го бе обидила. — Преди хиляди години бяхме прогонени под земята от двукраките, но познавам града по-добре от всеки друг. Дойдох да ви предупредя. Ако опитате да стигнете Акропола над земята, ще бъдете унищожени.

Джейсън спря да дъвче тортата си.

— От вас?

— От армиите на Порфирион — отвърна змийският крал. — Акрополът е опасан със страховити обсадни машини. Онагри.

— Още онагри? — възмути се Франк. — Да не ги купуват на разпродажба?

— Циклопите — предположи Хейзъл. — Те снабдяват едновременно Октавиан и гигантите.

— Какво повече ни трябва, за да разберем, че Октавиан е от лошите? — изсумтя Пърси.

— Но това не е всичко — предупреди Кекропс. — Въздухът гъмжи от духове на бурята и грифони. Земеродни патрулират по всички пътища към Акропола.

Франк потропа с пръсти по капака от тортата.

— Значи предлагаш да останем тук и да се предадем? Прекалено далеч стигнахме, за да го направим.

— Предлагам алтернатива — каза Кекропс. — Подземни пътища към Акропола. Ще ви помогна. В името на Атина. В името на боговете.

Косъмчетата по врата на Пайпър настръхнаха. Спомни си какво бе казала гигантката Перибоя в съня й. Че в Атина ще намерят както приятели, така и врагове. Може би гигантката бе имала предвид Кекропс и змийските хора. В гласа на Кекропс обаче имаше нещо, което не й харесваше — стържене на бръснач, все едно се кани да нанесе изненадващ удар.

— Каква е уловката? — попита тя.

Кекропс обърна неразгадаемите си тъмни очи към нея.

— Само малка група герои — не повече от трима — може да мине незабелязано от гигантите. Иначе мирисът ще ви издаде. Нашите подземни проходи обаче могат да ви отведат точно при руините на Акропола. Там ще можете да обезвредите обсадните машини и да позволите остатъка от екипажа да приближи. Ако имате късмет, ще изненадате гигантите. Може би ще успеете да прекъснете церемонията.

— Каква церемония? — попита Лио. — А… сетих се. Събуждат Гея.

— Вече са започнали — предупреди ги Кекропс. — Не чувствате ли как трепери земята? Ние, гемините, сме вашата най-добра надежда.

Пайпър долови нетърпението в гласа му. Напомняше й глад.

— Някакви възражения? — огледа се Пърси.

— Няколко — отвърна Джейсън. — Пред портите на врага сме. Искат да ни разделят. Хората не умираха ли така във филмите на ужасите?

— Освен това — продължи Пърси — Гея иска да стигнем Партенона. Да обагри камъните с кръвта ни, някаква такава психария беше. Няма ли да й попаднем право в ръчичките?

Анабет погледна към Пайпър. В очите й се четеше незададен въпрос.

Какво е предчувствието ти?

Пайпър още не бе свикнала с това — Анабет да й иска съвет. Но след Спарта двете се бяха научили, че могат да решават проблемите заедно, като ги разглеждат от два различни ъгъла.

Анабет виждаше къде е логиката и изготвяше тактиката. Пайпър долавяше това, което оставаше скрито за ума. Заедно решаваха проблемите два пъти по-бързо. А понякога се объркваха безнадеждно една друга.

Предложението на Кекропс бе разумно. Звучеше като най-малко самоубийствената възможност. Пайпър обаче бе сигурна, че змийският цар крие истинските си намерения. Просто не знаеше как да го докаже.

После обаче си спомни нещо, което баща й й бе казал преди години. „Наречена си Пайпър, защото дядо ти Том знаеше, че имаш силен глас. Можеш да научиш всички песни на чероките, дори тази на змиите.“

Мит от съвсем различна култура, но ето, че сега наистина се бе озовала лице в лице с царя на змиите.

Затова запя „Съмъртайм“, една от любимите мелодии на баща й.

Кекропс я загледа учуден, след което започна да се люлее.

Отначало Пайпър пееше почти несъзнателно, пред приятелите си и пред един змийски човек. Баща й винаги бе казвал, че има хубав глас, но тя не обичаше да привлича вниманието към себе си. Дори не обичаше да участва в лагерните песни. Сега думите й изпълниха столовата. Всички я слушаха като омагьосани.

Свърши първия куплет и никой не проговори за пет секунди.

