Рик Риърдън
Кръвта на Олимп (4)

IV. Джейсън

Битката вървеше страхотно, докато не го промушиха.

Джейсън описа широка дъга със своя гладиус и изпари най-близките женихи, след което скочи на масата и мина точно над главата на Антиной. Докато бе във въздуха, пожела мечът му да се превърне в копие — трик, който не бе опитвал с това оръжие, но някак знаеше, че ще проработи.

Когато стъпи на земята, вече държеше почти двуметрово копие. Заби го в гърдите на Антиной точно когато мъртвецът се обърна да го посрещне.

— Ти… — погледна невярващо Антиной.

— Приятно изкарване в Полята на мъченията. — Джейсън извади копието си и Антиной се разпадна на прах.

След това продължи да се бие, като въртеше копието си, разсичаше призраци и поваляше мъртъвци. В другия край на двора Анабет също се биеше като демон. Мечът от драконова кост посичаше всички женихи, имали глупостта да се изправят срещу нея.

От другата страна на пясъчния фонтан Пайпър бе изтеглила меча си — оръжието с назъбено бронзово острие, което бе взела от Зет, сина на Борей. Тя мушкаше и блокираше атаките на мъртвите с дясната си ръка, като от време на време обстрелваше противниците с домати от корнукопията, която държеше в лявата, и подвикваше на женихите:

— Пазете се! Прекалено съм опасна!

Те явно искаха да чуят точно това, тъй като не спираха да бягат, само за да замръзнат в учудване на няколко метра разстояние и да се върнат в битката.

Гръцкият тиран Хипий се спусна към Пайпър с вдигнат нож, но тя го застреля от упор в гърдите с парче задушено. Той падна назад във фонтана и изпищя, когато бе засмукан като купчина прах.

Покрай лицето на Джейсън профуча стрела. Той я отблъсна с повей на вятъра, след което посече цяла редица мъртви мечоносци. Забеляза, че група женихи се събира край фонтана, за да нападнат Анабет, и вдигна копие към небето. От върха му отскочи мълния, която разпадна призраците на йони и остави пушещ кратер на мястото, където се бе намирал фонтанът.

През последните няколко месеца Джейсън бе участвал в много сражения, но бе забравил удоволствието от надмощието в боя. Не че не се страхуваше, но сякаш огромна тежест бе свалена от раменете му. За пръв път от събуждането си в Аризона с амнезия Джейсън се почувства цял. Знаеше кой е, бе избрал семейството си и то нямаше нищо общо нито с Берил Грейс, нито с Юпитер. Семейството му бяха героите, които се бореха рамо до рамо с него, както римските, така и гръцките, както старите приятели, така и новите.

И сега нямаше да остави на никой да разбие семейството му.

Призова ветровете и подхвърли трима мъртъвци надолу по хълма, все едно бяха парцалени кукли. Изтърбуши четвърти, след което си пожела копието отново да стане на меч и съсече още една група духове.

Скоро нямаше врагове, които да дръзнат да се изпречат на пътя му. Останалите духове изчезнаха сами. Анабет посече Хасдрубал от Картаген и Джейсън направи грешката да прибере меча си.

И тогава усети болката в гърба си. Остра и ледена като докосването на Хиона, богинята на Снега.

— Римлянин живя — изсъска Майкъл Варус в ухото му, — римлянин умря!

Върхът на златния му меч се подаваше от ризата на Джейсън, точно под ребрата.

Той падна на колене. Писъкът на Пайпър долетя сякаш от километри разстояние. Почувства се сякаш потъва в солена вода. Тялото му бе безтегловно, главата му увисна безсилно.

Пайпър се спусна към него. Той забеляза някак отдалече как мечът й минава над главата му и пробива бронята на Майкъл Варус с металическо дрънчене.

Леден повей изотзад раздели косата на Джейсън. Наоколо покапа прах и празният шлем на легионера се търкулна по камъните.

Легионерът на Гея бе паднал, но не и преди да остави един последен смъртоносен подарък.

— Джейсън! — прегърна го Пайпър, когато той се отпусна настрани. Изпъшка, щом тя изтегли меча от гърба му.

След това го постави на земята и опря главата му на един камък. Анабет изтича до тях. Имаше ужасна драскотина на врата си.

— Богове — каза тя, когато видя раната в стомаха на Джейсън, — богове!

— Благодаря — простена Джейсън. — И аз си мислех, че е гадна.

Краката и ръцете му изтръпнаха, когато тялото му изпадна в ступор и изпрати цялата кръв към гърдите му. Болката бе тъпа, което го изненада, но ризата му подгизна. Самата рана пушеше, което бе лош знак. Бе сигурен, че по принцип раните от мечове не трябва да пушат.