— Пайпс… — каза Джейсън. — Нямах и представа…

— Това беше красиво — съгласи се Лио. — Може би не колкото песента на Калипсо, но все пак…

Но Пайпър остана загледана в змийския цар.

— Какви са истинските ти намерения?

— Да ви измамя — отговори той в транс. — Надявахме се да ви отведем в тунелите и да ви унищожим.

— Защо? — попита Пайпър.

— Майката Земя обеща да ни награди. Ако пролеем кръвта ви под Партенона, това ще е достатъчно, за да я пробудим окончателно.

— Но ти служиш на Атина — отвърна Пайпър — Ти си основал града й.

Кекропс изсъска.

— И в замяна богинята ни изостави. Атина ме замени с двукрак човешки цар. Подлуди щерките ми и те скочиха от скалите на Акропола. Първите атиняни, гемините, бяха прокудени под земята и забравени. Богинята на Мъдростта ни обърна гръб, но земята също е мъдра. Преди всичко ние сме деца на Гея. Тя ни обеща място под слънцето на горния свят.

— Гея лъже — възрази Пайпър. — Тя иска да унищожи горния свят, а не да го дарява на когото и да е.

— Все тая — оголи зъби Кекропс. — Да не би под властта на боговете изменници да е по-добре?

Той вдигна жезъла си, но Пайпър изпя още един куплет от „Съмъртайм“. Ръцете на змийския цар увиснаха. Погледът му стана стъклен.

Пайпър изпя още няколко реда от песента, след което зададе нов въпрос.

— Какво от това, което ни каза за защитата на гигантите и подземния проход под Акропола, е вярно?

— Всичко — отвърна Кекропс. — Акрополът е отлично укрепен, точно както ви го описах. Всяка наземна атака е обречена на неуспех.

— В такъв случай можеш да ни преведеш през тунелите си — каза Пайпър. — Това също е вярно, нали?

— Да… — намръщи се Кекропс.

— И ако наредиш на хората си да не ни нападат, те ще се подчинят, нали? — продължи тя.

— Да, но… — Кекропс потрепери. — Най-много трима могат да приближат, без да привлекат вниманието на гигантите.

Очите на Анабет помръкнаха.

— Пайпър, това е безумно. Той ще ни убие при първа възможност.

— Да — съгласи се змийският цар, — само музиката на момичето ме контролира. Мразя това. Моля, попей ми още малко.

Пайпър изпя още един куплет.

Лио започна да играе с две лъжици, които въртя по масата, докато Хейзъл не го плесна по ръката.

— Аз трябва да ида — отвърна Хейзъл, — щом е под земята.

— Никога — отвърна Кекропс. — Дете на Подземното царство? Хората ми ще се отвратят от присъствието ти. Няма музика, достатъчно очарователна, че да им попречи да те убият.

— А може и да остана — преглътна Хейзъл.

— Значи аз и Пърси — предложи Анабет.

— Хм… — вдигна ръка Пърси, — пак да припомня, че Гея иска точно това. Да обагри камъните с кръвта ни и прочее.

— Знам. — Изражението на Анабет бе мрачно. — Но това е логичният избор. Най-старите светилища на Акропола са посветени на Посейдон и Атина. Кекропс, това няма ли да замаскира появата ни?

— Да — призна змийският цар, — трудно ще доловят миризмата ви. Руините вече вонят с аурата на тези двама богове.

— И аз — каза Пайпър на края на песента, — за да държим приятеля ни под око.

Джейсън стисна ръката й.

— Не ми харесва, че пак трябва да се разделяме.

— Това е най-добрият ни шанс — каза Франк. — Тримата ще се промъкнат и ще обезвредят онагрите, а после ще предизвикат хаос. След това ние ще се появим и ще ги обстреляме с балистите.

— Това може и да проработи — каза Кекропс, — ако не ви убия преди това.

— Имам идея — каза Анабет. — Франк, Хейзъл, Лио… трябва да поговорим. Пайпър, ще задържиш ли вниманието на приятеля ни с малко музика?

Пайпър запя друга песен — „Щастливи пътеки“, глупава мелодия, която татко й пееше винаги щом напуснеха Оклахома, за да се върнат в Ел Ей. Лио, Франк и Хейзъл отидоха да обсъждат стратегията.

— Е — Пърси се изправи и стисна ръката на Джейсън, — до срещата в Акропола явно аз ще трябва да убивам гигантите.