— Ще се оправиш — каза Пайпър, все едно издаваше заповед. Тонът й успокои дишането му. — Анабет, амброзия!

— Разбира се, веднага — размърда се тя. Разрови торбичката си и извади парче божествена храна.

— Трябва да спрем кървенето. — Пайпър извади кинжала, за да отреже плат от роклята си и да го разкъса за превръзки.

Джейсън се запита откъде ли знае толкова много за първата помощ. Тя превърза раните на гърба и стомаха му, докато Анабет го хранеше с малки хапки амброзия.

Пръстите на Анабет трепереха. След всичко, което бе преживяла, това се видя странно на Джейсън. Тя бе ужасената, а Пайпър изглеждаше толкова спокойна. И тогава разбра. Анабет можеше да си позволи да се уплаши за него. Не и Пайпър.

Тя трябваше да го спаси.

— Джейсън… съжалявам — подаде му още една хапка Анабет — за майка ти. Начинът, по който се справи… това беше смело.

Джейсън се опита да затвори очи. Всеки път, когато го стореше, виждаше как майка му изчезва.

— Това не беше тя — отвърна той. — Или поне не част от нея, която мога да спася. Нямах друг избор.

Анабет си пое дълбоко въздух.

— Може би това бе едничкият правилен избор, но един приятел… Люк… Неговата майка… имаше подобни проблеми. Той не можа да направи този избор.

Захлипа. Джейсън не знаеше много за миналото на Анабет, но Пайпър я погледна разтревожено.

— Превързах го колкото мога, но кръвта продължава да тече — каза тя, — а пушекът изобщо не знам откъде идва.

— От имперското злато — отвърна с разтреперан глас Анабет, — то е смъртоносно за полубоговете. Въпрос на време е…

— Ще се оправи — настоя Пайпър, — само трябва да го върнем в кораба.

— Не се чувствам толкова зле — отговори Джейсън. И това бе вярно. Амброзията го бе освежила и сгряла. — Може би ще мога да полетя… — Той седна и светът наоколо позеленя. — А може би не.

Когато залитна настрани, Пайпър отново го хвана за раменете.

— Полека, Блясъчко. Трябва да се свържем с Арго II за помощ.

— Знаеш ли откога не си ме наричала „Блясъчко“?

— Остани с мен и ще те обиждам както си искаш — целуна го по челото Пайпър.

Анабет огледа руините. Призрачният слой бе избледнял и сега бяха останали само порутени стени и ями, изкопани от археолозите.

— Можем да използваме сигналните бомбички, но…

— Не — отвърна Джейсън. — Лио ще взриви върха на хълма с гръцки огън. Може би, ако ми помогнете, ще се изправя…

— Категорично не — възрази Пайпър, — а и това ще отнеме много време.

Тя се разрови в торбичката на колана си и извади малко огледалце.

— Анабет, знаеш ли морзовата азбука?

— Разбира се.

— И Лио я знае. — Пайпър й подаде огледалото. — Ще гледа от кораба. Иди на ръба и…

— Ще му привлека погледа! — Анабет се изчерви. — Това не прозвуча добре. Но пък идеята си я бива.

Тя изтича до края на руините.

Пайпър извади манерка с нектар и даде на Джейсън да сръбне.

— Дръж се. Няма да се оставиш да умреш от едно мушване, нали?

— Поне не ме цапардосаха по главата — усмихна се немощно Джейсън. — Останах в съзнание по време на битката.

— Победи около двеста човека — отвърна Пайпър. — Направо си беше страшничък.

— И вие помогнахте.

— Вярно е, но… Хей, дръж се!

Главата на Джейсън се отпусна и цепнатините по камъните приближиха.

— Малко съм замаян — промърмори той.

— Трябва ти още нектар — нареди Пайпър, — ето. По-добре ли е?

— Аха. Бива.

Всъщност нектарът му се стори на вкус като течен пясък, но Джейсън реши да не й го казва. След като бе минал през Дома на Хадес, нектарът и амброзията нямаха вкуса на любимите му храни от лагер „Юпитер“. Сякаш споменът за стария му дом вече не можеше да го излекува.

„Римлянин живя“ — бе казал Варус. — „Римлянин умря!“

Той погледна към пушека, който се процеждаше от превръзките му. Загубата на кръв далеч не бе най-лошото. Анабет бе права за имперското злато. То бе смъртоносно не само за чудовища, но и за герои. Раната на Варус щеше да изпие силите му.

Бе виждал герой да умира така. Не бе нито бързо, нито приятно.

Но аз не мога да умра — каза си той. — Приятелите ми разчитат на мен.

Думите на Антиной отекнаха в ушите му — за гигантите в Атина, за невъзможния път, който предстоеше на Арго II, за тайнствения ловец, който Гея бе пратила срещу носителите на Атина Партенос.

— Рейна, Нико и тренер Хедж — каза той, — те са в опасност. Трябва да ги предупредим.

— Ще ги предупредим, като се върнем на кораба — обеща Пайпър. — Сега трябва само да се отпуснеш. — Тонът й бе ведър и уверен, но очите й плуваха в сълзи. — А и тези тримата са костеливи орехи. Ще се справят.

Джейсън се надяваше да е права. Рейна бе рискувала толкова много, за да им помогне. Тренер Хедж си бе дразнещ понякога, но винаги бе верен защитник на екипажа. А Нико…

Джейсън определено се безпокоеше за него.

Пайпър докосна с палец белега на устната му.

— Когато войната свърши, нещата ще се наредят за Нико. Ти направи каквото можа, бе до него, когато мислеше, че е сам.

Джейсън не бе сигурен как да отговори. Не бе казал на Пайпър нищо за разговорите си с Нико. Бе опазил тайната на ди Анджело.

Пайпър обаче усещаше, че нещо не е наред. Като дъщеря на Афродита тя имаше усет кога някой страда от любовна мъка. Но въпреки това не бе притиснала Джейсън по темата и той го оцени.

Заля го вълна от болка.

— Мисли за гласа ми — каза Пайпър, когато видя гримасата на лицето му и го целуна по челото, — за нещо хубаво. Като тортичката в Рим…

— Беше вкусна.

— Последната зима — предложи тя, — като се боричкахме край лагерния огън.

— Разбих те.

— Глупости! Цялата ти глава беше в маргаритки!

— Не е вярно.

Джейсън потъна в сладки спомени.

Искаше да остане така — хванал Пайпър за ръката, говорещ си с нея за хубави неща, а не за Гея, гигантите или лудата си майка.

Знаеше, че трябва да се върне на кораба. Наистина го бяха ранили лошо. Но пък имаха информацията, за която бяха дошли. Докато лежеше на студените камъни обаче, Джейсън почувства, че не е научил всичко. Историята за женихите на Пенелопа… мислите за семейството… скорошните му сънища. Всичко това се завъртя в главата му.

На това място имаше нещо, което бе пропуснал.

Анабет се върна с куцукане от върха на хълма.

— Ранена ли си? — попита той.

Анабет погледна глезена си.

— Добре съм си. Това е старата контузия от пещерите в Рим. Понякога, когато съм изнервена… но това няма значение. Пратих сигнал на Лио. Франк ще се превъплъти в нещо летящо и ще те отнесе до кораба. Ще трябва да направим носилка, за да си стабилен.

Джейсън си представи ужасната гледка на самия себе си, увиснал в хамак от ноктите на огромния орел Франк, но реши, че и това е по-добре отколкото просто да си умре.

Анабет веднага се захвана за работа. Събра изостанали от женихите предмети — кожен колан, скъсана туника, връзки за сандали, червена покривка и парчета счупени дръжки от копия. Ръцете й прелетяха над материалите и ги втъкаха в едно.

— Как го направи? — изуми се Джейсън.

— Научих се в пещерите под Рим. — Анабет не отклони поглед от работата си. — Не съм имала нужда да плета преди, но е полезно, когато трябва да се измъкнеш от паяците…

Тя върза последното кожено въже и воалà — имаше носилка, достатъчно голяма за Джейсън, с дръжки от копия, които да бъдат хванати от носачите, и мрежа по средата.

Пайпър подсвирна одобрително.

— Следващия път, като имам нужда някой да ми ушие рокля, ще ти се обадя.

— Млъкни, Маклийн — отвърна Анабет, но очите й блеснаха доволно. — А сега трябва да го поставим…

— Чакай — прекъсна я Джейсън.

Сърцето му бясно ускори ритъма си. Когато видя как Анабет прави носилката, си спомни историята за Пенелопа и това как чакала двайсет години Одисей да се върне.

— Легло — каза Джейсън. — В този дворец е имало специално легло.

— Джейсън, изгуби доста кръв. — Пайпър изглеждаше разтревожена.

— Не халюцинирам! — настоя той. — Леглото е свещено. Ако има място, на което да можеш да се помолиш на Юнона…

Той си пое дълбоко въздух и извика.

— Юнона!

Тишина.

Може би Пайпър бе права и той полудяваше.

Но тогава, каменният под на около осемнайсет метра от него се напука. Клони си проправиха път през земята и израснаха в зряла маслина, която надвисна над двора. Под зелените листа стоеше тъмнокоса жена с бяла рокля и наметало от леопардова кожа на раменете. Жезълът й завършваше с бялото лотосово цвете. Изражението й бе хладно и царствено.

— Моите герои — изрече богинята.

— Хера — отвърна Пайпър.

— Юнона — поправи я Джейсън.

— Все тая — изсумтя Анабет, — какво търсите тук, Ваше говеждо величество?

Тъмните очи на Юнона светнаха заплашително.

— Анабет Чейс. Очарователна, както винаги.

— А каква да бъда? — отвърна Анабет. — Тъкмо се връщам от Тартара, та маниерите ми са малко западнали, особено към богини, които докарват амнезия на гаджето ми и го отвличат за цели месеци, а после…

— Сериозно, дете. Отново ли ще предъвкваш всичко това?

— Нямаш ли раздвоение на личността? — попита Анабет. — Имам предвид… повече от обичайното?

— Стига — намеси се Джейсън. И той имаше причини да мрази Юнона, но сега трябваше да свършат работа. — Юнона, нуждаем се от помощта ти. Ние… — Той се опита да седне и веднага съжали. Почувства вътрешностите си все едно някой ги е навил на огромна вилица за спагети.

— Едно по едно — спря го Пайпър да не падне. — Джейсън е ранен. Изцери го!

Богинята се намръщи и фигурата й потръпна.

— Има рани, които дори боговете не могат да изцерят — призна тя. — Раната докосва не само тялото, но и душата ти. Трябва да се пребориш с нея, Джейсън Грейс. Трябва да оцелееш.

— Радвам се, че мислиш така — отвърна той, но устата му пресъхна. — Опитвам се.

— Как така раната засяга и душата му? — избухна Пайпър. — Защо не…

— Времето ни е ограничено — прекъсна я Юнона. — Благодарна съм, че ме извикахте. Изкарах седмици наред в болка и страдание. Гръцката и римската ми природа воюват една с друга. По-лошо, принудена съм да се крия от Юпитер, който напразно ми се гневи, вярвайки, че аз съм предизвикала войната с Гея.

— И защо ли така… — отговори Анабет.

Юнона я погледна подразнена.

— За щастие, това място е свещено за мен. Като пропъдихте злите духове, вие го пречистихте и ми спечелихте миг яснота. Ще мога да говоря с вас, макар и за малко.

— Защо е свещено? — Очите на Пайпър се разшириха. — О, брачното ложе!

— Какво ложе? — попита Анабет. — Не виждам никакво…

— Леглото на Пенелопа и Одисей — обясни Пайпър, — един от краката му е бил живо маслинено дърво, за да не може да помръдне!

— Наистина — Юнона погали с ръка маслината, — непоклатимото брачно ложе. Какъв красив символ! Така Пенелопа, най-вярната съпруга, останала дълги години вярна на своя мъж въпреки стотината нахални ухажори. Защото знаела, че той ще се върне. Одисей и Пенелопа — съвършеният брак!

Макар да бе почти в несвяст, Джейсън бе сигурен, че Одисей не бе така верен като Пенелопа и бе имал връзки с други жени по време на пътуванията си. Реши обаче да не разваля приказката.

— Можеш ли да ни помогнеш с нещо? — попита той. — Да ни кажеш какво да правим?

— Минете през Пелопонес — отвърна богинята. — Както и подозирате, това е единственият възможен път. По него, в Олимпия, ще срещнете богинята на Победата. Тя е полудяла. Ако не успеете да я надвиете, разривът между гърци и римляни никога не ще бъде затворен.

— Имаш предвид Нике? — попита Анабет. — Как така е полудяла?

В този момент в небето отекна гръм.

— Дълго е за обяснение — отсече Юнона. — Трябва да бягам, преди Юпитер да ме намери. Напусна ли, не ще мога да помогна отново.

На Джейсън му идеше да каже „ти и сега не помогна много“, но преглътна яда си.

— Какво още трябва да знаем? — попита вместо това.

— Както чухте, гигантите са се събрали в Атина. Малцина богове ще могат да ви помогнат в пътуването, но аз не съм едничкият олимпиец, навлякъл си яростта на Юпитер. Близнаците също си спечелиха гнева му.

— Артемида и Аполон? — попита Пайпър. — Че защо?

Образът на Юнона започна да избледнява.

— Може би те ще могат да ви помогнат, ако стигнете остров Делос. Достатъчно отчаяни са, за да опитат да изкупят вината си. Сега вървете. Може би ще се видим отново в Атина, стига да успеете. Ако ли не…

Богинята изчезна, а може би Джейсън просто не я виждаше повече. Болката се разпростря из цялото му тяло. Главата му се отпусна назад. Видя как в небето кръжи огромен орел, а после целият свят потъмня.